Решение № 280 от 3.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1659/2010 г.

Решение № 280 от 3.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1659/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. К. срещу решение № 1178 от 20.07.2010г по гр. дело № 1572/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1111 от 09.04.2010г на Пловдивски районен съд, по същество е отхвърлен иск на основание 225, ал. 3 от КТ за присъждане на обезщетение в размер на 13594,56 лв. поради незаконно недопускане до работа за периода от 01.03.2005г до 31.12.2007г и лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, спрямо посочени двама ответници: създадената след закриването на Ц. структура на О. - [населено място] и като евентуален ответник Р. на МОН [населено място]. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на въззивното решение като незаконосъобразно и необосновано във връзка с изводите за липса на пасивна легитимация в лицето и на двамата ответници, както и по материалните предпоставки за уважаване на иска. Относно надлежната страна по спора има произнасяне с влязло в сила решение, по иск на същото основание, за предходен период и решението обвързва Р. на МОН. Необосновани са изводите за липса на правоприемник след закриването на Ц., но след като съдът прима, че няма юридическо лице -работодател, което да е право приело трудовото правоотношение с ищеца при отмяна на незаконното му уволнение и възстановяване за заеманата длъжност, то с негативите по изпълнението на съдебното решение е следвало да се натовари органът, задължен да уреди допускането до работа в предприятието - работодател и ако последното не съществува, да уреди трудово- правния статут, а не да държи възстановено на работа лице в неизвестност. Съображения са развити в жалбата и писмена защита, претендират се разноски. Ответникът Общински детски комплекс -П. оспорва касационната жалба с довод, че е новосъздадено юридическо лице по специален закон и не е правоприемник на закритото Ц.. Касае се за закриване на предприятие Претендира разноски. Ответникът Районен инспекторат по образованието (Р.) на МОН оспорва пасивната си легитимация, тъй като не е бил работодател на ищеца, а е горестоящ орган спрямо работодателя (чл. 61, ал. 2 КТ) Претендира разноски. С определение № 522 от 28.04.2011г на ВКС, III г. о жалбата е допусната до разглеждане по въпроса кой е решаващият признак за правоприемството в задължения, произтичащи от прекратени трудови правоотношения в системата на образованието с оглед приетото от въззивния съд, че при закриване на обслужващи звена в системата на общинското образование и липса на формално посочен в заповедта на Министъра на образованието правоприемник, намира израз правомощието по чл. 10, ал. 5 от ЗНП да не се създава правоприемство в трудовото правоотношение, съответно да се прилага чл. 123 от КТ, щом не е изразена воля за това По въпроса, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане по същество и предвид обстоятелствата по делото, Върховен касационен съд изтъква на първо място постановената междувременно своя задължителна практика в решение № 726 от 30.11.2010г по гр. д. № 973/2009г IV г. о, с която даде тълкуване на правните норми на чл. 123 КТ и Закона за народната просвета във връзка със запазване на трудовото правоотношение при преобразувания в системата на МОН, когато се касае за сливане, вливане, разпределение на дейността или правно организационни промени. Следва да се добави, че принципното разрешение за приложимостта на чл. 123 от КТ в системата на общинското образование не може да бъде изключено по съображението за изрично уредена в чл. 10, ал. 5(предишна, ДВ бр. 35/2009,) от ЗНП компетентност на министъра на образованието, последният да волеизяви по обвързващ страните в трудовия спор и съда начин дали спрямо служителите в конкретната закритата структура, обслужващо звено в системата на общинското образование, има запазване на трудовото правоотношение по смисъла на чл. 123 КТ, или не. Като е приел обратното в решаващия си мотив за отхвърляне на иска по отношение на новообразуваното О. [населено място], т. е при липса на посочен в заповедта на Министъра формален правоприемник след закриването на ЦУНТ не се създава правоприемство, щом не е изразена административно воля за това, въззивният съд е формирал неправилен извод по прилагането на закона, но не това е решаващо за изхода на спора в настоящия случай. Фактите, а не волеизявеното от Министъра на образованието и науката в заповед № РД 14-60/05.05.2000г (публ. ДВ бр. 42/2000г) сочат на закриване по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.07.2000 г. Ответното О. [населено място] е открито през 