Решение № 407 от 16.10.2013 г. на ВКС по н. д. № 1303/2013 г.

Решение № 407 от 16.10.2013 г. на ВКС по н. д. № 1303/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Производството е по реда на Глава ХХХIII от НПК и е образувано по искане на осъдения Е. Д. Л., чрез защитника му адвокат Н. В. от Софийската адвокатска колегия, за отмяна по този ред на решение № 421 от 25 март 2013 г. на Софийски градски съд, НО, IV-ти въззивен състав, постановено по внохд № 5852/2012 г., с което е изменена само в санкционната й част и потвърдена в останалата й част присъда от 05 октомври 2012 г. на Софийския районен съд, НО, 8-ми състав, по нохд № 5219/2011 г. по описа на този съд. В искането на осъдения Л. формално е посочено отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, към което препраща разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, доколкото допуснатото нарушение е съществено. От съдържанието на искането обаче е видно, че защитата на осъдения всъщност оспорва приетите от редовните съдебни инстанции фактически обстоятелства относно дърпането на чантата на пострадалата и направените въз основа на тях правни изводи за осъществен от осъдения опит за грабеж, което ангажира и отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. С искането се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на осъдения по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание пред ВКС осъденият Л. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат В., която поддържа искането за възобновяване на делото при направените в него оплаквания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Частният обвинител В. К. К. не участва лично пред ВКС и не се представлява. Не е представила писмено становище по жалбата на осъдения Л.. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С постановената по делото присъда на първоинстанционния съд е ангажирана наказателната отговорност на Е. Д. Л. за това, че на 10. 12. 2010 г., в [населено място], направил опит да отнеме чужди движими вещи на обща стойност 849. 00 лева, от владението на В. К. К., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на осъдения Л.. В производство, инициирано по негова жалба, е постановено решението на въззивния съд, с което присъдата е изменена само в санкционната й част, като наложеното му наказание е намалено на една година лишаване от свобода и изпитателният срок - на три години, при прието от този съд наличие на предпоставките на чл. 55 във вр. чл. 58, б. "а" от НК. В останалата й част присъдата е потвърдена. Решението не подлежи и не е проверявано по касационен ред. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е неоснователно и съображенията за това са следните: Акцентът във възраженията в искането на осъдения е поставен върху оплакването за несъставомерност на деянието от субективна страна при липса на пряк умисъл за осъществяване на грабеж. Твърди се, че с употребата на сила по отношение на пострадалата К. осъденият не е целял отнемане на чуждата вещ - дамската чанта със съдържимото в нея, а засягане на личността и телесния интегритет на К.. В приетата от съда съставомерност на деянието по нормата на чл. 198, ал. 1 от НК, защитата съзира неправилното приложение на закона, релевирано в искането за възобновяване на делото, от което следва и претендираното оправдаване на осъдения по повдигнатото му обвинение. ВКС преценява така отправеното искане като последица от схващането, че въпросите за вината са такива само по приложението на правото, но не и на фактите, което е неправилно. Въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейността по установяване на фактите (по доказването) и едва след това - в дейността по приложение на материалния закон (по правната квалификация). Правилното приложение на закона винаги се преценява с оглед конкретни установени факти, защото елементите от субективната страна от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата (в този смисъл вж. Решение № 104/1984 г. на ОСНК, Решение № 116/1999 г. на I н. о., Решение № 512/2008 г. на III н. о. и др.). В рамките на извършваната от ВКС проверка, тази преценка се основава на приетите от предходните съдебни инстанции факти, ако те са формирани по предвидения в процесуалния закон ред и на надлежна доказателствена основа. Всъщност, единственият спорен по делото фактически въпрос с оглед съдържанието на искането, касае осъщественото от осъдения Л. посегателство върху чантата на пострадалата К., както то е прието от редовните съдебни инстанции. В основата на изводите си относно този факт съдилищата са поставили съдържанието на показанията на пострадалата, които са източник на преки доказателствени факти. Впрочем, в отговор на идентично възражение, направено и пред въззивния съд, същият е изложил убедителни съображения в решението си (стр. 4), които няма причини да не бъдат споделени, доколкото са резултат на подробен и задълбочен доказателствен анализ. ВКС намира, че съдът не е имал основание да откаже да кредитира за достоверност показанията на пострадалата в тази им част, въпреки констатираните противоречия и приобщаването на показанията й от досъдебната фаза на процеса по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК (протокол от съдебно заседание от 18.04.2012 г. по нох дело). Тези показания са оценени от съда съвкупно и по действителното им съдържание, съобразно останалите данни по делото. От самото начало, още при сезирането на органите на полицията в деня на инцидента и в хода на проведеното разследване, пострадалата последователно и безпротиворечиво е твърдяла осъществено от осъдения Л. посегателство (дърпане) на дамската й чанта, последвало събарянето й на земята. Макар в разпита си пред съда (две години по-късно) тя да поставя акцент върху причинените й от инцидента телесни увреждания, това не предпоставя преценка за недостоверност на показанията й в тази им част, доколкото като цяло те са съответни на съдържанието на останалите доказателствени източници (протокол за разпознаване, резултат от образно изследване, болничен лист, справки от НОИ и пр.) и дават основание за цялостното им кредитиране. Към така приетите за установени факти по делото, е приложена съответната материалноправна норма, което обуславя законосъобразността на съдебния акт. Затова и искането на осъдения Л. за оправдаване по повдигнатото му обвинение по чл. 198, ал. 1 от НК при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК няма как да бъде удовлетворено - касационната инстанция няма правомощия да установява нови фактически положения, а от надлежно установените от редовните съдебни инстанции не следва извод за несъставомерност на деянието. При опита за отнемане на чантата на пострадалата, осъденият е приложил сила, макар тя да не се отличава с особен интензитет - блъскане с ръка, последвано от поваляне на земята и дърпане на чантата, при внезапно възникнал умисъл за отнемането й. При изложените съображения, ВКС намира направеното от осъдения Л. искане за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на атакуваното въззивно решение за неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Поради това, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение