Решение № 14547 от 30.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2690/2018 г.

Решение № 14547 от 30.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2690/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури, представлявана от изпълнителния директор срещу Решение № 443 от 23.11.2017 г., постановено по административно дело № 645/2017 г. на Административен съд - Враца, в частта, с която агенцията е осъдена да заплати на Й. Нанов сумата от 800 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 14.09.2017 г. до окончателното плащане. Касаторът счита решението в обжалваната част за неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, чрез процесуални си представител, че е нарушено правото му на защита, тъй като не са му съобщени процесуални действия на ищеца. Изтъква, че съдът не съобразил прекомерността на адвокатския хонорар, заплатен в производството по обжалване на наказателното постановление, както и липсата на доказателства за неговото заплащане. Възразява и срещу при присъдените в съдебното производство разноски. Прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен. Ответникът Й. Нанов, чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна. С решението на АС – Враца в обжалваната част Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури е осъдена да заплати на Й. Нанев сумата от 800 лв. обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 14.09.2017 г. до окончателното й изплащане и съдебни разноски по делото в размер на 840 лв. Присъдената главница, съгласно мотивите на решението, представлява обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на отменено Наказателно постановление № 63/16.09.2013 г., издадено от Началник сектор "Рибарство и контрол" гр. Враца, с което на ищеца е наложено административно наказание глоба в размер на 1500 лв., на основание чл. 70, ал. 1 от ЗРА. Съдът е установил от фактическа страна, че издаденото НП е обжалвано по съдебен ред и е отменено с Решение № 4/28.01.2014 г., постановено по анд № 417/2013 г. по описа на РС – Бяла Слатина. В производството пред районния съд ищецът е ползвал адвокатска защита, видно от приложения договор за правна защита и съдействие от 19.11.2013 г., с договорено и платено в брой възнаграждение от 800 лв, както е удостоверено в самия договор. Въз основа на така обсъдените доказателства, административният съд е счел за основателен и доказан по размер иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на процесното наказателно постановление. Решаващият съд се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г. ОСС, І и ІІ колегия. Настоящият съдебен състав намира касационната жалба за частично основателна. Решението на АС - Враца е постановено при липсата на допуснати нарушения на процесуалните правила, в резултат на изяснена фактическа обстановка, но е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон досежно присъдения размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Не са налице допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът е бил редовно призоваван в първоинстанционното производство и е разполагал с процесуалната възможност да се защити. Негов пропуск е, че не е изпратил процесуален представител в съдебното заседание. Следва да бъде споделен извода на първоинстанционния съд, че в процесния случай е изпълнен фактическият състав за реализиране на отговорността на ответника по отношение претендираните имуществени вреди. Както е посочено в съдебното решение и съгласно приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ. В Тълкувателно решение № 1 от 15 март 2017 г. по Тълкувателно дело № 2/2016 г. на Общото събрание на Върховния административен съд е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар при несъответствие с действителната фактическа и правна сложност на делото и възможността на съда да го намали до минималния такъв, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая държавата, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите на този член от закона - "справедлив и обоснован". Както и касационният жалбоподател е посочил, производството по обжалване на НП не се отличава с правна и фактическа сложност. В проведеното съдебно производство в случая е осъществено процесуално представителство в две съдебни заседания. Делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне обаче в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата - да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото и от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Съгласно чл. 7 вр. чл. 18 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от материалния интерес на спора. По този начин Наредбата приравнява тежестта на делата в зависимост от материалния интерес по спора, а не от вида на делото и извършените по него процесуални действия и противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото те следва да се обосновават с два обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд, във връзка с обжалване на различни текстове от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения - решение № 9273 от 27.07.2016 г. по адм. д. № 3002 от 2015 г., потвърдено с решение № 5485 от 02.05.2017 г. на петчленен състав на Върховния административен съд по адм. д. № 1403/2017 г. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: " В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. " Изложеното потвърждава тезата, че Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА, тъй като определените съобразно Наредбата възнаграждения не биха могли да са справедливи и обосновани. При противоречие на подзаконов нормативен акт със закон, следва приложение на чл. 15, ал. 3 ЗНА. Въз основа на изложеното, следва обжалваното решение да бъде отменено в частта, с която е осъдена ИАРА да заплати на Й. Нанов обезщетение над 400 лв. за разликата до 800 лв. Доколкото пред първоинстанционния съд не е направено искане за изменение на решението в частта за разноските и предвид резултата от спора, решението следва да бъда отменено и в частта за присъдените разноски за сумата над 420 лв. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на касатора не се дължат разноски, съгласно разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ. На ответника по касация се дължат разноски съобразно представения списък и съразмерно на съответния материален интерес, но при основателност на направеното възражение за прекомерност и в съответствие с изложените по-горе мотиви в тази връзка, както и предвид обстоятелството, че в съдебно заседание не се е явил процесуален представител. Поради това, въпреки договореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв в брой, ИАРА следва да заплати съдебни разноски за тази инстанция в размер на 200 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,