2003г съгл. З-дРД14-60/24.04.2003 (публ. ДВ бр. 48/2003г). Преди уволнението ищецът е заемал длъжност Директор на Ц., на която е възстановен със съдебно решение след като звеното е вече закрито, но при това положение компетентността на Р. на МОН като вишестоящ орган при назначения съгласно чл. 61, ал. 2 КТ не е от естество да изключи извод за отговорност при недопускане до работа, в лицето на този ответник. Изводите на въззивния съд и в тази насока са неправилни, тъй като не се основават на релевантните за отговорността доказателства по делото и касационната жалба е основателна в тази част. От решаващо значение в настоящия трудов спор е безспорното и установеното между страните с влязло в сила решение № 2008 от 28.11.2005г на Пловдивски окръжен съд основание за отговорност на ответника Р. на МОН поради недопускане на ищеца до работа за предшестващ период, от 27.09.2004г до 27.11.2004 г. Спрямо този ответник е била реализирана и отговорността да заплати обезщетение поради оставане на ищеца без работа, в резултат на незаконното му уволнение, съгласно влязло в сила решение № 141 от 20.03.2008г на ПОС. В друг трудов спор между същите страни (реш. от 20.03.2008г по гр. д № 3353/2007г на ПОС ) е установено, че изявеното от Р. на МОН прекратяване на трудовите правоотношения със заповед от 03.08.2004г е незаконно като нищожно, същото е и отменено. Съгласно правоустановителното действие на цитираните влезли в сила съдебни решения, ответникът Р. на МОН е адресат на задължението да се счита в трудово правоотношение с ищеца, което обстоятелство същия ответник е оспорвал неоснователно, за периода на настоящата искова молба включително. Обективното наличие на настъпило в последствие обстоятелство, което дава възможност на работодателя безвиновно да прекрати трудовия договор с възстановяване на работа по съдебен ред, не е от естество да освободи последния от отговорността при недопускане до работа, за времето до заявяване на основанието. Въпреки установената и безспорна активност на касатора да бъде допуснат до работата, на която е съдебно възстановен и по което обстоятелство не се спори, началникът на Р. на МОН, длъжностно лице при този ответник, е бездействал противоправно, с което е осъществил състава на 225, ал. 3 КТ. Така ищецът е бил препятстван да реализира правата по съдебното решение, произтичащи от възстановяването му на работа. По тъжба на К. за деяние по чл. 172, ал. 2 НК е било образувано ЧНХД № 100/2004г на ПРС VII състав, прекратено след спогодба между страните. Едва със Заповед от 29.102008г на Началника на Р. [населено място], връчена на 26.02.2009г, ответникът е изявил съответно на правомощията си, като кадрови орган, прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, поради закриването на Ц. през 2000 г. Отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 3 КТ е обективна и за виновните действия на негови длъжностни лица, като в полза на увредения законът е предвидил последиците на солидарността. Отговорността е предвидена, за да компенсира вредите от поведение, което игнорира и не зачита резултата от съдебно разрешения трудов спор. Ето защо искът, насочен срещу Р. на МОН [населено място], е основателен, а видно от заключението на вещото лице М., неоспорено от страните и прието на първа инстанция, е доказан и по размер. Съгласно уд. № 108/11.02.2005г, към момента на явяването му на работа, на която е възстановен, брутното трудово възнаграждение на ищеца е 399,84 лева и обезщетението за исковия период от 01.03.2005г до 31.12.2007г възлиза на 13594,56 лв. изчислено при посочената в закона база, като искът за главницата следва да бъде уважен изцяло. Мораторната лихва за забава възлиза на 2899, 04 лв, искът е уточнен в този размер и също следва да бъде изцяло уважен. При така установените по делото обстоятелства, въззивното решение следва да бъде отменено като незаконосъобразно в частта, с която искът по отношение на ответника Р. на МОН [населено място] е отхвърлен. Върховен касационен съд следва да постанови друго решение по същество на спора в отменената част, като уважи иска със законните последици, включително като присъди разноските на ищеца, които ответникът Р. на МОН [населено място] следва да заплати Установени са разноски за адвокат в размер на 1500 лв. за защита пред ПРС и ПОС и 1600 лв. разноски пред настоящата инстанция, съгласно приложен списък. Ищецът остава задължен за разноските, сторени от ответника О. [населено място]. Пред настоящата инстанция този ответник е претендирал, но не е установил разноски, не е приложил и списък. Установените разноски на О. в предходните инстанции са в размер на 512 лв Водим от горното, Върховният касационен съд, IIIг. о.