Решение № 16413 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9128/2013 г.

Решение № 16413 от 10.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 9128/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 131 и чл. 132 ДПК (отм.) във вр. с § 5, ал. 4 от ПЗР на ДОПК и § 4 от ПЗР на Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "ОДОП" гр. София при ЦУ на НАП срещу Решение от 26.04.2013 г., постановено по адм. д. № 2/2013 г. по описа на Софийски градски съд, Административно отделение, III "Б" състав, с което е отменен ДРА № 471/27.07.2002 г. на ДП " Възраждане", ТДД- гр. София, в частта, потвърдена с Решение № 548/23.03.2003 г. на Директора на РДД - гр. София, поправено с негово Решение № 1318/08.07.2003 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения при прилагането на материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Счита, че жалбата, иницирала първоинстанционното производство, е просрочена, както и, че ревизираното лице не е оспорило издадения ДРА, а само Решение № 1318/08.07.2003 г. за поправка на предходното Решение на Директора на РДД - гр. София. Намира, че неправилно е приложен институтът на абсолютната погасителна давност, тъй като само по себи си изтичането на законоустановения 10 годишен срок не обосновава извод за незаконосъобразност на ДРА. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да обезсили или отмени атакувания съдебен акт и вместо него, постанови друг, по съществото на спора, с който да отхвърли жалбата срещу ДРА, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.. Ответникът по касационната жалба - "Кимко - София" ООД, гр. София, чрез процесуален пълномощникq в о. с. з. оспорва същата като неоснователна и моли съда да остави в сила атакувания съдебен акт. Идентично мотивирано заключение дава и представителят на Върховната административна прокуратура. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбите касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14 - дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на обжалване в производството пред Софийски градски съд е ДРА № 471/27.07.2002 г., издаден от ръководител екип в ДП "Възраждане", ТДД- гр. София, в частта, потвърдена с Решение № 548/23.03.2003 г. на Директора на РДД - гр. София, поправено с негово Решение № 1318/08.07.2003 г., с която за "Кимко - София" ООД са определени данъчни задължения за ДДС за дан. периоди през 1998 - 2001 г. За да се произнесе по спора първоинстанционният съд е приел, че ДРА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на приложимите административно производствени правила. Преценил е, че по отношение на установените данъчни задължения за периода 1998 - 2001 г. е изтекла абсолютната погасителна давност и е отменил оспорения ДРА. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са доводите на касатора досежно недопустимостта на първоинстанционното производство, а от там и на постановеното решение, поради просрочие на жалбата срещу атакувания РА. Тези възражения се релевират за пръв пред настоящата инстанция, но не се подкрепят с доказателства относно датата, на която Решение № 548/23.03.2003 г. на Директора на РДД - гр. София е получено от ревизираното лице. Действително, върху приложеното към административната преписка копие е вписано, че същото е връчено на 11.04.2003 г., но липсва подпис на получателя и отбелязване на качеството на лицето, което е удостоверило връчването. Поради това не би могло да се презумира, че това действие е осъществено от длъжностно лице в кръга на службата му по предвидената форма и ред, респективно, че именно това е датата, на която ревизираното лице е получило Решението на Директора на РДД. При липсата на данни кога точно е станало това и от кой момент е започнал да тече срокът за съдебно обжалване, правилно е прието, че жалбата, иницирала първоинстанционното производство, не е просрочена и същата подлежи на разглеждане по същество. Този извод се подкрепя и от факта, че Директорът на РДД - гр. София е поправил предходното си решение по своя инициатива, с оглед на което няма основание да се приеме, че ревизираното лице е узнало и получило Решение № 548/23.03.2003 г. в момент, предхождащ издаването на Решение № 1318/08.07.2003 г. Касационната инстанция не споделя тезата на касатора относно предмета на предявената пред съда жалба, тъй като в титулната й част изрично е посочено, че се оспорва именно процесния ДРА. Произнасяйки се по неговата законосъобразност в съответствие с параметрите на спора, с който е сезиран, съдът е постановил решение, което не страда от касационния порок недопустимост. Не са налице и отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Спрямо материалноправният институт на погасителната давност са приложими разпоредбите, действащи към момента на възникване на спорите публични задължения. В случая, всички те произтичат от непризнато право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди през 1998 до 2001 г., към които действащи са съответно нормите на чл. 22, ал. 1 от ЗДПр (отм.) и чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.). Разпоредбата на чл. 22, ал. 2ЗДПр (отм.) предвижда, че давността започва да тече от 01.01. на годината, следваща тази, за която се отнася данъчното задължение, а чл. 4, ал. 5 от Закона за събиране на държавните вземания (отм.) сочи, че независимо от спирането и прекъсването на давността вземането не се събира, след като са изтекли 15 години от деня, в който то е станало изискуемо. Съобразно чл. 140, ал. 2 от ДПК /отм./, всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите на отсрочване или разсрочване, се погасяват след изтичането на 10- годишен давностен срок. При липсата на специално правило, което да конкретизира началния момент, от който започва да тече този срок, систематичното тълкуване налага да се приеме, че той е идентичен с момента, визиран в чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.) - първи януари на година, следваща годината, през която е трябвало да се плати публичното задължение. В случая, за процесните задължения за ДДС за 1998 и 1999 г., 15 годишният давностен срок не е изтекъл, но по аргумент от § 7 от ПЗР на ЗЗД във вр. с чл. 46, ал. 2 от ЗНА, приложим е по - краткият 10 годишен давностен срок по чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.). Той е изтекъл както за задълженията за ДДС за 1998 и 1999 г., така и за тези от 2000 и 2001 г., поради което правилен и изводът на съда, че към датата на приключване на устните състезания по делото абсолютната десет годишна давност по отношение на всички спорни задължения е изтекла и публичните вземания по оспорения ДРА са погасени по давност. / в този смисъл е и преобладаващата практика на Върховния административен съд - Решение № 6869 от 17.05.2011 г. по адм. д. № 6419/2010 г., I отд. на ВАС, Решение № 6811/15.05.2012 г. по адм. дело № 12807/2011 г., VIII отд., Решение № 9261/27.06.2012 г. по адм. дело № 11034/2011 г., VIII отд., Решение № 78/04.01.2012 г. по адм. дело № 2455/2011 г., Решение № 9367/28.06.2012 г. по адм. дело № 15431/2011 г., Решение № 5736/26.04.2011 г. по адм. дело № 6493/2010 г., I отд. и др./ Настоящият състав не споделя тезата на касатора, че изтичането на абсолютната погасителна давност не е основание за отмяна на обжалвания ДРА поради спецификата на института на погасителната давност, при който изтичането на нормативно установения срок не погасява самото субективно право и възможността за установяването му с ревизионен акт. Тези доводи са в противоречие с разпоредбата на чл. 138, т. 3 от ДПК (отм.), респ. - чл. 168, т. 3 от ДОПК, които изрично сочат погасяването по давност като начин на погасяване на публичното вземане. Приложението на визираните норми не се дерогира от разпоредбите на чл. 143 от ДПК (отм.), респ. - чл. 174 от ДОПК, които регламентират единствено хипотезата на доброволно плащане след изтичането на давностния срок и следващите от това правни последици. При липсата на доказателства, че процесните вземания са събрани от органа по приходите и на възражение в тази насока в хода на първоинстанционното производство, неоснователно е възражението на касатора, че решаващият състав е бил длъжен да изследва този факт. Неговото установяване е в тежест на органа по приходите и след като той не е сторил това при изричното позоваване на коментираното погасителното право от ревизираното лице, то съдът правилно е съобразил изтеклата абсолютна давност, в качеството й на юридически факт от значение за спорното право, който е настъпил след предяваването на жалбата. В резултат на това решаващият състав е достигнал до обоснования извод, че спорните публичните задължения са погасени по давност, а установяващият ги ДРА е материално незаконосъобразен. Неговата правилност не се опровергава от декларативния характер на ДРА, тъй като в качеството си на изпълнително основание същият следва да установява не само дължими, но и принудително изпълняеми публични задължения. В противен случай, с настъпването на неговия стабилитет не би се проявило типичното му, законоустановено правно действие. Гореизложеното мотивира настоящия състав да приеме, че не са налице сочените касационни основания по отношение на обжалваното съдебно решение, поради което същото като правилно следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Първо отделение Р E Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА Решение от 26.04.2013 г., постановено по адм. д. № 2/2013 г. по описа на Софийски градски съд, Административно отделение, III "Б" състав. Решението не подлежи на обжалване.