Решение № 636 от 30.10.2024 г. на ВКС по г.д. № 20248002100346/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Делото е образувано по повод касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1466 от 27.11.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по в. гр. д. № 2103/2023 г. по описа на съда, в частта му, в която след потвърждаване на решение № 185 от 18.06.2023 г. по гр.д. № 1464/2022 г. на РС - Карлово, като краен резултат на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Т. С. Т., ЕГН [ЕГН], сумата 4 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на повторно задържане и образуване на прокурорска преписка вх. № 6053/2022 г. по описа на ОП - Бургас по Европейска заповед за арест № 30, издадена на 30.08.2021 г. от Заместник - апелативния прокурор на Апелативна Прокуратура на Тракия Република Гърция и образувани наказателни производства по ЧНД № 1043/2022 г. и ЧНД № 1045/2022 г. - и двете по описа на ОС - Бургас, по чл. 43 ал. 2 от ЗЕЕЗА. В касационната жалба се излагат съображения, че решението на въззивния съд е неправилно. Твърди се, че Прокуратурата на Република България не може да носи отговорност за 24-часовото задържане на ищеца по реда на ЗМВР, както и че фактическото задържане на ищеца е било само 48 часа. Счита се, че посоченият размер на обезщетението следва да бъде оценен като завишен и прекомерен, неотговарящ на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Предвид изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени решение № 1466 от 27.11.2023 г., по в. гр. д. № 2103/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, VI състав и по реда на чл. 293, ал. 2 ГПК да постанови ново, с което да уважи касационната жалба. В отговора си по касационната жалба Т. С. Т. чрез своя процесуален представител адвокат Г. Г. от АК – Смолян, оспорва касационната жалба. Моли решението да бъде оставено в сила в така обжалваната от Прокуратурата на Република България част. С определение № 3041 от 17.06.2024 г. на ВКС, IV г. о., е допуснато касационното обжалване на въззивното решение № 1466 от 27.11.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, постановено по в. гр. д. № 2103/2023 г. по описа на съда. Касационното обжалване е допуснато по обобщения правен въпрос за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай. В съдебно заседание жалбоподателят Прокуратурата на Република България поддържа касационната жалба. Ответната по касационната жалба страна в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение приема следното: При определяне на дължимостта на обезщетение за вреди, претендирани по реда на ЗОДОВ, съдът следва, като съобрази установените по делото обстоятелства, да определи в коя от конкретните хипотези, посочени в закона, попада конкретният случай. При твърдения за вреди, произтичащи от незаконно задържане в изпълнение на Европейска заповед за арест /ЕЗА/, следва да се вземе предвид обстоятелството, че ЕЗА представлява съдебно решение, издадено в държава-членка на ЕС, което има за цел задържане и предаване на търсеното лице на друга държава с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му. Процедурата, наложена от Рамковото решение на Съвета на Европейския съюз от 13 юни 2002 година се основава на принципа на взаимното доверие и признаване на съдебните решения. Този принцип гласи, че ако един съдебен акт е бил издаден в държава-членка на ЕС, то той трябва да бъде признат във всички останали държави членки като такъв и да има същите правни последици. Спрямо български граждани процедурата за предаване се определя от българския Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест . С оглед на очертаната процедура в международното право и в националното законодателство по изпълнение на ЕЗА и предвид установените факти по всяко конкретно дело следва да се извърши и преценката налице ли са предпоставките на чл. 4 ЗОДОВ за носене на отговорност от държавата, ако и доколкото бъде установено противоправно действие и бездействие на неин орган при изпълнение на ЕЗА. Само при наличие на такова поведение, в резултат на което евентуално са настъпили вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, съдът ще следва да определи и справедливо обезщетение, като отчете конкретиката на всеки случай. Изложените в исковата молба обстоятелства сочат на извода, че претенцията на ищеца е за обезщетение от незаконно задържане в резултат на повторна процедура за привеждане в изпълнение на една и съща, идентична ЕЗА, издадена от гръцките разследващи власти. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при: 1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. , наричана по-нататък "Конвенцията". Тъй като ищецът счита, че поради липса на заличаване на сигнал в ШИС по отношение на него, съдържащ данни за издадена срещу него ЕЗА, той е бил незаконно задържан за изпълнение на тази заповед, по която вече има произнасяне, следва да се приеме, че правното основание на иска е чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ - ищецът претендира, че е незаконно задържан поради нарушаване на чл. 5 § 1 от Конвенцията и именно с оглед това негово твърдение следва да се преценява налице ли са противоправни действия или бездействия от страна на ответната прокуратура, които да са причинили вреди на ищеца; налице ли е причинно-следствена връзка между тези действия или бездействия и претендираните вреди; дължи ли се обезщетение на ищеца, евентуално в какъв размер, или такова не се дължи. Съдът винаги следва да изхожда от конкретните установени по делото факти и да формира правния си извод съобразно тях. С оглед отговора на поставения въпрос и по основателността на касационната жалба Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: За да постанови решението си, Пловдивският окръжен съд е установил, че на 03.09.2022 г. на път за почивка към морето, заедно със съпругата и внучето си, ищецът е бил задържан за 24 часа от полицейските органи на РПУ- Царево на основание същата ЕЗА, чието изпълнение е било отказано от ОС – Пловдив и е образувана прокурорска преписка № 6053/2022 г. по описа на ОП - Бургас, по която на 04.09.2022 г. е издадено постановление за задържането на Т. Т. за 72 часа на основание чл. 42, ал. 2 вр. ал. 5 от ЗЕЕЗА. Във въззивното решение е посочено, че по искане на Прокуратурата са образувани две наказателни производства по ЗЕЕЗА пред ОС - Бургас: на 06.09. 2022 г. е образувано ч.н.д. № 1043/2022 г. с искане на осн. чл. 43, ал. 2 ЗЕЕЗА, вр. чл. 66 НПК за вземане мярка за неотклонение „задържане под стража“ по издадената на 30.08.2021 г. ЕЗА; и на 06.09.2022 г. - ч.н.д. № 1045/2022 г. - по същество на европейската заповед за арест. Въззивният съд е посочил, че по първото ч. н. д. № 1043/22 г. е постановено определение № 857 от 06.09.2022 г., с което ОС - Бургас е оставил без уважение искането за вземане спрямо ищеца на мярката за неотклонение „задържане под стража“, поради което Т. е бил освободен незабавно, а по второто ч. н. д. № 1045/22 г. е постановено определение от 09.09.2022 г. за прекратяване на производството като недопустимо образувано, поради наличие на влязлото в сила решение по ч. н. д. № 2066/2021 г. по описа на ОС - Пловдив, с което същото искане, на същото основание и спрямо същото лице е отказано. Посочено е и че по данни на Началник отдел „СИРЕНЕ“ към Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ при МВР относно повторното задържане на Т., гръцките власти по същество не поддържат издадената ЕЗА, а само алтернативната мярка „установяване на адрес“ на територията на Р. България. На база на установените факти въззивният съд е счел, че искът е доказан по основание. Относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е посочил, че повторното наказателно производство по ЗЕЕЗА е приключило в рамките на 6 дни, считано от образуването му от прокуратурата на 04.09.2022 г. и произнасянето на съда на 09.09.2022 г., от които задържането на ищеца е било с реална продължителност две денонощия. Съдът е приел, че търпените от ищеца неимуществени вреди са в рамките на обичайните, съответно не са настъпили вреди извън тях, довели до трайно влошаване на физическото и психическо здраве. Настоящата съдебна инстанция, като разгледа касационната жалба на Прокуратурата срещу допуснатото на касационно обжалване въззивно решение, намира същата за основателна. Основателни са касационните оплаквания, че въззивният съд не е изложил необходимите мотиви и не е изяснил значението на установените по делото релевантни обстоятелства, които имат значение за основанието на иска, а с оглед основанието – следва ли да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в полза на ищеца и евентуално в какъв размер. Въззивният съд е изхождал от погрешна правна квалификация на предявения иск и го е разгледал като иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вместо като такъв по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, с оглед изложените в исковата молба твърдения. Правното основание за обезщетение за неоснователно задържане по ЕЗА към настоящия момент се намира непряко в наднационалното законодателство за основните права, към което препраща самото Рамковото решение 2002/584/ПВР. В този контекст чл. 6 ДЕС се позовава на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), Хартата на основните права на Европейския съюз и конституционните традиции на държавите-членки.