Решение № 132 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 469/2014 г.
ВКСII гражданско отделение24.07.2015 г.докладчик Гергана Никова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение 344 от 28.10.2013 г. по в. гр. дело № 212/2013 г. на Окръжен съд - Смолян. ОСЪЖДА И. К. К., Е. К. К. и Б. К. К. ДА ЗАПЛАТЯТ на Ф. М. Б., М. М. А., А. М. А. и Е. А. Х. сумата 1 500 (хиляда и петстотин) лева - разноски за защита пред ВКС. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 132 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 469/2014 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гергана Никова Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК. С касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от И. К. К., Е. К. К. и Б. К. К. чрез адвокати В. Р. и Т. Д. от АК - С., се обжалва въззивно решение № 344 от 28.10.2013 г. по в. гр. дело № 212/2013 г. на Окръжен съд - Смолян. Касаторите поддържат, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, евентуално - че е неправилно, тъй като е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано - основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Молят решението да бъде обезсилено, евентуално - отменено и делото - върнато на въззивния съд, който да допусне делбата при квоти, определени при съобразяване с придобитите от И. К. К. права върху процесните имоти при условията на съпружеска имуществена общност (СИО) с общия наследодател. Претендират разноски. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за правото на въззивния съд да обсъди писмените доказателства, които страната е имала възможност да представи пред първоинстанционния съд в срока по чл. 143, ал. 2 ГПК, но не е направила това, и които доказателства въззивният съд е приел съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК, констатирайки непълнота на доклада по чл. 146, ал. 2 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касация Ф. М. Б., М. М. А., А. М. А. и Е. А. Х. чрез пълномощника им адвокат Н. М. от АК - С., които считат, че касационната жалба е неоснователна. Претендират разноски. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С посоченото решение окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение на първата инстанция (№ 76 от 15.02.2013 г. по гр. д. № 943/2012 г. на Районен съд - Смолян), с което е допусната съдебна делба на следните недвижими имоти:
№ 100010 с площ 58,479 дка в м. "Л.", землището на [населено място], [община], ЕКАТТЕ 36974 - залесена територия;
№ 100011 с площ 33,521 дка в м. "Л.", ЕКАТТЕ 36974, същото землище;
№ 100001, с площ 1 757,340 дка в м. "С.", ЕКАТТЕ 36974 и
№ 06923.3.1 с площ 70 000 кв. м. по кадастралната карта на [населено място], м. "К.", при квоти (след решение № 182 от 5.04.2013 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в първоначалното решение): 8/24 ид. ч. за И. К. К.; по 4/24 ид. ч. за Е. К. К., Б. К. К. и Ф. М. Б.; по 1/24 ид. части за М. М. А. и А. М. А. и 2/24 ид. ч. за Е. А. Х. Въззивният съд е приел, че с исковата молба, депозирана от И. К. К., Е. К. К. и Б. К. К., като придобивно основание е релевирано единствено възстановяването на правото на собственост в полза на наследниците на К. В. К., като липсва позоваване процесните имоти да са придобити при условията на СИО с И. К. К. Това обстоятелство не е въведено в предмета на делото при спазване изискванията на чл. 214, ал. 1 ГПК, съответно - ангажираните във връзка с него писмени доказателства (записки за вписването на частни писмени договори за продажба на недвижими имоти съобразно чл. 25, ал. 1 ЗПСНИ , които са приети в хода на въззивното производство при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК с протоколно определение от 18.06.2013 г. при друг персонален състав на въззивния съд) не следва да бъдат обсъждани, още повече приобщаването им към доказателствения материал е преклудирано. По съществото на спора е прието, че общият наследодател К. В. К. и И. К. са сключили граждански брак през 1936 г. и за периода от 1936 г. до внасяне на имотите в ТКЗС не е действал институтът на съпружеската имуществена общност. Собственик на обобществените имоти е лицето, което ги е внесло в ТКЗС и те се възстановяват в негова полза или на наследниците. Имотите не следва да се третират като СИО, тъй като към 1968 г. не са били в патримониума на общия наследодател К. Последният е починал през 1993 г., имотите са възстановени от поземлената комисия през 2000 и 2003 г. и имат характера на новооткрито наследство, което следва да бъде разпределено по квоти съобразно притежаваните права от неговите наследници към 16.03.1993 г. В заключение въззивният съд е възприел формираните от районния съд изводи и съобразно разпоредбите на чл. 9, ал. 1 ЗН, чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 10, ал. 1 ЗН е определил кръга от съсобствениците, които следва да участват в извършването на съдебната делба и квотите им в съсобствеността. По основанието за допускане на касационното обжалване:
По правило въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, нито изготвя нов доклад по чл. 146 ГПК, но в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания - т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ВКС, ОСГТК. С оглед спецификите на делбеното производство, при констатирано от съда несъответствие между основанието, на което се претендира да е възникнала собствеността (с произтичащите от това техни права в собствеността) и заявеното искане досежно квотите, при които се търси допускането на делбата, първоинстанционният съд е длъжен на основание чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК да постави съответните въпроси на страните за изясняване на релевантните в тази връзка факти, както и да им укаже да конкретизират твърденията си и да отстранят противоречията в тях. Изпълнението на тези задължения предпоставя изготвянето на пълен и точен доклад по делото, който да бъде точен ориентир на страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и неизпълнението им съставлява нарушение на съдопроизводствените правила - основание за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК при надлежно въведено с въззивната жалба оплакване в тази връзка. Съответно - ако в такава хипотеза самият въззивен съд не даде указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания в резултат от неизпълнените задължения по чл. 145, ал. 1 и ал. 2 ГПК, или при вече събрани при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК доказателства (в съответствие с регламентираната с тази разпоредба извинителна причина за допускането им за първи път във въззивното производство), откаже да обсъди същите с акта си по съществото на спора, то е налице допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила.
По основателността на касационната жалба:
Изложеното в общите мотиви в отговор на разгледания правен въпрос налага извода, че при постановяване на въззивното решение е допуснато нарушение на процесуалните правила. Изводът, че събирането на представените във въззивното производство записки за вписването на частни писмени договори за продажба на недвижими имоти съобразно чл. 25, ал. 1 ЗПСНИ , противоречи на забраната по чл. 146, ал. 3, изр. 2 ГПК, е незаконосъобразен. Преклузията за събиране на доказателства настъпва едва след надлежно изпълнение на задълженията на първоинстанционния съд по изготвянето на пълен и точен доклад, какъвто в случая не е съставен, доколкото не е било изяснено на какво се дължи и съответно - не е било отстранено противоречието между твърденията на ищците относно придобивното основание и заявеното на тази база искане досежно квотите, при които следва да се допусне делбата. Както е прието с т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ВКС, ОСГТК, така допуснатото от районния съд нарушение на процесуалните правила не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, съответно - не се отразява и на допустимостта и въззивното решение. В противоречие с разбирането на касаторите, по отношение на въззивното решение не е налице основание за обезсилването му, доколкото е постановено при надлежно упражнено право на иск - от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки.
Независимо от допуснатото процесуално нарушение, като краен резултат обжалваното решение е правилно, доколкото представените пред въззивния съд нови писмени доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК (записките по чл. 25, ал. 1 ЗПСНИ не обосновават извод за придобиване на касаещите тези документи имоти при условията на СИО за К. В. К. и И. К. К.
На първо място - представените пред възивната инстанция писмени доказателства (записка № 128/1786 от 9.10.1943 г. и записка № 187/1785 от 9.10.1943 г., както и съответните им договор за продажба на недвижими имоти от 5.02.1934 г. и договор за продажба на недвижими имоти от 8.03.1935 г.) нямат отношение към първите два от процесните имоти, находящи се в землището на [населено място], [община] - този с № 100010 с площ 58,479 дка в м. "Л." и този с № 100011 с площ 33,521 дка в м. "Л.". По тази причина по отношение на тези имоти не е налице никакво основание да се поддържа, че И. К. К. е придобила права извън тези, следващи й се в качеството на наследник на К. В. К.
По силата на чл. 25, ал. 1 от Закона против спекулата с недвижими имоти , с вписването на договор за продажба на недвижими имоти от 5.02.1934 г., извършено със записка № 128/1786 от 9.10.1943 г. са придобити имотите, правата върху които са възстановени с Решение № 34 от 5.07.2000 г. на ПК - С. в нови реални граници, а именно по отношение на имота с идентификатор 06923.3.1 с площ 70 000 кв. м. по кадастралната карта на [населено място], м. "К.". С вписването на договор за продажба на недвижими имоти от 8.03.1935 г., извършено със записка № 187/1785 от 9.10.1943 г. са придобити имотите, правата върху които са възстановени с Решение № 33 от 17.07.2000 г. на ПК - С. в нови реални граници, а именно по отношение на имота с № 100001, с площ 1 757,340 дка в землището на [населено място], м. "С.". Касае се за придобиване на имущество в резултат от осъществяването на сложен фактически състав, включващ
наличието на частен договор за закупуването на недвижими имоти с извършено плащане и предаване на владението на датите на сключване на договорите и
вписване на съответния частен договор при условията на чл. 25, ал. 1 от Закона против спекулата с недвижими имоти . По отношение и на двата имота, възстановени с цитираните решения на ПК - С. от м. юли 2000 г., първите юридически факти са се осъществили по време на брака на К. В. К. с първата му съпруга - Ф. М. А., прекратен със смъртта й на 3.12.1935 г. Преди тази дата са били сключени и двата частни договора (на 5.02.1934 г. и на 8.03.1935 г.), като видно от съдържанието им, както предаването на фактическата власт, така и заплащането на имотите е осъществено при подписването на тези документи. Последвало е сключването на брака на К. В. К. с втората му съпруга - касаторката И. К. К., прекратен със смъртта на съпруга на 16.03.1993 г. По време на този брак е транслирана собствеността съобразно чл. 25, ал. 1 ЗПСНИ , но формалното придобиване на имотите по време на втория брак на К. В. К. не е достатъчно основание, за да се приеме, че същите имат статут на СИО. Това е така, защото приложимият за случая закон - Семеен кодекс от 1985 г. (съобразно § 4 от ПР на с. з.), регламентира придобиването на вещ в режим на СИО, когато то е резултат от съвместен принос на двамата съпрузи (чл. 19, ал. 1), а в случая такъв липсва за касаторката И. К. Дори да се приеме, че приложим закон се явяват разпоредбите на Семеен кодекс от 1968 г. , то отново не може да се обоснове извод за придобиване на имоти при условията на СИО с участието на И. К., доколкото чл. 13, ал. 1 поставя изискването съответните вещи да служат за нуждите на семейството. С оглед момента на сключване на договорите (по време на брака на К. В. К. с Ф. М. А.) се налага извода, че придобиването е имало за цел удовлетворяване нуждите на друго семейство, а не това, създадено с И. К. В обобщение - всички процесни имоти са станали индивидуална собственост на К. В. К. Като такива те са възстановени с представените с исковата молба решения на органа по възстановяване на поземлената собственост и обема на правата на страните в съсобствеността се определя в съответствие с правилата на чл. 9, ал. 1 ЗН, чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 10, ал. 1 ЗН. Въззивният съд е достигнал до същия краен извод, като правилно е приложил посочените материалноправни норми, поради което решението му следва да бъде потвърдено. При този изход на спора касаторите следва да заплатят на ответниците по касация направените разноски за защита пред ВКС - сумата 1 500 лв., договорена и заплатена на адв. М. съобразно ДПЗС с. СМ № [ЕГН] от 9.01.2014 г.