Решение № 2358 от 19.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10818/2017 г.

Решение № 2358 от 19.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10818/2017 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от кмета на Столична община, район "Искър" чрез ст. юриск. М. Пешев срещу решение № 4536 от 05.07.2017 г., постановено по адм. д. № 10842/2016 г. по описа на Административен съд - София град. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно с произтичащите от това правни последици. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател, кметът на Столична община, район "Искър", се представлява от юриск. Фаик, която поддържа касационната жалба, а по същество твърди неправилност на атакуваното с нея съдебно решение по съображения, подробно развити в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ответника. От ответниците С. П., В. П. и Й. П. – всички от [населено място], редовно призовани, се явява лично само С. П. Всички ответници се представляват от адв. Д. Андреева, която оспорва касационната жалба, а по същество твърди правилност на атакуваното с нея съдебно решение по съображения, подробно развити в депозиран по делото писмен отговор на жалбата, както и устно – в хода по същество. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд -София град е обявил за нищожна Заповед № РИС16-РД48-68/20.01.2016 г., издадена от кмета на район "Искър" - Столична община, в частта й, с която е отменена Заповед за настаняване № 77-С-12/27.11.2000 г. на същия административен орган и е отменил като незаконосъобразна Заповед № РИС16-РД48-68/20.01.2016 г., издадена от кмета на район "Искър" - Столична община в останалата й част. С обжалваното решение АССГ е осъдил Столична община да заплати на С. П. съдебни разноски в размер на 510 лв., съответно – Столична община да заплати на В. П. и Й. П. съдебни разноски в общ размер от 300 лв. За да стигне до този правен резултат, първоинстанционният съд е приел, че издадената от кмета на район "Искър" - Столична община Заповед № РИС16-РД48-68/20.01.2016 г. е нищожна в частта й, с която е отменена първоначалната заповед за настаняване в процесното жилище от 27.11.2000 г. и в тази част не е породила предвидените в закона правни последици от отмяната на настанителната заповед. Съдът е приел, че влязлата в сила Заповед за настаняване № 77-С-12/27.11.2000 г. не може да бъде отменена на нито едно от основанията, посочени в чл. 46 от ЗОС, на които се е позовал административният орган, тъй като се намира извън материалната компетентност на административния орган. Първоинстанционният съд е заключил, че влезлият в сила административен акт може да бъде отменен само на изчерпателно изброените специални основания по чл. 99 и следващите от АПК, каквито не са налице, поради което е приел, че в частта, с която заповедта за настаняване е отменена, Заповед № РИС16-РД48-68/20.01.2016 г. е нищожна. АССГ е отменил атакувания административен акт в останалата му част, приемайки го за незаконосъобразен с основния довод, че прекратяването на наемния договор не води до прекратяване на наемното правоотношение, предвид факта, че последното възниква от заповедта за настаняване, а не от сключения на база същата наемен договор. По горните съображения първоинстанционният съд е приел, че прекратявайки договора за наем, вместо да прекрати наемното правоотношение, административният орган е издал една незаконосъобразна заповед, която следва да бъде отменена в тази й част. Съдебното решение е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на Административен съд - София - град. Правилно административният съд е заключил, че Заповед № РИС16-РД48-68/20.01.2016 г. е нищожна в частта й, с която е отменена Заповед за настаняване № 77-С-12/27.11.2000 г. Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК. Според чл. 168, ал. 2 от АПК при посочената съдебна проверка той обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Неоснователни в тази връзка са оплакванията на касационния жалбоподател, че АССГ се е произнесъл по нищожността, без това изрично да е поискано от жалбоподателя. Административният съд не се е произнесъл свръхпетитум, както неоснователно твърди касаторът. Наред с гореизложеното заповедта за настаняване представлява стабилен административен акт и не може да бъде отменена на основанията по чл. 46 ЗОбС, каквито са посочени в мотивите на обжалваната заповед. В този случай както теорията, така и съдебната практика са категорични - влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, който не е бил оспорен пред съда, може да бъде отменен или изменен от по-горестоящия орган, а ако актът не подлежи на оспорване по административен ред - от органа, който го е издал само на лимитативно изброените основания по чл. 99 от АПК. При точно прилагане на материалноправните разпоредби, освобождаването на заеманото от наемателя жилище се постига не посредством отмяната на акта за настаняване, а с прекратяване на наемното правоотношение, както правилно е приел АССГ. Като е отчел липсата на материална компетентност на административния орган да отмени заповедта за настаняване от 2000 г. на основание чл. 46, ал. 1, т. 7 ЗОбС, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което в тази част следва да бъде оставено в сила. Решението е правилно и в останалата му част, с която е отменена като незаконосъобразна Заповед № РИС16-РД48-68/20.01.2016 г. в останалата й част, с която е прекратен сключения въз основа на Заповед за настаняване № 77-С-12/27.11.2000 г. договор за наем от 15.07.2005 г. със С. П. и членовете на домакинството й. Правилно първоинстанционният съд е приел, че заповедта за настаняване поражда наемното правоотношение, а условията, при които се упражнява то и произтичащите от него права и задължения, се определят със сключения между страните облигационен договор. Неоснователни в тази връзка са твърденията на касатора, че именно договорът за наем, издаден въз основа на настанителната заповед, поражда наемните правоотношения. Наемният договор и неговото прекратяване не въздействат върху наемното правоотношение, тъй като то възниква от заповедта за настаняване, поради което с прекратяване на договора за наем не се постига целта на закона. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд - София град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора, своевременно направените с писмения отговор на касационната жалба искания на ответниците по касация за присъждане на разноски в производството пред ВАС, се явяват основателни с оглед обстоятелството, че сторените от същите разходи за заплащане на възнаграждения за адвокат са реално извършени и доказани по делото /л. 18, л. 19 и л. ЗЗ/. Въпреки своевременното направеното в съдебното заседание пред ВАС възражение за прекомерност на платените в полза на ответниците по касация адвокатски възнаграждения, същото възражение се явява неоснователно, тъй като претендираните от ответниците разноски за платени на касация адвокатски възнаграждения са в рамките на определения съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 8, ал. 3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум. С оглед гореизложеното касаторът следва да бъде осъден да заплати на С. П. направените в касационното производство съдебни разноски в размер на 500 /петстотин/ лв., както и сторените от В. П. и Й. П. в същото производство съдебни разноски за един адвокат в размер общо за двамата от 300 /триста/ лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,