Решение № 10145 от 21.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7351/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. П. Х., чрез адв. Тончев като процесуален представител, срещу решение 13436 от 16.04.2025 г., постановено по адм. дело 1030/2025 г. по описа на Административен съд София - град. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Претендира се отмяната му и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед, както и присъждане на направените в първоинстанционното производство разноски. Ответникът управителят на Националния осигурителен институт, чрез пълномощника си юрк. Вълева, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледата по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред първоинстанционния съд е заповед 20/09.01.2025г. на подуправителя на Националния осигурителен институт (НОИ), изпълняващ функциите на управител, с която на основание чл. 108 във вр. с чл. 12, ал. 1 и ал. 4 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на Д. П. Х., на длъжност инспектор по осигуряването в сектор Финансови ревизии трети, отдел Контрол по разходите на ДОО, дирекция Краткосрочни плащания и контрол в ТП на НОИ София град, считано от 20.01.2025 г. С обжалваното решение подаденото оспорване е отхвърлено като неоснователно. За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган - изпълняващия функциите на управител на НОИ подуправител на основание чл. 37, ал. 3 КСО поради отсъствие на управителя, при спазване на изискванията за форма с посочване на правното основание за прекратяване на служебното правоотношение съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДСл, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при спазване на материалния закон и неговата цел. Обосновава извод за изпълнение на материалноправните предпоставки по чл. 12 ЗДСл. Приема за неоснователни възраженията за липса на мотиви в заповедта, доколкото такива не са изискуеми при прекратяване на служебното правоотношение на приетото основание. Излага съображения за неприложимост на процедурата по чл. 333 от Кодекса на труда (КТ), поради което не е необходимо предварително разрешение от Инспекцията по труда, доколкото жалбоподателката представя ЕР на ТЕЛК. Като се позовава на тълкуването, дадено в решение от 09.03.2017 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-406/15, съдът приема, че в случая не е налице нарушение на принципа за равно третиране в сравнение със служителите, работещи по трудово правоотношение, тъй като предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ на работник или служител, боледуващ от болест, определена в Наредба 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ се прилага само в определени в тази разпоредба хипотези. Посочва, че основанията за уволнение в посочената разпоредба са изчерпателно изброени и не обхващат случаите на прекратяване на трудовото правоотношение в срока за изпитване по чл. 70 и чл. 71 КТ. В тази връзка достига до извод, че в срока на изпитване (при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 71 КТ) работниците и служителите, работещи по трудово правоотношение, не ползват специална закрила при уволнение, като целите на срока за изпитване по чл. 70 КТ са аналогични на тези по чл. 12 ЗДСл - работодателят да провери качествата на служителя да изпълнява възложената му работа. В допълнение посочва, че дори и тази закрила да се приеме за приложима, заболяването на жалбоподателката не попада в изброените в чл. 1, ал. 1 от Наредба 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ. Обосновава извод, че в случая изискванията на чл. 12, ал. 1 ЗДСл са осъществени и правото на органа по назначаването да прекрати служебното правоотношение със служителя е упражнено в съответствие с целта на закона. Решението е валидно, допустимо и правилно. От съда е извършен задълбочен анализ на относимите за спора доказателства. Обсъдени са доводите и възраженията на страните. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. По делото е безспорно установено, че жалбоподателката Д. П. Х. е назначена за първи път на държавна служба със заповед 4312 от 18.12.2023 г., считано от 21.12.2023 г., в която е посочено, че е със срок на изпитване от една година. От съда правилно са съобразени представените заповеди за ползване на 26 работни дни платен годишен отпуск, през който на основание чл. 12, ал. 3 ЗДСл срокът за изпитване не тече и е направен обоснован извод, че към момента на издаване на оспорения административен акт едногодишният срок от встъпване в длъжност не е изтекъл. Според чл. 12, ал. 1, изр. 1 ЗДСл, когато кандидатът се назначава за първи път на държавна служба, в едногодишен срок, считано от датата на встъпване в длъжност, органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение без предизвестие. С тази разпоредба законодателят въвежда самостоятелно основание за прекратяване на възникнало за първи път служебно правоотношение. Прекратяването му в рамките на предвидения законов срок е в зависимост от преценката на административния орган, като по същество това е изпитателен срок, установен в полза на органа по назначаването, в който да прецени качествата на служителя, необходими да изпълнява възложените му служебни функции и задачи. В конкретния случай са изпълнени и двете кумулативни предпоставки на чл. 12, ал. 1 ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение - служителят е назначен за първи път на държавна служба и служебното му правоотношение е прекратено в рамките на едногодишния срок за изпитване. Жалбоподателят е изрично уведомен със заповедта за неговото назначаване за изпитателния срок по чл. 12, ал. 1 ЗДСл, както и за неблагоприятните за него последици, които могат да настъпят преди изтичането му. Изпитателният срок по чл. 12, ал. 1 ЗДСл дава възможност на органа по назначаването да провери за наличието на необходимите професионални качества на новопостъпилия служител, в съответствие с характера и изискванията на заеманата длъжност, като в срока за изпитване едностранно и без предизвестие да прекрати служебното правоотношение. Тази преценка на органа е по целесъобразност, съответно извършва се в условията на оперативна самостоятелност и не подлежи на съдебен контрол, което обосновава и липсата на изискване за изрично мотивиране. По този начин органът по назначаването осигурява най-ефективното функциониране на ръководената от него администрация. Поради това е неоснователно оплакването на касатора, че заповедта не съдържа мотиви. В хипотезата на чл. 12, ал. 1 ЗДСл органът по назначението има правото да прекрати служебното правоотношението без задължението да посочи конкретни фактически съображения за това свое решение. В случая обаче такива фактически основания са изложени в предхождащите оспорената заповед докладна записка от 09.10.2024 г. и мотивирано предложение от 08.01.2025 г., както правилно е прието в обжалваното решение. Настоящият състав споделя заключението на съда за неприложимост на разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ във връзка със задължителното тълкуване, дадено в решение от 09.03.2017 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-406/15, както и изведеният извод за липса на нарушение на принципа за равно третиране в сравнение с работниците и служителите, работещи по трудово правоотношение, когато страдат от същите заболявания и имат определени увреждания, които имат и лицата по служебно правоотношение. Разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ предвижда особена закрила - предварително разрешение на инспекцията по труда при уволнение по отношение на лица, боледуващи от болести, описани в Наредба 5 от 20.02.1987 г., но само в определени в разпоредбата хипотези, а именно тези по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6. Извън изброените случаи на уволнение особената закрила не се прилага. В този смисъл в хипотезата на прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 71 във вр. с чл. 70 КТ, т. е. в срока за изпитване, работниците и служителите не ползват специална закрила при уволнение. Противно на възражението в касационната жалба трудовият договор по чл. 70 КТ е именно такъв със срок за изпитване. Доколкото прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 71, ал. 1 КТ, възникнало на основание чл. 70 КТ не попада сред хипотезите, предвидени в чл. 333, ал. 1 КТ, то правилно съдът приема, че в случая касационният жалбоподател не се ползва от особената закрила, приложима спрямо работници и служители по КТ и в тази връзка по отношение на него не е налице неравно третиране при прекратяване на служебното му правоотношение като държавен служител съгласно чл. 12 ЗДСл. Настоящият състав не споделя направената в касационната жалба аналогия с основанието по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, тъй като то обхваща случаите на прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие при констатирана липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата, което е различно от прекратяване на трудов договор със срок за изпитване по чл. 71 КТ. По своите белези и цел това основание - работодателят да провери годността на служителя за изпълняваната работа, в най-голяма степен съответства на основанието по чл. 12 ЗДСл. Отделно от това заболяването на служителя Х. не е включено в приложното поле чл. 1, ал. 1 от Наредба 5 от 1987 г., както правилно приема съдът. Сочената от касатора съдебна практика по адм. дело 1631/2024 г. на Върховния административен съд касае различен казус, при който е установено, че отрицателната предпоставка на чл. 12, ал. 1 ЗДСл - да не е изтекъл едногодишния изпитателен срок от датата, на която държавният служител е встъпил в длъжност, не е налице. Това е и водещият мотив на касационната инстанция да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови отмяна на оспорената заповед за прекратяване на служебното правоотношение. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно. Не е налице соченото в касационната жалба основание за отмяната му, поради което същото следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното искане за присъждане на разноски за касационното производство, на НОИ следва да се присъдят направените такива в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,