Решение № 13295 от 24.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6626/2012 г.

Решение № 13295 от 24.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6626/2012 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на кмета на Столична Община, подадена чрез процесуалния представител, против решение № 1612 от 26.03.2012 г., постановено по адм. дело № 6585/2009 г. на Административен съд - София град, с което е отменена негова заповед № РД-09-757/27.05.2009 г. за отказ да бъде издадена карта за преференциално паркиране на ППС, превозващо хора с увреждания за паркингите - общинска собственост и "Синя зона" по искането на Мариян Йорданов Милушев. Твърди се неправилност на първоинстанционния акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се неговата отмяна. Ответникът Мариян Йорданов Милушев оспорва касационната жалба. Представителя на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховния административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, намира касационната жалба за неоснователна. Оспорената заповед № РД-09-757 от 27.05.2009 г. на кмета на Столична Община е отказано на Мариян Милушев издаване на карта за преференциално паркиране на ППС, превозващо хора с увреждания, за паркингите общинска собственост и "Синя зона" по съображение, че лицето не отговаря на приложение № 11 към чл. 51, ал. 5 от Наредбата за организацията на движението на територията на Столична община (НОДТСО). Съдът достигнал до заключението за незаконосъобразност на административния акт с мотив, че е налице норма от по-висш ранг - чл. 2 от Закона за интеграция за хората с увреждания, въвеждаща принципни положения за равнопоставеност на лицата и социалната им интеграция, която е нарушена с въвеждането на критериите по приложение № 11 към чл. 51, ал. 5 от НОДТСО. Съобразно разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията тежестта на доказване за оправданост на подобно неравно третиране е на издалия заповедта орган, тъй като преследваната от закона цел е именно да се даде възможност на по-малко увредени лица да се интегрират с посочената преференция. В този контекст касаторът твърди допуснато от административния съд нарушение на материалния закон, произтичащо от неправилното приложение на чл. 51 от НОДТСО и приложение № 11. Твърди, че въпросната уредба диференцира ползвателите на социални преференции с цел подпомагането им при отчитане на специфичните особености за водене на по-самостоятелен живот и че, противно на установеното от съда, не е налице несъответствие с целта на закона и основание за прилагане на по-висш по степен нормативен акт. При безспорно установеното от фактическа страна, въведеният довод на касатора е неоснователен. Разликата между диференциация и дискриминация е съществена за правилното разрешение на спора. Съгласно § 1 от ДР на ЗИХУ "увреждане" е всяка загуба или нарушаване в анатомичната структура, във физиологията или в психиката на даден индивид. Когато въвежда императивно равнопоставеността, социалната интеграция и подкрепа, чл. 2 от ЗИХУ използва нормативно понятието "увреждания", за да индивидуализира лицата, обект на закрила по силата на цитираната норма. Ответникът в настоящето производство притежава установена неработоспособност 53%, поради което той несъмнено попада в категорията лица с увреждания по смисъла на ЗИХР. Така, ако с цитираният чл. 51, ал. 5 от НОДТСО и издадената въз основа на нея заповед на кмета, е направена диференциация, както твърди касаторът, то би следвало да са налице предоставени социални преференции спрямо всички засегнати групи хора с увреждания в зависимост от степента и възможностите им за придвижване и необходимостите им - интеграция и социализация, които следват. В настоящия случай правото на социално преимущество обаче ползва само определени групи лица - тези по чл. 51, ал. 5 от НОДТСО и Приложение 11 към него. Респективно, всички останали лица с увреждания, макар да имат това качеството по смисъла на § 1 от ДР на ЗИХУ, са изключени от въведената с подзаконовия нормативен акт преференция. Ето защо, не може да се говори за диференциране съобразно нуждите и възможностите на отделния индивид, а за неравноправно третиране в нарушение на редица законови императиви и конституционни принципи, при което всички останали групи, освен визираните в Приложение 11 към чл. 51 от НОДТСО, са лишени от възможността да ползват социалната преференция. Правото на равно третиране е конституционно право по силата на чл. 6 от КРБ, като пределите му обхващат и равнопоставеността на хората с увреждания. Една от основните цели на Закона за интеграция на хората с увреждания е да бъде осигурена равнопоставеност, социална интеграция и подкрепа на лицата с увреждания. Този основен принцип не може да бъде нарушаван чрез въвеждане на ограничения с нормативен акт от по-ниска степен, предвиждащ различни критерии, водещи до ограничаване на правата на хора с увреждания. При тези данни касационната инстанция приема, че е налице неравно третиране, което не е законово обосновано. За да бъде оправдано едно такова ограничение като въведеното с чл. 5,1, ал. 5 и Приложение № 11 от НОДТСО, е необходимо да се установи, че неравното третиране е обективно оправдано предвид целта на закона и че именно непредставянето на преференцията е подходящо и необходимо за постигане на тази законова цел средство. Това обстоятелство не е установено в конкретния случай. Като е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд