Решение № 9820 от 5.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14320/2011 г.

Решение № 9820 от 5.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14320/2011 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Мария Илиева Димова от с. Пет могили, община Нова Загора, област Сливенска, против решение № 81/19.09.2011 г., постановено по адм. дело № 129/2011 г. по описа на Административен съд - гр. Сливен, с което е отхвърлена жалбата й против решение № 7/15.04.2011 г. на директора на Районно управление "Социално осигуряване" /РУСО/ - гр. Сливен. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в касационната жалба, касаторът моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт. Ответникът по касационната жалба - директорът на Районно управление "Социално осигуряване" - гр. Сливен оспорва жалбата. В писмен отговор по жалбата излага съображения за правилност на решението. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд - гр. Сливен е отхвърлена жалбата на Мария Илиева Димова против решение № 7/15.04.2011 г. на директора на РУСО - гр. Сливен, с което е потвърдено разпореждане № О-19-999-21-00008825/25.02.2011 г., издадено от длъжностно лице, на което е възложено ръководството по изплащането на обезщетения и помощи, с което й е отказано отпускането на обезщетение по болничен лист № 2906487, серия А-2008 г. За да постанови този акт съдът е приел, че законосъобразно е отказано изплащане на обезщетение по посочения болничен лист на Мария Димова Илиева, поради това че не е било изпълнено едно от условията, предвидени в чл. 40, ал. 1 КСО лицето да е осигурено. Съдът е приел, че на 1.11.2010 г., 2.11.2010 г. и 10.11.2010 г. жалбоподателката не се е явила на работа, без за този период да е имала разрешен платен или неплатен отпуск. Тези дни са приети от работодателя й за "самоотлъчка", т. е. за самоволно отсъствие от работа, според разчетно-платежната ведомост за тези дни не й е начислено трудово възнаграждение. Посочил е, че твърденията на жалбоподателката за наличие на уважителни причини за неявяване на работа през посочените дни, не са доказани, доколкото представените в тази връзка доказателства не установяват същата да е била на медицински прегледи и посещения при медицински специалисти. Съдът е направил извода, че за дните на самоотлъчката е налице прекъсване на осигуряването, поради това че след като не се е явила на работа и не е упражнявала трудова дейност през тези дни, за жалбоподателката не са били дължими осигурителни вноски. Жалбоподателката не е отговаряла на условието по чл. 40, ал. 1 КСО да е осигурено лице, тъй като според определението по § 1, ал. 1, т. 3 ДР КСО, "осигурени лица" са физическите лица, които извършват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по чл. 4 и за които са внесени или дължими осигурителни вноски, включително и пред периодите по чл. 9, ал. 2, т. т. 1 - 3 КСО. След като през дните на самоотлъчката е настъпило прекъсване на осигуряването и на осигурителния стаж, то е налице пречка лицето да се възползва от правото на парично обезщетение за временна неработоспособност по чл. 40, ал. 1 КСО от деня, следващ непосредствено дните на самоотлъчката. Обжалваното съдебно решение е правилно. Същото е постановено въз основа на подробно, последователно и задълбочено обсъждане на доказателствата по делото и на доводите на страните, като направените от съда фактически и правни изводи са правилни и се споделят от настоящия състав. От фактическа страна е безспорно установено, че Мария Илиева Димова, касатор в настоящото производство, е работила по трудов договор като библиотекар в Читалище "Н. Й. Вапцаров - 1926" с. Пет могили, община Нова Загора. Същата не се е явила на работа на 1.11.2010 г., 2.11.2010 г. и 10.11.2011 г. без за тези дни да е ползвала разрешен й по надлежния ред платен или неплатен отпуск. Пред настоящата инстанция няма спор по този въпрос, като в касационната жалба се прави изрично признание в същия смисъл. Правилно първоинстанционният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателката, че е имала уважителни причини за неявяване на работа на тези дни, тъй като е била на медицински прегледи. Представените по делото медицински удостоверения не доказват наличието на уважителни причини за неявяване на работа, а освен това подобни обстоятелства са ирелевантни, доколкото е безспорно, че не е поискан и разрешен отпуск за тези дни. На Мария Димова Илиева е издаден болничен лист № 2906487, серия А-2008 г., изх. № 2869/17.11.2010 г. за временна нетрудоспособност за периода от 11.11.2010 г. до 30.11.2010 г. включително. По искането й за изплащане на обезщетение за временна нетрудоспособност поради общо заболяване въз основа на този болничен лист е постановен отказ с разпореждане № О-19-999-21-00008825/25.02.2011 г., което е потвърдено с обжалваното пред Административния съд решение на директора на РУСО - гр. Сливен. От правна страна, в чл. 40, ал. 1, изр. първо КСО, в приложимата за случая редакция съгласно ДВ бр. 99/2009 г., е предвидено, че осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо трудово възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск. От съдържанието на разпоредбата се налага извода, че за приложението й са предвидени две кумулативни предпоставки - първата е лицето да е осигурено и втората - лицето да има най-малко 6 месеца осигурителен стаж като осигурено за този риск. В случая не се спори по изпълнението на втората предпоставка. Спорът е само правен и е относно изпълнението на първата от посочените предпоставки. Легално определение за понятието "осигурено лице" е дадено в § 1, ал. 1, т. 3 ДР КСО, според което "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5 КСО. От съдържанието на цитираното определение за осигурено лице следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 от кодекса. Неправилно се поддържа в касационната жалба, че наличието на валидно сключено и непрекратено трудово правоотношение е достатъчно, за да възникне осигурителното правоотношение и произтичащите от него права на обезщетение. Наличието на трудово правоотношение в повечето случаи води до възникване и на осигурително правоотношение, но не е достатъчно. Изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за "осигурено лице" по смисъла на КСО е лицето да упражнява трудова дейност, т. е. не е достатъчно лицето да има сключен трудов договор и валидно възникнало трудово правоотношение, а следва да осъществява трудова дейност въз основа на това правоотношение. Изключение от това правило са регламентираните в изречение второ на т. 3 от § 1, ал. 1 ДР КСО случаи по чл. 9, ал. 2, т. 1-3 КСО /платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете; платени и неплатени отпуски за временна неработоспособност и за отпуска за бременност и раждане; неплатения отпуск до 30 дни през една календарна година/, т. е. за случаите на разрешен отпуск, при които лицето не осъществява трудова дейност, но времето на отпуска се зачита за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски. Както се посочи по-горе в случая не е налице нито една от тези хипотези, поради които изключението е неприложимо. Безспорно е в случая, че трудовата дейност, която по принцип е осъществявана от Мария Илиева на заеманата от нея длъжност "библиотекар" е такава, която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Безспорно е също така, че на датите 01, 02 и 11.11.2010 г. същата не е извършвала трудова дейност, поради това че не се е явила на работа. Следователно, не е изпълнено едно от изискванията по § 1, ал. 1, т. 3 ДР КСО, за да се приеме, че Мария Илиева е имала качеството на осигурено лице към началната дата, за която е издаден болничния лист - 11.11.2010 г. Поради безпричинното отсъствие от работа за деня, който предхожда временната неработоспособност, за този ден не е изпълнено условието същата да извършва трудова дейност и осигурителните вноски не са дължими. При настъпването на временната неработоспособност жалбоподателката не е била осигурено лице за риска общо заболяване и майчинство. По изложените съображения правилно е отказано изплащането на обезщетение по чл. 40, ал. 1 по болничен лист № 2906487, серия А-2008 г., изх. № 2869/17.11.2010 г. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Разноски за производството пред настоящата инстанция не са претендирани, поради което съдът не се произнася по дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,