Решение № 16093 от 27.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10548/2019 г.

Решение № 16093 от 27.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10548/2019 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Илиев от [населено място] срещу Решение № 33/04.07.2019 г., постановено по адм. дело № 356/2019 г. по описа на Административен съд Русе, с което е отхвърлена жалбата му против Решение № 2153 – 17 – 29/07.05.2019 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Русе (ТП на НОИ - Русе), с което е потвърдено Разпореждане № 2140 – 17 – 655/08.12.2016 г. на ръководителя по "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ – Русе, за отказ да бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и е осъден да заплати съдебни разноски в размер на 100 лева. Касационният жалбоподател счита, че решението е неправилно и необосновано, поради което са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК за неговата отмяна. Поддържа, че периодът, през който бил временно отстранен от длъжност по Закона за министерство на вътрешните работи (отм.); , следвало да му бъде зачетен като осигурителен стаж, поради което моли касационната инстанция да отмени порочното съдебно решение на административния съд, както и да отмени обжалвания административен акт. Ответникът – директорът на Териториално поделение на национален осигурителен институт - Русе не се явява и не се представлява в проведеното открито съдебно заседание. В писмено становище по делото процесуалният представител на ответната страна - юрисконсулт И. Карамфилова е оспорила касационната жалба с твърдения за нейната неоснователност, поради което счита, че следва да се отхвърли. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване и за правилност на решението на административния съд. Върховният административен съд, шесто отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Като извърши проверка на основание чл. 218 АПК въз основа на фактите, установени от Административен съд Русе, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Русе е било Решение № 2153 – 17 – 29/07.05.2019 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, с което е възобновено образуваното административно производство по жалба № 1012-17-200/24.12.2016 г., подадена от П. Илиев срещу Разпореждане № 2140 – 17 – 655/08.12.2016 г. на ръководителя по "Пенсионно осигуряване" при ТП на НОИ - Русе. С постановеното решение съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна, след като е извършил задължителния контрол за законосъобразност на акта по реда на чл. 168 АПК и на основанията по чл. 146 АПК. Изложил е аргументи, като е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, съобразен е с относимите материалноправни разпоредби и целта на закона. Формираните изводи относно фактическите обстоятелства, релевантни за правния спор, са изведени от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Пред първоинстанционния съд е установено, че административното производство, по което е издадено решението, е започнало с подадено от П. Илиев заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69 от КСО с вх. № 2113 – 17 – 1683/29.12.2015 година. Ръководителят по пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Русе след изпълнение на разпоредбите на чл. 35 и чл. 36 АПК е изяснил фактите и обстоятелствата по случая, и е постановил Разпореждане № 2140 – 17 – 655/08.12.2016 г., с което на основание § 50 от Преходни и заключителни разпоредби на Закон за изменение и допълнение на Кодекс за социално осигуряване (ПЗР на ЗИДКСО) и чл. 69, ал. 10 КСО е отказал отпускането на поисканата пенсия. Това разпореждане е било оспорено в административното производство пред по - горестоящия административен орган, който се е произнесъл с процесното решение и е отхвърлил жалбата на Илиев против разпореждането от 08.12.2016 година. От данните по делото е видно, че във връзка с подаденото заявление на касатора, по–рано е имало постановено Решение № 2153 – 17 – 57/13.04.2016 г. на директора на ТП на НОИ – Русе, което е отменено с Решение № 17/19.08.2016 г., постановено по адм. дело № 133/2016 г. по описа на съда. Според мотивите на съдебния акт административният орган при новото произнасяне по заявлението на Илиев е следвало да прецени дали има право на ранно пенсиониране при условията на § 50 от ПЗР на ЗИД на КСО (в сила от 15.08.2015 г. – ДВ, бр. 61 от 2015 г.). За да се произнесе с решението от 07.05.2019 г. административният орган е осъществил проверка на осигурителния стаж на жалбоподателя, като е анализирал относимите писмени доказателства - удостоверения обр. В изх. № 28103/06.08.2012 г., Обр. УП - 2, изх. № 28099/06.08.2012 г. и данните в Регистъра на осигурените лица (РОЛ) на НАП. За лицето не са били открити такива, от които може да се установи дали е било осигурявано за спорния период от 24.02.2012 г. до 23.07.2012 година. На това основание след справка в осигурителя ОДМВР – Русе са получени удостоверения Обр. В изх. № 336 р-17657/14.10.2016 г. и обр. УП-2 изх. № 336 р-17658/14.10.2016 г., с които се анулират предходно издадените такива. Видно от данните на удостоверение Обр. В изх. № 336 р-17657/14.10.2016 г. жалбоподателят за периода 24.02.2012 г. – 24.07.2012 г. не е бил осигурено лице. С оглед на констатираното от пенсионния орган обстоятелство, този период не е зачетен за осигурителен стаж. При новото изчисление същият възлиза на 19 години, 7 месеца и 2 дни от І категория и 7 години, 1 месец и 14 дни от ІІІ категория или общ стаж без превръщане – 26 години 8 месеца и 16 дни. Формиран е решаващ правен извод от административния орган, че П. Илиев не отговаря на изискванията на § 50 от ПЗР на ЗИДКСО и чл. 69, ал. 10 от КСО, тъй като притежава 18 години действително изслужени по ЗМВР, но няма общ стаж от 27 години. Съдът е установил и относимите за временното отстраняване на Илиев от длъжност обстоятелства. Видно от мотивната част на заповед № з-693/23.02.2012 г. директорът на ОДМВР – Русе на основание чл. 230, ал. 1, т. 2 и ал. 2, чл. 234, ал. 1, т. 2 от ЗМВР (от 2006 г., отм.), във връзка с чл. 240, ал. 1 от ППЗМВР (отм.); е образувал срещу П. Илиев дисциплинарно производство. Лицето е било временно отстранено от длъжност, защото срещу него е повдигнато обвинение по образувано досъдебно производство № 20 - П / 2011 г. по описа на Софийска градска прокуратура. Със заповед № з – 3185/23.07.2012 г. на директора на ОДМВР – Русе на П. Илиев е било наложено дисциплинарно наказание "уволнение", след което служебното му правоотношение е било прекратено, считано от 24.07.2012 година. По делото не е спорно обстоятелството, а същото е изведено от съда като служебно известно, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е била оспорена от П. Илев пред Административен съд Русе, който с Решение № 31/27.03.2013 г., постановено по адм. д. № 262/2012 г. е отхвърлил оспорването. Решението е оставено в сила с Решение № 2228/17.02.2014 г., постановено по адм. дело № 6334/2013 г. по описа на Върховен административен съд, пето отделение. В хода на съдебното административно производство от страната са ангажирани доказателства, съгласно които с разпореждане от 01.12.2016 г. на съдията - докладчик по нохд № 610/2016 г. по описа на Окръжен съд Русе е прекратено наказателното производство по следствено дело № 20 - П/ 2011 г. по описа на Следствен отдел при Софийска градска прокуратура, за извършено от П. Илиев престъпление по чл. 301, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. При така изяснена фактическа обстановка административният съд е изложил правни доводи и аргументи за законосъобразност на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе. Решението на Административен съд Русе е правилно. Твърденията и оплакванията на жалбоподателя за наличие на касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и предл. трето АПК, настоящият касационен състав намира за неоснователни. Правилно първоинстанционният съд е очертал спорния по делото въпрос, който е свързан с обстоятелството притежава ли П. Илиев право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание § 50 от ПЗР на ЗИДКСО и чл. 69, ал. 10 КСО, съответно налице ли са законовите предпоставки, същата да му бъде отпусната. В частност материалноправният спор е формиран относно зачитането като осигурителен стаж на времето от 24.02.2012 г. до 24.07.2012 г., когато лицето е било временно отстранено от длъжност. По делото няма спор, че за този период той не е получавал възнаграждение, както и не са били начислявани и внасяни осигурителни вноски. В развилото се съдебно производство пред Административен съд Русе няма данни заповед № з – 693/23.02.2012 г., с която е бил временно отстранен от длъжност, да е била отменена, поради което същата е зачетена като стабилен административен акт, със съответните правни последици за претендираното субективно материално право. Текстът на чл. 9, ал. 3, т. 1 КСО в относимата редакция към датата на подаденото заявление за отпускане на този вид пенсия гласи, че за осигурителен стаж се зачита