Решение № 5957 от 6.6.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчноосигурителнопроцесуалния кодекс (ДОПК). Образувано е по касационни жалби на директор на дирекция ОДОП Пловдив при ЦУ на НАП и на Т. Тенев от гр. Хасково чрез адв. В. Челебиев против Решение 684 от 19.08.2022 г., постановено по адм. дело 603/2021 г. по описа на Административен съд Хасково. С процесното решение по оспорване на ревизираното лице е отменен частично ревизионен акт Р-16002620005435-091-001 от 18.03.2021 г., потвърден с Решение 286/21.05.2021 г. на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно- осигурителна практика - Пловдив, в частта му, с която на Т. Тенев са определени задължения - вноски 30 за период 2014 г. в размер на 403,20 лв. и лихви 270,67 лв, като като вместо това е определил задължението в размер на 33,60 лв. главница и 23,35 лв. лихви, а по отношение на определените задължения - вноски за здравно осигуряване за периода 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. и лихвите към тях оспорването е отхвърлено. Решението се обжалва от страните в съответните неблагоприятни части, като се претендира неправилност по наведените основания за това. В касационните жалби се твърди, че съдебното решение е необосновано, неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. В касационната жалба на Дирекция "ОДОП" се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, съгласно която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок по отношение на определените здравноосигурителни вноски за 2014 г. По тези и други подробни доводи се иска отмяна на обжалваното решение в съответната неблагоприятна за този жалбоподател част. В касационната жалба на ревизираното лице се твърди, че първоинстанционният съд незаконосъобразно в обжалвания съдебен акт е кредитирал РА, с който са начислени здравни осигуровки за дейност, а не за доход. Според жалбоподателя това опорочава волята на законодателя да са дължими здравно - осигурителни вноски само върху доходите. По тези и други подробни доводи се иска отмяна на обжалваното решение в съответната неблагоприятна за този жалбоподател част. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационните жалби и направените в тях оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира касационните жалби за процесуално допустими, а по съществото им съобрази следното: С обжалваното решение Административен съд Хасково е отменил ревизионен акт /РА/ Р-16002620005435-091-001 от 18.03.2021 г., потвърден с Решение 286/21.05.2021 г. на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика - Пловдив, в частта му, с която на Т. Тенев са определени задължения - вноски 30 за период 2014 г. в размер на 403,20 лв. и лихви 270,67 лв, като като вместо това е определил задължението в размер на 33,60 лв. главница и 23,35 лв. лихви, а по отношение на определените задължения - вноски за здравно осигуряване за периода 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. и лихвите към тях оспорването на РА е отхвърлено. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. В мотивите си съдът е приел, че тъй като от 2006 г. Т. Тенев е съдружник и управител на Т.П. ООД с [ЕИК], и собственик на 475 дяла от капитала на дружеството, то същият попада сред лицата, задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт по чл.40, ал.З, т.2 от КСО, в която разпоредба са включени собствениците или съдружниците в търговски дружества. Не е оспорено и установеното въз основа на писмени доказателства обстоятелство, че за ревизирания период дружеството Т.П. ООД е извършвало стопанска дейност. Първоинстанционният съд е счел, че съгласно чл.40, ал.1, т.2 от Закона за здравното осигуряване /330/ жалбоподателят е бил задължен да внесе авансови осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице съдружник в Т.П. ООД за ревизирания период, в срок до 25 число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, и в конкретен (посочен в чл.2 от Закона за бюджета на НЗОК за съответната година) процент от месечен доход, не по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определени със Закона за бюджета на ДОО. По отношение на установените за дължими авансови здравно осигурителни вноски за 2014 г. първоинстанционният съд е приел, че същите се дължат до 25 число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, поради което е счел същите за погасени по давност. Решението е правилно. По касационната жалба на Т.Тенев: Жалбата е неоснователна. По прилагането на материалния закон принципно правилно първоинстанционният съд е приел, че за извършваната дейност като съдружник и управител на Т.П. ООД в ревизираните периоди жалбоподателят дължи здравноосигурителни вноски независимо от обстоятелството, че на същия е отпусната пенсия. В ЗЗО липсва изрична разпоредба относно недължимост на здравноосигурителни вноски за работещите пенсионери. С Решение 5 от 29 юни 2000г. по конституционно дело 4/2000г. КС е приел, че включването на работещите пенсионери в обсега на задължително осигурените лица но чл. 4, ал. 3 КЗОО /Загл. изм. на КСО с ДВ, бр. 67/2003г./ би противоречало на същността, смисъла и основната цел на общественото осигуряване, а събираните от тях осигурителни вноски наистина биха добили характер на данъчно задължение; приел е още, че работещите пенсионери биха могли да правят осигурителни вноски по свое желание. КС обаче обявява за противоконституционни разпоредбите само на чл.4, ал.З от КЗОО /Загл. изм. на КСО с ДВ, бр. 67/2003 г./, касаещи задължително осигуряване за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт за работещите пенсионери, но няма произнасяне за недължимост на здравноосигурителни вноски. Неоснователно е и оплакването на касатора, че не е спазено правилото на чл.40, ал.1, т.6 от 330 във връзка с чл.6 ал.10 /в приложимата редакция - сега чл.6, ал.11) от КСО. Правилно първоинстанционният съд е посочил изрично, че в ревизионното производство е установено, че сборът на получените от ревизираното лице суми от пенсии и доходи по трудови правоотношения, както и включения осигурителен доход като съдружник в търговско дружество, не надвишава максималния месечен осигурителен доход за съответните периоди от 01.01.2014 г. до 31.12.2019 г. Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че неоснователно жалбоподателят поддържа, че доходът, върху който дължи задължителни осигурителни вноски следва да е действително реализираният месечен доход, а не минималният месечен осигурителен доход по чл.8, ал.1, т.2 от ЗБДОО. Съгласно чл.6, ал.7 /сега ал.8/ от КСО, осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния размер на дохода, определен със ЗБДОО за съответната година Съгласно чл.6, ал.8 /сега ал.9/ от КСО, окончателният размер на месечния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица се определя за периода, през който е упражнявана дейността през предходната година, въз основа на доходите, декларирани в справка към ГДД по ЗДДФЛ и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Следователно, ако осигуреното лице има доход по-малък от установения минимален осигурителен такъв, то ще дължи вноски върху минималния месечен осигурителен доход, независимо от реализирания такъв. При тази императивна правна уредба неоснователно е повтореното и в касационната жалба оплакване, че лицето дължи вноски само върху реализирания действителен доход. /В този смисъл и Решение 3610/ 21.03.2018 по административно дело 961/2016г. на ВАС и други/ По касационната жалба на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика Пловдив. Жалбата е неоснователна. Правилно първоинстанционният съд е приел, че авансовите здравноосигурителни вноски, предмет на ревизионния акт, е следвало да бъдат декларирани с декларация обр. 1 и са дължими до 25 число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят, съгласно изискванията на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба Н-8/2005 г. на МФ. В случая е бил изтекъл преклузивния срок по чл.109 от ДОПК, съгласно който не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Доколкото декларациите обр.1 за авансовите вноски до ноември включително на 2014 година, е следвало да се подадат до 25 число на следващия месец, а ревизионното производство за установяването на визираните публични вземания е образувано със ЗВР от 09.09.2020 г., правилно определените задължения са отменени. Водим от горното и на осн. чл.221, ал.2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение