Решение № 741 от 7.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1971/2009 г.

Решение № 741 от 7.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1971/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по две касационни жалби от [фирма] С. чрез адв. Д. Цонев и от С. С. Ц., П. Х. Т. и Т. Х. Т. чрез адв. П. Д. срещу решение № 84 от 29.05.09 г. по в. гр. дело № 50/09 г. на Окръжен съд - Габрово. С него е отменено решението от 30.12.08 г. по гр. дело № 152/08 г. на Районен съд - Севлиево и вместо него е постановено друго, с което дружеството е осъдено на основание чл. 59 от ЗЗД да заплати на С. Ц. 37.70 лв., на П. Т. и на Т. Х. Т. по 18.85 лв., представляващи обезщетение за ползване на 970 кв. м. от ПИ 056002 по плана за обезщетяване за землището на [населено място], м. К. баир, за периода 17.10.2003 г. до 17.03.2008 г., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от 17.03.08 г. до окончателното изплащане. С определение № 567 от 25.05.10 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Прието е, че процесуалният въпрос относно правомощията на гражданския съд да преценява по пътя на косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на реституционния акт по ЗСПЗЗ е от значение за изхода на спора и е разрешаван противоречиво от съдилищата, а материалноправният - за начина на определяне размера на дължимото на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за ползване на чужд недвижим имот, представляващ земеделска земя, която е променила предназначението си и изпълнява функции, свързани с търговска дейност, е от значение за изхода на спора и за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Касаторът [фирма] обжалва решението в осъдителната му част. Поддържа, че са налице касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли да бъде отменено в обжалваната част, а искът - да бъде отхвърлен. Касаторите С. Ц., П. Т. и Т. Т. обжалват решението в отхвърлителната му част. Считат, че претендираното на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение им се дължи като наем за имот, находящ се в урбанизирана територия, а не като за земеделска земя, както го е присъдил въззивния съд. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, прецени данните по делото, приема следното: По жалбата на [фирма]: Поставеният от касатора [фирма] въпрос е относно правомощията на гражданския съд да преценява по пътя на косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на реституционния акт по ЗСПЗЗ и съобразяването му с въведените от закона пречки за реституция в случаите, когато след внасянето на земята в ТКЗС е осъществено строителство и е променено предназначението й. С оглед на това е поддържано противоречие между приетото разрешение на въпроса в обжалваното решение и приетото с решение № 1200 от 13.07.04 г. на ВКС по гр. дело № 585/03 г., IV г. о., решение № 289 от 6.03.01 г. на ВКС по гр. дело № 1530/00 г. на IV г. о., решение № 410 по гр. дело № 1504/99 г. на ВКС, IV г. о., решение № 192 от 21.01.02 г. на ВКС по гр. дело № 317/01 г. на IV г. о. В тях е прието, че когато съдът се произнася по иск за собственост върху земеделски имот, той е длъжен да прецени и по пътя на косвения контрол дали са били налице условията за връщане на земята с решението на поземлената комисия /ОСГЗ/за възстановяване на собствеността. По поставения въпрос настоящият състав на ВКС намира, че при разрешаване на гражданскоправен спор за собственост на имот-възстановена земеделска земя, съдът не е обвързан от решението на поземлената комисия или на административния съд по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ за възстановяване на земеделската земя в реални граници. Решаващият граждански съд упражнява косвен съдебен контрол на посочените реституционни актове дали са били налице условията на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ или на чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ за връщане на земята. С оглед разпоредбата на чл. 291, ал. 1 ГПК ВКС в настоящия състав приема за правилна практиката, обективирана в посочените по-горе решения на състави на ВКС. По основателността на жалбата: Жалбата е основателна. С обжалваното решение въззивния съд е приел, че наследодателят на ищците П. Г. е притежавал земеделска земя в землището на [населено място], в размер на 2 дка, която не е възстановена в реални граници поради извършено върху нея мероприятие. Поради невъзстановяване на тази земеделска земя за наследниците му е възникнало правото на обезщетяване. Те са били обезщетени с право на собственост върху същата площ земеделска земя, включена в плана за обезщетяване в землището на [населено място]. Съдът е изложил съображения, че няма законови пречки по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, чл. 24 ЗСПЗЗ и чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост върху процесния имот на ищците като наследници на П. Г., съответно е приел за недоказано оспорването, направено от ответника по реда на чл. 193 ГПК на решение № 497С/3.10.03 г. на ОСЗГ-С., както и издадения въз основа на това решение нот. акт № 19/07 г. Прието е, че ответното дружество ползва част от имота на ищците за път, по който преминава, за да ползва собствения си недвижим имот. Направен е извод, че е налице фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и на ищците общо е присъдена сумата 75.40 лв. обезщетение за лишаване от ползване на част от собствения им имот, ползвана от ответника, като размерът му е определен съизмерно с дължимия за имота наем като земеделска земя, а не като урбанизирана територия. Изводите на въззивния съд за основателността на предявения иск по чл. 59 ЗЗД са необосновани и постановени в нарушение на материалния закон. При иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот ищецът следва да установи легитимацията си на собственик. Когато я обосновава с възстановяване на собствеността върху имот по ЗСПЗЗ при спор с трето неучаствало в процедурата по възстановяване лице, ищецът следва да докаже, че са изпълнени изискванията на този закон за възстановяване на собствеността. В случая е установено от заключението на техническата експертиза, че процесният имот се намира извън регулационния план на [населено място], но граничи непосредствено с края на регулацията. Имотът на ищците представлява ПИ № 056002 по КВС на землището на [населено място], а имотът на ответника [фирма] - ПИ № 000184,като двата имота имат обща граница. През процесния ПИ № 056002, възстановен на ищците има четири подхода към терена на ответното дружество - вход/изход за тежкотоварни автомобили и пешеходен подход към варо-бетоновия възел; вход за автомобили към Арматурния двор и изход за автомобили от Арматурния вход. Друг възможен подход към терена на ответника няма. На място процесният имот представлява път с трошено-каменна настилка и настилка от асфалт, полагани много преди 2003 г. /издаване на решение № 497С/3.10.03 г. на ОСЗГ, с което ПИ № 056002 е предоставен в обезщетение на наследниците на П. Г. като "пасище-мера"/. При тези данни по делото се налага извод, че е налице хипотезата на чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ - върху процесният имот е проведено мероприятие, което препятства възстановяване на собствеността, поради което решението на поземлената комисия не е породило правно действие. Към 2003 г., когато ищците са били обезщетени, имотът представлява асфалтиран път - подход към бетоновия възел и арматурния двор на ответника. Следователно той е загубил предназначението си на земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на благоустройствено мероприятие и застрояване на терена като комплекс от строителни дейности с определено предназначение - то може да засегне както земи извън регулация, така и такива в регулация, като законността на строителството не е изрично посочена и затова не се изисква. В този смисъл е и решение № 565 от 15.10.2010 г. по гр. дело № 4522/08 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на изложеното настоящият състав приема, че след като ищците не са доказали правото си на собственост върху имота, основано на оспорена от ответника земеделска реституция, не са налице и предпоставките на чл. 59 ЗЗД за успешното провеждане на иска, поради което същият следва да бъде отхвърлен. По жалбата на ищците: Поставеният от ищците въпрос относно размера на претендираното обезщетение за ползване на чужд недвижим имот е обусловен от въпроса на собствеността върху имота и с оглед изложеното по-горе отговорът му е без значение за изхода на спора. По изложените по-горе съображения жалбата на ищците е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. На основание чл. 293, ал. 1 ГПК решението на въззивния съд следва да бъде отменено в осъдителната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли иска. В отхвърлителната му част решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да заплатят на ответното дружество направените по делото разноски в размер на 1452.95 лв. Предвид на горното, Върховният касационен съд, IV г. о.