и времето, през което лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1, 2, 3 и 4 и чл. 4а, ал. 1 не са работили поради незаконно недопускане или отстраняване от работа, или когато са отстранени и впоследствие възстановени на работа по реда, определен в специални закони. Смисълът, който е вложил законодателят в цитираната норма е на лицата да се зачете за осигурителен стаж и времето, през което те не по собствена вина, а незаконно не са могли да работят, каквато е и хипотезата на незаконно отстраняване от работа за определен период от време. Първоинстанционният съд е достигнал до верен извод, че за претендираното от Илиев право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и в частност за зачитане като осигурителен стаж периода, за който той е бил временно отстранен от длъжност, не намира приложение и втората хипотеза на чл. 9, ал. 3, т. 1 КСО. Съгласно нея не се изисква отмяна на акта за отстраняване, а вместо това е предвидено възстановяване на работа по реда, определен в специални закони. Видно от заповед № з – 693/23.02.2012 г. жалбоподателят е отстранен по специалния Закон за Министерство на вътрешните работи (отм.);. Като правно основание за временното отстраняване в заповедта е посочен чл. 234, ал. 1, т. 2 от ЗМВР (отм.);. Това е хипотезата, при която срещу служителя е образувано дисциплинарно производство по чл. 230 ЗМВР (ред. 2006 г., сега отм.) и служебното му положение би затруднило разкриването на обективната истина. Компетентен да отстрани временно служителя е органът по назначаването. От анализа на разпоредбата на чл. 234, ал. 3 от ЗМВР (отм.); следва извод, че само когато образуваното по чл. 230 ЗМВР (отм.); дисциплинарното производство бъде прекратено или когато на служителя не бъде наложено дисциплинарно наказание уволнение, на него му се изплаща възнаграждението за времето на отстраняване. Пред административния съд безспорно е установена липсата на материалните предпоставки на чл. 234, ал. 3 ЗМВР (отм.); да му бъде изплатено възнаграждение за времето на отстраняване. Напротив, както бе изяснено по–горе на Илиев с влязла в сила заповед на органа по назначаването е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и служебното му правоотношение е било прекратено. Касационният жалбоподател обосновава своята теза за наличие на претендираното право и съответно за зачитане на осигурителен стаж времето на временно отстраняване от длъжност и с нормата на чл. 254, ал. 2 ЗМВР (отм.);. Според чл. 254, ал. 1 от ЗМВР (отм.); при незаконно прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР имат право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 256 към момента на прекратяването, за времето, през което са останали без работа, но за не повече от 6 месеца. Когато през това време са работили на по - нископлатена работа, те имат право на разликата във възнагражденията. По силата на ал. 2 от същия член цитираното правило се прилага и в случаите на отстраняване от длъжност по реда на Наказателно - процесуалния кодекс, когато наказателното производство спрямо отстранените служители бъде прекратено или те бъдат оправдани, или при отпадане на основанието за отстраняването им. Административен съд Русе е направил верен правен извод, че в конкретната хипотеза не е налице отстраняване от длъжност по реда на чл. 69 от НПК. След като временно отстраненият от длъжност държавен служител не е упражнявал трудова дейност, то същият не отговаря на едно от изискванията по § 1, т. 3 ДР от КСО, за да е осигурено лице. Касационната инстанция споделя аргументите на административния съд, че за П. Илиев липсва основание за зачитане на осигурителен стаж в периода от 24.02.2012 г. до 24.07.2012 г., когато е бил отстранен от длъжност на основание чл. 234, ал. 1, т. 2 от ЗМВР (отм.);. Същият не е доказал друг осигурителен стаж, който да бъде зачетен за правото му на пенсия, извън установения от пенсионния орган. В заключение следва да бъде изтъкнато, че съдът правилно е преценил законосъобразността на оспорения пред него административен акт само на посочените в този акт правни и фактически основания за издаването му. Ето защо обоснован от фактите и доказателствата по делото се явява изводът му, че жалбоподателят не отговаря на изискването за наличие на общ стаж от 27 години за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, в хипотезата на § 50 от ПЗР на ЗИДКСО и чл. 69, ал. 10 КСО. По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение счита, че касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,