Решение № 4551 от 30.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10783/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на Н. С. В., подадена чрез пълномощник адвокат М. Менков, срещу решение 12966/26.07.2024 г., постановено по адм. дело 7644/2023 г. по описа на Административен съд София-град. С това решение е отхвърлената жалбата на В. срещу Решение 2153-21-148 от 18.07.2023 г. на директора на ТП на НОИ София-град, с което е оставена без уважение като неоснователна жалба вх. 1012-21-634/28.06.2023 г. на Н. С. В., срещу разпореждане [номер]//41 от 26.05.2023 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване. В касационната жалба са изложени подробни съображения за незаконосъобразно приложение на материалния закон и необоснованост поради неправилна преценка на фактите и доказателствата по делото. Поддържа се, че решението е постановено в нарушение на чл. 209, ал. 3 от АПК и на това основание следва да бъде отменено. Претендира за присъждане на разноски.

Ответникът по касация - директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт София град, чрез главен юрисконсулт Д. Велкова, е подал писмено становище на депозираната касационна жалба, с приложена към него писмена защита. Моли съдът да остави в сила решението на Административен съд София гради и да присъди в полза на НОИ възнаграждение за осъществена защита от юрисконсулт. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано от касатора.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното първоинстанционно решение, което следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, Шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна, която има правен интерес да оспори по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, и за която първоинстанционното решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е основателна.

От фактическа страна се установява, че със заявление вх. 2113-21-9433 от 02.12.2022 г. Н. С. В. е поискал да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, с приложение на изискуемите документи, съгласно чл. 2 от НПОС за преценка правото на пенсия. Въз основа на представените документи и наличните данни в регистъра на осигурените лица на НОИ, длъжностното лице по пенсионно осигуряване е зачело на В. осигурителен стаж до 01.12.2022 г. в размер на 09 години 04 месеца и 01 ден от първа категория труд и 26 години, 08 месеца и 26 дни от трета категория труд, или общ осигурителен стаж, превърнат по реда на чл. 104 от КСО към трета категория 42 години, 03 месеца и 18 дни. Към датата на подаденото заявление 02.12.2022 г. Н. С. В. е на възраст 57 години, 00 месеца и 18 дни.

От представените по делото доказателства е видно, че със заповед з.475/01.04.1997 г. на директора на НСлС, на основание чл. 123, ал. 3, т. 4 ЗСВ и чл. 325, т. 1 КТ е прекратен трудовият договор с 1054-К/28.11.1995 г. с Н. С. В. на длъжност помощник следовател в Седма Районна следствена служба при Столична следствена служба, от датата на постъпването му като съдебен кандидат. С трудов договор ЛС03-1509/09.07.1996 г. между Министерството на правосъдието и Н. В., последния е назначен на основание чл. 68, т. 1 КТ и чл. 164, ал. 1 ЗСВ като съдебен кандидат, считано от 11.07.1996 г. в Окръжен съд София, на пълно работно време от 8 часа и основно месечно трудово възнаграждение в размер на 3040,00 лв. С допълнителен трудов договор 923-К/06.09.1996 г. сключен между НСлС и Н. В. на 11.07.1996 г., касатора е бил назначен на основание чл. 111 КТ на длъжност помощник-следовател в Седма Районна следствена служба при Столична следствена служба, считано от 11.07.1996 г. Съгласно констативен протокол КП-5-01352963/16.05.2023 г. на контролните органи при ТП на НОИ София-град, Н. В., като помощник-следовател е бил осигурен за всички осигурителни рискове с осигурителна вноска в размер на 37 % за периода от 11.07.1996 г. 01.02.1997 г., а за периода от 01.02.1997 г. до 11.07.1997 г. е осигуряван с осигурителна вноска в размер на 10 % само за трудова злополука и професионална болест.

В представеното удостоверение обр. УП-3 с изх. 71/27.03.2019 г. е посочено, че положеният от Н. В. труд като помощник следовател в периода 11.07.1996 г. 11.07.1997 г. е първа категория труд, съгласно Указ 42/16.03.1996 г. и чл. 90 ППЗП.

От описа на осигурителния стаж на Н. С. В., съдържащ се в пенсионното досие, се установява, че му е зачетен осигурителен стаж, превърнат по условията на чл. 104 КСО към трета категория труд в размер на 42 години, 03 месеца и 18 дни, при общо осигурителен стаж от трета категория 26 години, 08 месеца и 26 дни и осигурителен стаж от първа категория 09 години, 04 месеца и 01 ден.

С разпореждане [номер]/41 от 26.05.2023 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване е постановен отказ за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 69б, ал.1 и чл. 68, ал.1-2 КСО. Прието е в разпореждането, че Н. В. има необходимата съгласно чл. 69б, ал.1 КСО възраст 53 години и 10 месеца, но няма изискуемите най-малко 10 години осигурителен стаж, положен по условията на първа категория труд, както и че същият няма необходимата възраст за придобиване правото на пенсия по чл. 68, ал. 1-2 КСО 64 години и 05 месеца.

След обжалване на разпореждане [номер]/41 от 26.05.2023 г. по административен ред, е постановено решение 2153-21-148/18.07.2023 г. на директора на ТП на НОИ София-град, с което жалбата е оставена без уважение като неоснователна.

Видно от писмо вх. 243-21-9433#2/27.01.2023 г. по описа на СГП, Н. С. В. е работил в периода 11.07.1996 г. 11.07.1997 г. в Столична следствена служба на допълнителен трудов договор, на непълно работно време. Това обстоятелство се установява и от Обр. УП-3 изх. 71 от 20.01.2023 г.

По делото пред първата инстанция изслушаното по делото заключение по допуснатата, назначена и изготвена съдебно-икономическа експертиза.

В раздел IV. Констативно съобразителна част в таблица 2 вещото лице е определило какъв е размерът на трудовия стаж на Н. В., като се отчете сключеният основен трудов договор с Министерство на правосъдието и положения от него труд, като съдебен кандидат в периода 11.07.1996 г. 11.07.1997 г. Общият трудов стаж, съгласно чл. 104 КСО е в размер на 54 години, 8 месеца и 29 дни, от които: 26 години, 8 месеца и 26 дни трета категория труд и 28 години, 0 месеца и 3 дни приравнен трудов стаж от първа категория към трета.

В раздел IV. Констативно съобразителна част в таблица 3 вещото лице е определило какъв е размерът на трудовия стаж на Н. В., като се отчете сключеният допълнителен трудов договор с Национална следствена служба и положения от него труд, като помощник следовател в периода 11.07.1996 г. 11.07.1997 г. Общият трудов стаж, съгласно чл. 104 КСО е в размер на 56 години, 8 месеца и 29 дни, от които: 25 години, 8 месеца и 26 дни трета категория труд и 31 години, 0 месеца и 3 дни приравнен трудов стаж от първа категория към трета. При този вариант е отчетен трудов стаж от 10 години, четири месеца и един ден от първа категория труд.

Спорът по делото е свързан с незачитане на осигурителния стаж на Н. С. В. за периода 11.07.1996 г. 11.07.1997 г., когато е работил по трудов договор с Министерство на правосъдието, като съдебен кандидат и по допълнителен трудов договор с работодател Национална следствена служба, по който е назначен на основание чл. 111 КТ на длъжност помощник-следовател в Седма Районна следствена служба при Столична следствена служба, чийто правоприемник е Софийска градска прокуратура, за такъв от първа категория труд.

За да отхвърли жалбата първоинстанционния съд е приел, че законосъобразно в периода 11.07.1996 г. 11.07.1997 г. на жалбоподателя е зачетен осигурителен стаж по основното му за периода трудово правоотношение с Министерство на правосъдието на длъжност съдебен кандидат при условията на трета категория труд.

Първоинстанционният съд е установил приложимите за случая правни норми, но въз основа на тях е направил незаконосъобразни правни изводи:

Съгласно чл. 69б, ал. 1 КСО лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при следните условия:

1. (изм. - ДВ, бр. 99 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.) навършили са възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете;

1. от 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на 55-годишна възраст.

Съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО (Изм. - ДВ, бр. 102 от 2005 г., в сила от 20.12.2005 г.) времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс.

Съгласно чл.76 ал. 1 от Правилника за прилагане на Дял III КТ от 1951 г. (отм.), за трудов стаж във връзка с придобиване право на парично обезщетение се зачита времето, през което лицата по § 1 от този правилник са прекарали на работа като задължително осигурени, както и времето на платен или неплатен законоустановен отпуск, включително отпуска за временна нетрудоспособност. Според ал.2 на същия текст зачита се и действително изслуженото и признато за трудов стаж време по Правилника за прилагане на Закона за пенсиите с изключение на изрично посочените случаи.

Съгласно чл. 76 б.а от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (отм.), трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите се счита времето, прекарано на работа по трудов договор от работници и служители в държавни, обществени и кооперативни предприятия, учреждения и организации, както и при частни предприятия и лица срещу трудово възнаграждение независимо от начина на заплащането му.

Съгласно чл. 90 т.8 от ППЗП (отм). (в редакция ДВ бр. 76 от 1996 г.) Зачита се за трудов стаж от I категория при пенсиониране времето, изслужено на длъжности "следователи" и "помощник-следователи" от Националната следствена служба.

При тази законова регламентация следва да се направи извода, че касатора е придобил трудов стаж на длъжност "помощник-следовател" от Националната следствена служба, който се зачита като такъв от I категория при пенсиониране и този стаж, независимо, че е придобит въз основа на допълнителен (втори) трудов договор, се зачита за осигурителен стаж по КСО. Този извод следва от разпоредбата на § 9 ал.1 от ПЗР на КСО във вр. с чл.76 ал. 2 от Правилника за прилагане на Дял III КТ от 1951 г. (отм.) във вр. с чл. 76 б.а от ППЗП (отм.)

Обстоятелството, че за този трудов стаж съгласно чл.2 б. к от Правилника за прилагане на дял III от Кодекса на труда от 1951 г. (отм.) се предвижда задължително осигуряване само за случай на трудова злополука, не изключва определянето му като трудов стаж от първа категория, който е именно критерия за приложението на чл.69б ал.1 от КСО.

В тази връзка ответникът по касацията незаконосъобразно не е зачел официалната удостоверителна материална сила на представеното удостоверение УП-3 от 17.03.2023 г., в което е посочен трудовия стаж на касатора като помощник-следовател и предложението за категоризирането му от първа категория и което се издава на основание чл.5 ал.7 т.2 от КСО и Инструкция 1022-40-2 от 2.03.2022 г. за съдържанието и реда за представяне в Националния осигурителен институт на документи за осигурителен стаж, осигурителен доход и категория труд. В чл. 40, ал. 1 НПОС е предвидено, че осигурителният стаж се установява с трудови, служебни и осигурителни книжки, с документ по утвърден образец, издаден от осигурителя и с данните по чл. 5, ал. 4 КСО, а според ал. 3 на същия член, документите по ал. 1 се издават въз основа на изплащателните ведомости, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд. В случая е установено, че данните в удостоверението обр. УП-3 ("документ по утвърден образец" по смисъла на чл. 40, ал. 1 НПОС) съответстват на данните в разплащателните ведомости, поради което материалната доказателствена сила на това удостоверение не е оборена. Доколкото е установено, че удостоверението съответства на изискването по чл. 40, ал. 3 НПОС, то следва да се приеме, че е съставено при спазване на нормативните изисквания.

Следователно удостоверението, с което се удостоверява осигурителен стаж и доход и предлагана категория труд по правило представлява официален документ и като такъв се ползва с материална доказателствена сила за удостоверените с него факти. Опровергаването на съдържанието на такъв документ е допустимо и то може да бъде успешно осъществено с надлежни писмени документи. Такива обаче не са представени. Следва освен това да се посочи, че разпоредбата на чл.2 б. к от Правилника за прилагане на дял III от Кодекса на труда от 1951 г. е приложима само когато лицата, които работят по допълнителен или по втори трудов договор, са осигурени по основния си трудов договор при пълно работно време за всички осигурителни случаи. По административната преписка и по делото не е установено, че касатора е бил осигурен за всички осигурителни случаи по договора сключен с Министерство на правосъдието за длъжност съдебен кандидат.

Съгласно чл. 36, ал. 3 от АПК всички събрани доказателства се преценяват от административния орган, а в случая е игнорирана материалната доказателствена сила на представения документ, с който се установява категорията труд, съгласно чл.5 ал.7 т.2 от КСО и чл.40 ал.1 от НПОС.

По делото няма спор, че за процесния период касатора е изпълнявал труд по два различни трудови договора, който труд за едната работа е категоризиран от трета категория, а за другата работа от първа категория. Изискванията за категоризиране на труда при пенсиониране във всички случай са свързани с неговите вредности тежест, а не в зависимост от внасянето на осигурителните вноски. Липсва и правна норма, която да регламентира, че при пенсиониране следва да се зачете категорията труд по основния трудов договор, а не по този за допълнителен труд или втори трудов договор. След като за един и същи период работника или служителя е полагал труд при различни категории, то следва да се зачете този трудов стаж, който е с по-благоприятната за него категория. В този смисъл е и Решение 1364 от 21.VI.1965 г. по гр. д. 863/65 г., III г. о. на ВС на РБ (Съдебна практика на ВС - гражданска колегия, 1965 г.) по чл. 2 ЗП (отм.) според което когато един служител изпълнява едновременно трудовите функции на две длъжности, попадащи в различни категории по Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране, трудовият му стаж следва да се категоризира по по-високата категория.

С оглед на горните съображения касационната инстанция счита, че неправилно длъжностното лице по "ПО" при ТП на НОИ София-град, не е зачело спорния период от време на жалбоподателя, през които той е полагал труд, като помощник следовател от първа категория. Възприемайки тези фактически изводи, директорът на ТП на НОИ София-град, е постановил материално незаконосъобразен административен акт, който е следвало да бъде отменен от първоинстанционния съд. Като е отхвърлил жалбата на В. против Решение 2153-21-148 от 18.07.2023 г., Административен съд София-град. е постановил неправилно решение, което подлежи на отмяна, тъй като са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. С оглед обстоятелството, че спорът е изяснен от фактическа страна, на основание чл. 222, ал. 1 АПК вместо него следва да се постанови нов съдебен акт по същество, с който Решение 2153-21-148 от 18.07.2023 г. на директора на ТП на НОИ София-град и потвърденото с него разпореждане [номер]//41 от 26.05.2023 г. на длъжностното лице по пенсионно осигуряване, да се отменят.

Делото следва да се върне като преписка на административния орган, който да се произнесе по заявлението на касатора за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в качеството му на длъжностно лице по чл. 98 от КСО в териториалното поделение на Националния осигурителен институт София град, за ново произнасяне съобразно мотивите на настоящото решение.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на чл. 143 от АПК на жалбоподателя се дължат сторените, доказани и поискани съдебни разноски за двете съдебни инстанции по делото. Пред настоящата съдебна инстанция са представени единствено доказателства за внесена държавна такса в размер на 30 лв.. Пред първата инстанция са представени доказателства за извършени разходи в размер на 1800 лв. с ДДС договорена и заплатена сума съгласно договор за правна защита и съдействие от дата 01.08.2023 г., сумата от 5 лв. д.т. за издаване на съдебно удостоверение и 400 лв. депозит за съдебно - счетоводна експертиза. Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото е съобразено с фактическа и правна сложност на делото и проведените съдебни заседания. Следователно на касатора се дължат разноски за разглеждане на делото пред първата и касационна инстанции в размер на 2235 лв., които следва да се възложат в тежест на Националния осигурителен институт.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,