Решение № 399 от 3.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 142/2011 г.

Решение № 399 от 3.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 142/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби - от Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност /К./ [населено място], чрез процесуалните представители инспектори Т. и М. и от В. И. Т. и В. И. Т., чрез процесуалния им представител - адвокат Г. против въззивно решение № 772 от 3.08.2010 г. по в. гр. д. № 1314 по описа за 2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 132 от 1.05.2009 г. по гр. д. № 616/2007 г. на Окръжен съд Враца в частта, с която е отхвърлено направеното искане по реда на чл. 28 от З. от К. за отнемане в полза на държавата на имот, представляващ п. II-9 в кв. 3 по плана на [населено място] с площ от 880 кв. м. и вместо това е постановено друго, с което е отнет в полза на Държавата и този имот, а в останалата част решението по гр. д. № 616/2007 г. на Окръжен съд Враца е оставено в сила. Искането на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност [населено място] е въззивното решение да бъде отменено в частта, в която е потвърдено отхвърлянето на искането им досежно имот, представляващ парцел I пл. № 8 в кв. 3 по плана на [населено място], област В. с площ от 500 кв. м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда и вместо това постановено друго, с което да бъде отнето в полза на държавата и това имущество. Претендира разноски за юрисконсулско възнаграждение пред касационната инстанция. Искането на В. И. Т. и В. И. Т. е за отмяна на постановения въззивен акт, в частта в която е постановено отнемане на имуществото им и вместо това да бъде постановено друго, с което да се отхвърли изцяло искането на К. за отнемане в полза на държавата на притежаваното от тях имущество. Претендират разноски. По делото са постъпили и две частни жалби - от К. и от В. И. Т. и В. И. Т. против определение № 1626 от 19.10.10 г. на С., с което е присъдено юрисконсулско възнаграждение в размер на 4 000 лв. Искането на К. е за изменение чрез увеличение на присъдена сумата на 34 845.44 лв., изчислена съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.04 г. при цена на иска от 1 752 275 лв. Искането на В. И. Т. и В. И. Т. е за изменение чрез намаление на присъдена сумата като бъде отчетено, че е налице прекомерност на присъденото с оглед липсата на фактическа и правна сложност на случая и поради немотивираност на постановения акт. С определение № 587 от 12.05.2011 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК само по поставения от К. въпрос за начина, по който следва да се прилагат нормите на чл. 23, ал. 7 от З. и чл. 444, т. 7 от ГПК и по-специално - подлежи ли на отнемане при условията и по реда на З. имущество, прехвърлено през проверявания период от проверяваното лице на родителите му, ако то е единственото тяхно жилище. Обжалването е допуснато с оглед на обстоятелството, че по поставения въпрос въззивният съд е дал отговор, който е в противоречие с приетото в постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение № 87 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 369/09 г. на III г. о. на ВКС. В съдебно заседание касаторът Т. се явява лично, а К. се представлява. Всеки касатор поддържа своята касационна жалба и оспорва противната. В. съд, изхождайки от обстоятелството, че процесният имот - п. I пл. № 8 в кв. 3 по плана на [населено място], област В. с площ от 500 кв. м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда - е единствено жилище на родителите на проверяваното лице, е приел, че този имот като несеквестируем, не подлежи на отнемане. Мотивирал е извода си с приложимост на нормата на чл. 23, ал. 7 от З., съгласно която не се налагат обезпечителни мерки върху имущество, по отношение на което не може да се насочва принудително изпълнение. Счел е, че намесата в правата на лицата е по-малка по обем при обезпеченията, отколкото в производството по чл. 28 от З. и от там щом като приложното поле на по-малкото по обем производство е ограничено по отношение на определени вещи, то това ограничение следва да важи и при по-голямото по обем производство. Позовал се е и на субсидиарната приложимост на ГПК, като е счел, че от защитата на чл. 444 - 447 от ГПК се ползват не само страните в производството, но и третите лица, от които имуществото подлежи на отнемане по реда на чл. 7 и чл. 8 от З. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: По въпроса във връзка, с който е допуснато касационно обжалване настоящият съдебен състав споделя дадения в решение № 87 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 369/09 г. на III г. о. на ВКС отговор, съобразно който нормата на чл. 23, ал. 7 от З. е относима към условията и обема на обезпеченията, но не и към основанията за отнемане на имущество в полза на държавата. Производството по отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност по чл. 28 и сл. от З. е уредено в отделен раздел II в глава IV, различен от раздел I, уреждащ обезпечителните мерки. Касае се до различни по предмет, основания и възможности за защита производства. Същинското производство по чл. 28 и сл. от З. е с предмет - преценка наличието или не на изискуемите се за отнемане в полза на държавата предпоставки: 1. имущество със значителна стойност, 2. то да е придобито от престъпна дейност, разбирана като осъществен състав на някое от изброените в чл. 3, ал. 1 от З. престъпления, за което 3. да е налице влязла в сила присъда, 4. имуществото да е придобито пряко или косвено от престъпната дейност, като за обосноваване на връзката между двете е достатъчно да се установи липса на законен източник на доходи за придобиването му. В това производство ответникът разполага с всички доказателствени способи за защита, което му предоставя по-добра възможност да обори достатъчната за обезпечителното производство преценка за вероятна основателност на искането на държавата. В тази връзка не могат да бъдат споделени изводите на въззивния съд за по-малката по обем намеса в правата на лицата при обезпеченията. Освен това З. е специален по отношение на ГПК. Доколкото в § 2 от ДР на З. се съдържа препращане към ГПК - то е за неуредените въпроси. Въпросът за прехвърленото на родителите имущество не е такъв, защото съгласно чл. 8 от З. то подлежи на отнемане при условията и реда на този закон /като знанието, че това имущество е придобито от престъпна дейност се предполага до доказване на противното/. Не може да бъде споделен и извода на въззивния съд, че третите лица, от които имуществото се отнема по реда на чл. 7 и чл. 8 от З. се ползват от защитата на чл. 444 - 447 от ГПК. Тъй като препращането към ГПК е за неуредените въпроси - тези норми следва да се прилагат само за лицето, което чл. 444 от ГПК визира - длъжника, физическо лице по изпълнението, на което в случая съответства проверяваното лице. В конкретния случай следва да се посочи, че тъй като родителите на проверяваното лице - И. Т. и Г. И. не са страни в производството- по делото не са събирани доказателства и не е безспорно установено, че процесният имот е единствено и за двамата жилище, още повече че видно от писмо с изх. № 2400-2824 от 13.03.07 г. в [община] на името на И. Т. има декларирани общо още пет недвижими имота. Имайки пред вид така дадения отговор на поставения въпрос, постановеният въззивен акт - в частта, в която е допуснато касационно обжалване /само по жалбата на К./ е неправилен и следва да бъде отменен. Вместо него следва да се постанови друг, с който да се уважи предявената претенция, като бъде постановено отнемане в полза на държавата и на п. I пл. № 8 в кв. 3 по плана на [населено място], област В. с площ от 500 кв. м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва в полза на К. да бъдат присъдени направените по делото разноски за юрисконсулско възнаграждение, което възлиза на 888 лв. изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.04 г. при материален интерес - 21 941 лв. Относно подадените частни жалби: С определение № 1626 от 19.10.10 г., постановено по реда на чл. 192, ал. 4 от ГПК (отм.) - С. е присъдил в полза на К. юрисконсулско възнаграждение в размер на 4 000 лв. Така постановеният акт е правилен. Независимо, че не е посочено изрично - сумата на дължимите разноски е определена при условията на чл. 64, ал. 4 от ГПК, в по-нисък размер от предвидения в Наредба № 1 от 9.07.04 г. - поради прекомерност. С оглед на горното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение