Решение № 1975 от 22.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12614/2015 г.

Решение № 1975 от 22.02.2016 г. на ВАС по адм. д. № 12614/2015 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на инспектор в 01 група, сектор 02 в отдел "Пътна полиция" на Столичната дирекция на вътрешните работи - Иван Георгиев Тошев, срещу Решение № 5228 от 22.07.2015 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 2079/2014 г.

С обжалваното решение съдът обявил нищожността на Заповед № 384 от 7.02.2014 г. на инспектор в 01 група, сектор 02 в отдел "Пътна полиция" на Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на Николай Димитров Георгиев, на основание чл. 171, т. 1, б. "д" от Закона за движението по пътищата, е приложена принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство".

Касационният жалбоподател - инспектор в 01 група, сектор 02 в отдел "Пътна полиция" на Столичната дирекция на вътрешните работи - Иван Георгиев Тошев, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че Заповед № 384 е издадена от некомпетентен орган. Представя удостоверение, рег. № 513р-25048 от 11.08.2015 г., на началник отдел "Човешки ресурси" в Столичната дирекция на вътрешните работи, от което е видно, че със Заповед № К-9497 от 19.09.2011 г. Иван Георгиев Тошев е назначен на длъжност началник 01 група "Специализирана група за контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия" на 02 сектор "Контрол, регулиране и осигуряване на мероприятия" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи и му е била присъдена категория "В". Длъжността заемал и към 7.02.2014 г. Съдът не отчел, че при издаване на заповедта органът действал в рамките на правомощията си, по разумен начин, добросъвестно и справедливо, спазвайки принципите на целесъобразност и ефективност. Счита, че заповедта е в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да потвърди Заповед № 384. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрисконсулт Красимира Чакова.

Ответникът по касационната жалба - Николай Димитров Георгиев, счита същата за неоснователна. Представя жалби срещу наказателно постановление № НП-54850/2012 г. и наказателно постановление № 401/2013 г., както и доказателства за образувани съдебни производства. Алтернативно, с оглед на представените доказателства, прави искане за отмяна обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Стойко Славов, Софийска адвокатска колегия.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Съдът изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК, но неизпълнението на указанията на съда от отдел "Човешки ресурси" в Столичната дирекция на вътрешните работи налагало съдът, на основание чл. 192 ГПК, да задължи началника на отдела да представи нужното доказателство. С оглед на представеното в касационната инстанция доказателство оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Поради това и тъй като съдът не е изложил мотиви досежно останалите основания по чл. 146 АПК и с оглед на забраната на чл. 220 АПК делото следва да се върне за ново разглеждане.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима, подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 28.08.2012 г. министърът на вътрешните работи, със Заповед № Iз-1741, издадена на основание чл. 165, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), определил службите за контрол, в т. ч. Столичната дирекция на вършените работи, и ръководителите на службите за контрол по Закона за движението по пътищата или оправомощени от тях длъжностни лица да налагат принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1 ЗДвП.

1. На 20.09.2013 г., със Заповед № Iз-14921, директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП, оправомощил длъжностни лица да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1 ЗДвП, в т. ч. държавните служители - полицейски органи в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи с категория не по-ниска от "Г".

1. На 2.11.2012 г. началникът на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи издал наказателно постановление № 54850/2012 г., с което на Николай Димитров Георгиев наложил, на основание чл. 315, ал. 1, т. 1 от Кодекса за застраховането, административно наказание глоба в размер на 600, 00 лв. Наказателното постановление било връчено на Георгиев при условията на чл. 58, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

1. На 15.01.2013 г. началникът на група "Административно-наказателна дейност" в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи издал наказателно постановление № 401, с което на Николай Димитров Георгиев наложил административно наказание глоба в размер на 20, 00 лв. Наказателното постановление било връчено на Георгиев при условията на чл. 58, ал. 2 ЗАНН.

1. На 7.02.2014 г. инспектор в 01 група, 02 сектор в отдел "Пътна полиция" в Столичната дирекция на вътрешните работи издал, на основание чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП, Заповед № 384, с която приложил на г-н Георгиев принудителна административна мярка "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство" до заплащане на дължимите глоби.

1. В хода на съдебното производство - с разпореждане от 5.03.2014 г., определение от 21.05.2014 г., разпореждане от 18.06.2014 г., определение от 8.10.2014 г., определение от 03.12.2014 г. и определение от 18.03.2015 г. съдът указал на ответника да представи доказателства за компетентността си за издаване на оспорената заповед.

