Решение № 3430 от 16.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11736/2008 г.

Решение № 3430 от 16.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 11736/2008 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Бисерка Ганчева Василева, в качеството й на зам.-директор на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна, срещу решение № 416 от 18.06.2008 г. по адм. дело № 1717 по описа за 2006 г. на Варненския окръжен съд, в частта му с която е отменен РА № 279 от 21.04.2006 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Шумен, потвърден в обжалваната част с решение № 362 от 20.06.2006 г. на същия административен орган. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния закон. Ответната страна по касационната жалба - ЕТ "Зенит-Златко Димитров" не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, съгласно чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебния контрол в производството пред Варненския окръжен съд е бил РА № 279 от 21.04.2006 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Шумен, потвърден в обжалваната част с решение № 362 от 20.06.2006 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна. Същият е издаден по повод осъществена ревизия на едноличния търговец по прилагането на ЗДДС (отм.), ЗМДТ и ЗОДФЛ (отм.), като ревизираният период по първия посочен закон е 1.01.2001 г.-30.09.2005 г. При административното обжалване актът е потвърден в частта по определеното задължение по ЗДДС (отм.) за различни данъчни периоди. По съдебен ред е отменен в частта относно същото това формирано задължение, в резултат на отказано право на данъчен кредит общо в размер на 1 178.27 лв. по фактури, издадени от "Ал и Ко 999" ООД, "Шел България "АД и "ОМВ-България" ЕООД за данъчни периоди м. януари - м. октомври и м. декември 2001 г. и м. януари - м. май и м. юли-м. септември 2002 г., на основание чл. 65, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 64, т. 3, т. 4 и т. 5 от ЗДДС (отм.). В хода на административното производство е установено, че едноличният търговец, ревизирано лице, е ползвал данъчен кредит по фактури, издадени от посочените дружества, за посочените данъчни периоди, като предмет на доставките е "дизелово гориво" за три броя леки автомобили. Констатирано е, че те се използват за зареждане на търговски обекти и за охрана на обекти, като в тях няма трайно вградено допълнително техническо оборудване. Представена е от ревизираното лице фактура за покупка на радиостанция с четири броя радиотелефонни устройство, които са инсталирани на тези автомобили с цел координация и оперативна връзка. С оглед констатация на ревизиращия орган, че впоследствие радиотелефоните са монтирани на други леки автомобили е направена преценка, че устройството не е трайно прикрепено, а е подвижно. Доводите на ревизиращия орган се обосновават с липсата на легално определение за "трайно вградено техническо оборудване" в ЗДДС (отм.) и позоваването на § 6, т. 12, б. "г" от ДР на ЗДвП. Той е анализирал цитираната специална норма, според която това е оборудване, вкл. апаратура, съоръжения или машини, което не позволява използването на автомобила за други цели, като тези автомобили са определени от ЗДвП като специални автомобили. След като административният орган е приел, че автомобилите нямат трайно вградено допълнително техническо оборудване на посоченото по-горе правно основание е отказал правото на данъчен кредит, понеже няма основание да се позове на чл. 65, ал. 2 от ЗДДС (отм.), която разпоредба от своя страна ограничава прилагането на цитираната правна норма в РА (чл. 65, ал. 1, т. 3 от ЗДДС (отм.). В мотивите на обжалваното решение е обсъдена фактическата страна по спора, като е направена преценка, че не се спори относно факта, че леките автомобили, за които е закупено фактурираното гориво са използвани за осъществяване на охрана на обекти и за зареждане на търговски обекти. Спорният момент е бил този дали базовата станция с инсталирани четири броя радиотелефона в леките автомобили, представлява трайно вградено допълнително техническо оборудване по смисъла на чл. 65, ал. 2 от ЗДДС (отм.). Същият е анализирал последната разпоредба, според която ограничението по чл. 65, ал. 1, т. 3 от ЗДДС (отм.) относно липсата на право на данъчен кредит не се отнася за леки автомобили, в които има трайно вградено допълнително техническо оборудване, което е за целите на извършваната дейност от регистрираното лице. След това той е обсъдил подробно ангажираните доказателства (решението за регистрация, в което е посочен предмета на дейност на търговеца, удостоверенията от РДВР - гр. Шумен - 2 бр., от РДВР - гр. Бургас - 1 бр., договори за охрана с различни търговски дружества), във връзка с осъществяваната от това ревизирано лице дейност, която е частна охранителна дейност, за което е имал издадени съответни лицензи по реда на Наредба № I-79 от 8.06.2000 г. за условията и реда за извършване на частна охранителна дейност (отм.). Обсъдил е и констатацията в РА, че в длъжностната характеристика за "въоръжена охрана" има указание да се използва МПС, съгласно изискванията за изпълнението на такава задача. Според обясненията на задълженото лице в офиса му в гр. Шумен има инсталирана радиостанция от типа "НТ-3" с четири броя радиотелефонни устройства, инсталирани автомобилите му с цел оперативна радиовръзка между тях и осъществяване на координация в действията по охрана на обектите. Същите не са оспорени от административния орган. Според него е налице посочената в чл. 65, ал. 2 от ЗДДС (отм.) дейност с автомобили, за които е необходимо да притежават трайно вградено допълнително техническо оборудване, за да се осъществява тя, поради което неправилно е отказано правото на данъчен кредит. Разпоредбата на § 6, т. 12, б. "г" от ДР на ЗДвП дава легално определение на понятието "специални автомобили" и използваният в нея израз "постоянно монтирана апаратура" е за целите на това дефиниране, докато за данъчни цели това понятие се намира в чл. 65, ал. 5 от ППЗДДС (отм.). При тълкуването на същото следва да се има предвид, че без него не може да се осъществява извършваната дейност от регистрираното лице, а не че то трябва така да е поставено, че да не може да бъде демонтирано. Решаващият съд е обосновал преценка за незаконосъобразност на обжалвания пред него акт в тази му част по изложените съображения. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено, като не са налице твърдяните нарушения. Касационното възражение, насочено към неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон е неоснователно. Съдът е обсъдил фактическата страна по спора, като е отделил спорното от безспорното и правилно е определил като основен спорен момент този относно характера на обсъжданото по-горе оборудване по смисъла на чл. 65, ал. 5 от ППЗДДС (отм.). При преценката на същото той точно е тълкувал и се е позовал на тази подзаконова норма, като е приел, че критерият не е невъзможността за демонтирането му, а невъзможността без това оборудване да осъществява дейността си. Следва да се отбележи, че в РА и потвърдителното решение като спорен момент е бил само този относно вида на оборудването. Също така трябва да се има предвид, че административният орган се е позовал на чл. 65, ал. 1, т. 3 от ЗДДС (отм.), в която разпоредба изрично е записано "независимо, че са изпълнени условията по чл. 64" от закона. В текстовата част на акта, както и в потвърдителния, не се съдържат констатации за липсата на предпоставките по чл. 64 от ЗДДС (отм.), поради което неправилно и неточно е позоваването на чл. 64, т. 3, т. 4 и т. 5 от ЗДДС (отм.). Не се съдържат и такива относно "основната дейност на регистрираното лице" по смисъла на чл. 65, ал. 1, т. 2 от ЗДДС (отм.), във връзка с чл. 65, ал. 1 от ППЗДДС (отм.) и във връзка с чл. 65, ал. 2 от ЗДДС (отм.). Поради това не може да бъде обсъждано касационното възражение, че след доказване на факта относно "трайното прикрепване на оборудването" следва да се доказва "неосъществяването на друга дейност". Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на касатора не следва да се присъждат съдебни разноски. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, първо отделение