Решение № 4149 от 30.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4188/2016 г.

Решение № 4149 от 30.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4188/2016 г., V о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Сдружение "Ловно-рибарско дружество" С. (Сдружение ЛРД С.), чрез пълномощник по делото адв. Ю. Я., против решение № 4/03.02.2016 г., постановено по адм. дело № 356/2015 г. по описа на Административен съд - С. (АС - С.). В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в противоречие с материалноправните разпоредби, при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано. Прави се искане за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на спора, с което жалбата на Сдружение ЛРД С. против заповед № РД-10-14/08.01.2014 г. на директора на "Държавно горско стопанство С. Р." - ТП (ДГС Стара река - ТП) да бъде уважена. Претендират се направените по делото разноски за двете инстанции. Ответната страна по касационната жалба - ДГС Стара река - ТП, оспорва същата като неоснователна. Подробни съображения излага в писмен отговор от 22.03.2016 г., представен чрез пълномощник по делото адв. М. К., писмен отговор от 28.03.2016 г., представен чрез пълномощник по делото адм. С. Б., както и в депозирани пред съда писмени бележки. Моли обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на направените по делото разноски за всички инстанции. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Излага доводи за материалната незаконосъобразност както на съдебното решение, така и на оспорения пред АС - С. административен акт. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 АПК и от надлежна страна по чл. 210 АПК. При служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, касационната инстанция приема, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: С оспореното решение АС - С., въз основа на установените факти, е приел от правна страна, че оспорената заповед № РД-10-14/08.01.2014 г. на директора на ДГС Стара река - ТП е издадена от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона, с оглед на което е обосновал извод за законосъобразност на същата и е отхвърлил подадената срещу нея жалба от Сдружение ЛРД С.. Така постановеното от АС - С. съдебно решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с приложимия материален закон. Между страните по делото няма спор относно факти, същите са точно и подробно изяснени от първоинстанционния съд. Безспорно установен е и характерът на индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 1 АПК на атакуваната заповед на директора на ДГС Стара река - ТП, с която на касационния жалбоподател е била наложена принудителна административна мярка на основание чл. 30, ал. 1 от Правилника за приложение на Закона за лова и опазване на дивеча (ППЗЛОД), а именно - на Сдружение ЛРД С., чрез членуващата в него ловна дружина село Б., е забранено ползването на дивеча в ловностопански район - село Б., за който дружеството отговаря, чрез посочената дружина за срок от една година. Спорният въпрос по делото касае приложението на относимата към предмета на спора материалноправна уредба. В тази връзка, досежно материалната законосъобразност на оспорения индивидуален административен акт, първоинстанционният съд е обсъдил единствено наличието на обстоятелствата, описани в хипотезата на правната норма по чл. 30, ал. 1 ППЗЛОД, съставляващи фактическото основание за налагане на предвидената в диспозицията на нормата принудителна административна мярка - забрана ползването на дивеча в съответния ловностопански район за срок от една година. Изводът на съда за съответствие на административния акт с материалния закон обаче следва да включва в настоящия случай и преценка за законосъобразното установяване на конкретната принудителна административна мярка в съответния нормативен акт. Спазването на изискването за законоустановеност на мярката е задължителна предпоставка за законосъобразността на издадения за целите на нейното прилагане индивидуален административен акт. Принудителните административни мерки са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения чрез налагане на държавната принуда. С оглед обстоятелството, че като форма на държавна правова принуда мерките се изразяват в едностранно неблагоприятно засягане на правната сфера на лицата и са свързани с ограничаването на техни права, принудителните административни мерки следва задължително да бъдат нормативно установени. Уредбата се осъществява на ниво закон или указ - арг. в чл. 23 от Закона за нормативните нарушения и наказания (ЗАНН). Съгласно цитираната императивна норма на закона и константната съдебна практика, първичната уредба на принудителни административни мерки в подзаконов административен акт е недопустима. Същевременно, несъмнено призната е и принципната възможност с такъв акт да се определят принудителни административни мерки, но само в случаите, когато тази възможност е изрично установена със закон, т. е. налице е съблюдаване на принципа за законоустановеност, регламентиран в чл. 23 ЗАНН. В конкретния случай, принудителната административна мярка "забрана за ползване на дивеча в ловностопански район село Б." е приложена на единствено правно основание чл. 30, ал. 1 ППЗЛОД. От анализа на законовата уредба безспорно се установява, че атакуваната мярка е установена в подзаконов норматив акт, а законова правна норма, която да установява ex lege процесната принуда, не съществува. Установяването на принудителна административна мярка, на органа, който я прилага, и на начина на нейното приложение в наредба, а не в закон, съставлява нарушение на императивната норма, закрепена в чл. 23 ЗАНН. С оглед на това, административният орган и и съдът са били длъжни, на основание чл. 5, ал. 1 АПК, да не приложат съответната разпоредба - чл. 30, ал. 1 ППЗЛОД. В този смисъл са решение № 736/25.01.2016 г. по адм. дело № 2872/2015 г. на ВАС; решение № 8301/28.06.2017 г. по адм. дело № 13947/2016 г. на ВАС и други. Освен това, настоящият касационен състав намира за необходимо да изложи и допълнителни съображения относно липсата на законоустановеност на конкретната принудителна административна мярка. Дори и да се приеме, че последната е форма на предвиденото в чл. 253, ал. 3, т. 3 от Закона за горите (ЗГ) правомощие на административния орган да прилага принудителни административни мерки - спиране на дейности в горските територии поради извършването им в нарушение на ЗЛОД и подзаконовите актове по прилагането му (както е възприето в първото първоинстанционното решение по делото - решение № 69/11.07.2014 г. по адм. дело № 38/2014 г. по описа на АС - С.), то между така установената в ЗГ принуда и тази, предвидена в чл. 30, ал. 1 ППЗЛОД, е налице съществено различие по отношение на посочения за компетентен административен орган в съответните разпоредби.