1. Доказателства, че органа, издал оспорената заповед, е с присъдена категория по-висока от "Г" по делото не били представени.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че съгласно Заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. на министъра на вътрешните работи директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи бил определен като ръководител на служба за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 ЗДвП и като такъв той, или оправомощени от него лица, могат на прилагат принудителните мерки по чл. 171, т. 1 ЗДвП. Приел, че в изпълнение на това оправомощаване директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи оправомощил длъжностните лица - полицейски органи, в отдел "Пътна полиция", които притежават категория по-висока от "Г" да прилагат принудителните мерки по чл. 171, т. 1 ЗДвП, но по делото не е представено доказателство, че издалият Заповед № 384 полицейски орган притежава категория, по-висока от "Г". С оглед на това съдът приел, че по делото не е доказана компетентността на органа, издал оспорената заповед и въз основа на това направил извод за нейната нищожност.

Този извод на съда, с оглед на представените по делото доказателства, е правилен, но с оглед на представеното и прието от съда, на основание чл. 219, ал. 1 АПК удостоверение, рег. № 513р-25048 от 11.08.2015 г., е неправилен.

Съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП министърът на вътрешните работи определя службите за контрол на движението по пътищата. В случая със Заповед № Iз-1741 от 28.08.2012 г. министърът определил като служба за контрол Столичната дирекция на вътрешните работи - т. 1.3. В т. 2 на същата заповед министърът посочил: "Ръководителите на службите за контрол по ЗДвП, определени в т. 1 или оправомощени от тях длъжностни лица прилагат с мотивирана заповед принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1". Съдът приел, че въз основа на тази заповед директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи оправомощил, със Заповед № I-14921 от 20.09.2013 г., държавните служители - полицейски органи в отдел "Пътна полиция", които притежават категория не по-ниска от "Г", да налага принудителни административни мерки по чл. 171, т. 4 ЗДвП.

Но министърът на вътрешните работи няма законова компетентност да издава заповеди, с които да прилага принудителни административни мерки. Няма и законова компетентност да определя органи, които да прилагат мерките по чл. 171 ЗДвП. Това, което министърът има компетентност, съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП, е да определи кои са службите за контрол по закона, а не да определи органите, които имат правомощие да прилагат принудителни административни мерки. С оглед на това т. 2 на Заповед № Iз-1741 не е акт, който може годно да делегира правомощия на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, още по-малко да оправомощи този директор да пределегира възложени му правомощия.

Своята власт да делегира правомощие за прилагане на принудителни мерки директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи черпи не от Заповед № Iз-1741 на министъра, а от чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДвП ръководителите на службите за контрол или оправомощени от тях длъжностни лица могат да прилагат принудителните административни мерки. Следователно в случая със Заповед № Iз-1741 министърът определил службите за контрол, а със Заповед № з-14921 директорът на определената служба за контрол оправомощил държавните служители - полицейски органи в отдел "Пътна полиция", които притежават категория не по-ниска от "Г", да издават заповеди, с които да прилагат принудителни административни мерки в т. ч. тази по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП.

С оглед на представеното с касационната жалба удостоверение е видно, че издалият оспорената заповед държавен служител - полицейски орган, притежава категория "В" и е служител в отдел "Пътна полиция" на Столичната дирекция на вътрешните работи. Това значи, че той е надлежно оправомощен да издава заповеди, с които да прилага принудителни административни мерки, в т. ч. тази по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП.

Изложеното прави извода на съда за нищожност на оспорената заповед неправилен. Съдът следва да отмени обжалваното решение, но тъй като първоинстанционният съд не е извършил проверка за законосъобразност по отношение на останалите основания по чл. 146, т. 2 - 5 АПК, която с оглед на установения порок, е била ненужна, съдът следва да върне делото за ново разглеждане от друг състав, който да извърши проверка за законосъобразност на оспорената заповед. Касационният съд не може за първи път да се произнесе по законосъобразността на акта с оглед на пороците по чл. 146, т. 2- 5 АПК, тъй като това би лишило адресата на акта от двуинстанционното съдебно производство и от ефективна съдебна защита.

Тъй като съдът връща делото за ново разглеждане от друг състав, с оглед на чл. 226, ал. 3 АПК, по искането за разноски на страните ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд