Решение № 5918 от 25.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2079/2012 г.

Решение № 5918 от 25.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2079/2012 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Емилия Кабурова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от министъра на земеделието и храните, чрез пълномощника му - гл. юрисконсулт Венера Влаевска, против Решение № 14576/9.11.2011 г. по адм. дело № 13331/2010 г. на 3-членен състав на Върховен административен съд, четвърто отделение, с искане за отмяната му като неправилно, поради необосноваността му. Ответникът Зафира Ангелова Пейкова, от с. Малко Кирилово, област - Ямбол, редовно призована не се явява. От същата е постъпила молба-становище, с която оспорва касационната жалба, като неоснователна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав, първа колегия, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение, 3-членен състав на Върховен административен съд, четвърто отделение, е отменил Заповед № РД 46-164/13.07.2010 г. на министъра на земеделието и храните, с която е отказано правото на обезщетение по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ на наследник на бежанеца Ангел Йорданов Топалов, а именно на Зафира Ангелова Пейкова, по подадено от нея Заявление вх. № 94-642/6.02.2008 г., като незаконосъобразна и преписката е върната обратно на органа за ново произнасяне, съобразно указанията на съда. За да отмени заповедта, съдът е приел, че същата е издадена при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, установени в чл. 34, ал. 3 и чл. 35 от АПК, в резултат на което релевантни за спора факти са останали неизяснени. Въз основа на данните по преписката, съдът е установил, че заявителката се явява наследник на бежанеца Ангел Йорданов Топалов, която е представила съответните документи за обезщетение. Това, че има несъответствия в тях по отношение името на наследодателя и непосочването на децата на бежанеца под 18 г. в декларацията му за изселване, не обуславя отказ от обезщетяване. Съдът е приел, че органът е този, който е бил длъжен да установи идентичността в имената по представените документи, като даде възможност на страната да представи съответни доказателства за идентичност, както и служебно да прояви активност за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за издаване на акта, което в случая не е направено. Така постановеното решение е правилно. При изяснена фактическа обстановка, съдът е направил обоснован и законосъобразен извод, че мотивирането на акта само с несъответствието в името на бежанеца по представените архивни документи и удостоверението за наследници, както и поради непосочването в декларацията за изселване на бежанеца на децата му под 18 г. възраст, обуславя незаконосъобразност на отказа от право на обезщетение на заявителката. Правото на обезщетение по реда на чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ имат българските граждани или техните наследници, чиито земеделски земи са послужили за погасяване на държавен дълг, съгласно Спогодбата за уреждане на висящи финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между РБългария и Гърция и които са се изселили през п-да 1913 - 1928 г. Съгласно чл. 19а, ал. 1 и ал. 2, т. 2 от ППЗСПЗЗ правоимащите лица подават заявление до МЗХ, към което прилагат свидетелство за етническо малцинство, декларация за изселване, молба за ликвидиране и други архивни документи, установяващи правата на собственика, съгл. изискванията на § 66 от ПЗР на ПМС № 456/1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ. В случая от данните по делото е установено, че ответницата, като заявител по чл. 10в, ал. 1, т. 2 от ЗСПЗЗ, е спазила реда и условията за подаване на тези документи. При констатирано от органа несъответствие в името на бежанеца по представените архивни документи и удостоверението за наследници, негово е било задължението да го отстрани, като даде възможност на заявителя да представи съответни доказателства за идентичност имената на бежанеца по тези документи, както и служебно да положи усилия са събиране на доказателства по този въпрос. Това следва от принципа на служебното начало в административния процес, регламентирано от чл. 9 от АПК, както и от задължението на органа по чл. 35 от АПК да издаде административния акт, след като изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая. При установеното от съда нарушение на чл. 34, ал. 3 и чл. 35 от АПК, правилни са изводите му за незаконосъобразност на оспорения административен акт, на основание чл. 146, т. 3 от АПК. Правилни са и другите изводи, че непосочването в декларацията за изселване на бежанеца на децата му под 18 г. възраст не е също основание за отказ, тъй като това обстоятелство е установимо чрез други официални документи, каквото е удостоверението за наследници. Предвид изложеното касационната жалба се явява неоснователна. Обжалваното решение, с което е отменена заповедта на министъра на земеделието и храните, на основание чл. 146, т. 3 от АПК и делото, като преписка, е върнато обратно на органа за ново произнасяне, се явява валидно, допустимо и правилно, и като такова следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, 5-членен състав,