Решение № 402 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1395/2010 г.

Решение № 402 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1395/2010 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Добрила Василева Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 675 от 5.07.2011 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 170 от 6.07.2010 г. по гр. д. № 228/2010 г. по описа на Смолянски окръжен съд по въпроса за допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. С обжалваното решение по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на ответника С. Ч., че към момента на образуване на ТКЗС спорният имот- нива от 2,853 кв. м. в землището на [населено място], местността "Т." е била собственост на общия наследодател на страните Е. Д. Ч., починала през 1958 г. Ответникът С. В. Ч. е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд. Счита че то е неправилно, тъй като не общата наследодателка, а В. Ч., който е неин син и баща на касатора, е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е бил предявен от останалите наследници на общата наследодателка Е. Ч. срещу С. Ч., в полза на когото поземлената комисия е възстановила имота. По делото не е спорно, че ищците не са подали заявление до поземлената комисия за възстановяване на процесния имот на името на бившия собственик Е. Ч., не са предявили и иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за признаване на това им право. Заявление е подал само касаторът с вх. № 5742 от 2.06.1992 г. и по него е постановено решение на поземлената комисия от 8.05.20000 г. за възстановяване на имота като бивша собственост на В. и Р. Ч. - родители на касатора. С оглед на изложеното първият въпрос, по който следва да се произнесе касационната инстанция, е за допустимостта на разгледания иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и на постановеното решение от въззивния съд, който е решил спора по същество. По този въпрос съществуваше противоречива практика на съдилищата и на отделни състави на Върховния касационен съд, израз на което е и постановеното по делото определение № 572 от 6.10.2009 г. След постановяване на редица решения по чл. 290 ГПК следва да се приеме, че противоречието е преодоляно и е формирана задължителна и постоянна съдебна практика съгласно т. 2 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, която следва да се възприеме и по настоящото дело, в което се състои и целта на тези разпоредби от новия ГПК за уеднаквяване на съдебната практика, постигане на предвидимост на съдебния процес и недопускане на противоречиви решения по еднотипни казуси. В посочения смисъл са например р. № 642/11.04.2011 г. по гр. д. № 885/2009 г. на I г. о., р. № 376/19.10.2010 г. по г. д. № 641/2010 г. на II г. о., р. № 34 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 1112/2010 г. на II г. о., р. № 490 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 1225/2009 г. на I г. о., р. № 224 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 109/2009 г. на I г. о., р. № 337 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 389/2010 г. на II г. о. и др., като те се основават на разрешението, дадено и с ТР № 1/97 г., а именно че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е обусловен от правен интерес и че такъв интерес е налице при висящо административно производство или възможност то да бъде образувано, включително и след успешно провеждане на иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Ако производството не може да бъде образувано поради неподаване на заявление или поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. Аналогичен отговор следва да бъде даден и по настоящото дело, тъй като е безспорно, че ищците не са подавали заявление до поземлената комисия за възстановяване на процесния имот, не са предявили и иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за признаване на това им право. Доколкото съществува по- стара практика на ВКС в обратния смисъл, тя е била съобразена с положението, че тогава не е имало срок за предявяване на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, но с изменението на закона- ДВ бр. 13/2007 г. се въведе краен срок за предявяване на тези искове, с изтичането на който отпада възможността за безсрочно признаване на права за възстановяване, респ. за предявяване на искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Възстановяването на земеделската земя се извършва не по право, а след подаване на заявление от заинтересованите лица, поради което без наличие на отправено искане няма възможност да се постанови възстановяване на земята, дори и с влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да е установено, че тя е принадлежала на определено лице към момента на образуване на ТКЗС. По изложените съображения следва да се приеме, че разглеждането на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в настоящия случай е било процесуално недопустимо поради липсата на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка за установителните искове, поради което и постановеното решение на въззивния съд е недопустимо и следва да се обезсили съгласно чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал., ал. 3, пр. 1 ГПК, а производството по делото да се прекрати. Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение