Решение № 2345 от 13.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 574/2019 г.

Решение № 2345 от 13.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 574/2019 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

А. Стоянова обжалва Решение № 7358/05.12.2018 г. на Административен съд – София-град по адм. дело № 7482/2018 г., с което е отхвърлена жалбата й срещу Заповед № РА-30-87/06.03.2018 г. на директора на дирекция "Общински строителен контрол" на Столична община, нареждаща премахването от Стоянова на строеж "Стоманобетонова гаражна клетка № 81", находящ се в ПИ с идентификатор 68134.606.885, кв. 37, м. "Хаджи Димитър", район "Подуяне" – СО, като незаконен поради извършването му без разрешение.

Ответникът – директорът на дирекция "ОСК" на СО, е на становище за неоснователност на жалбата.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на решението.

I. Извършената по повод на допустимата касационна жалба служебна проверка по чл. 218, ал. 2 във връзка с чл. 209, т. 2 АПК констатира недопустимост на съдебното решение в частта, с която е отхвърлено оспорването на заповедта относно премахването на строежа като незаконен.

1. Разпоредителната част на заповедта е с делим предмет – той обхваща а) волеизявлението за премахване на строежа като незаконен и б) възлагането на премахването върху касаторката като адресат на акта. Достатъчна за подобно разграничение е възможността строежът да бъде премахнат за сметка на общинския бюджет, когато неговият собственик, респ. извършител, не е известен - чл. 14, ал. 4 от Наредбата за принудителното изпълнение на заповеди по чл. 195, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗУТ за поправяне, заздравяване или премахване на строежи или части от тях и заповеди по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Столична община. Противното би осуетило въобще премахването на строеж, ако субектът на задължението не може да бъде идентифициран.

2. В жалбата пред АССГ Стоянова е отрекла качеството си на собственик на обекта и факта на построяването му и изрично е заявила, че оспорва заповедта в посочените "пунктове". Този извод се потвърждава от петитума на жалбата, с който се иска отмяната на заповедта срещу нея, както и от искането на страната в касационната жалба да се измени заповедта с посочването на друг адресат.

Волята на страната е изразена в степен, позволяваща обособяването на частта от административния акт, подлежаща на съдебна проверка. При липсата на оспорване на заповедта относно незаконността на строежа и дължимостта на премахването му, съдът е следвало да съобрази предмета на делото с обхвата на предявеното оспорване – чл. 126 и чл. 145, ал. 3 АПК. Произнасянето по законосъобразността на частта от заповедта, която не е въведена като предмет на оспорване, изключва допустимостта на решението в надхвърлящата сезирането част, тъй като съдът не е имал правото и задължението да процедира. Последица от решаването на този въпрос е стабилизирането на административния акт по отношение на разпореденото премахване на строежа като незаконен на основание чл. 225а, ал. 1 вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ.

3. Горното мотивира обезсилването на атакуваното решение и прекратяването на делото в посочената част - чл. 221, ал. 3 АПК.

II. В останалата му, допустима, част (отхвърлянето на оспорването относно определения в заповедта адресат на задължението за премахване на строежа), съдебното решение е неправилно от материалноправна страна - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК.

1. Адресати на заповеди по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ могат да бъдат две категории лица, чиято връзка със строежа е съответно фактическа и/или правна: а) неговият извършител и б) носителят на правото на собственост или на ограничено вещно право върху строежа или терена, на който е изграден (възложителят по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ) – арг. § 3, ал. 1 ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол.

2. Касаторката не притежава нито едно от двете качества.

а. Строежът е ситуиран в поземлен имот – частна общинска собственост. Няма доказателства за учредено право на строеж и по силата на правилото на приращението – чл. 92 ЗС, собствеността на постройката произтича от титулярството на правото върху земята. Без значение за този извод е договорът за "покупко-продажба" от 2015 г., сключен в писмена форма и "прехвърлящ безвъзмездно" собствеността върху гаражната клетка, по който Стоянова е "продавач".

б. Неправилно съдът се е позовал на въпросния договор като аргументиращ извода, че оспорващата е извършител на строежа. Фактът на извършена "разпоредителна сделка" през 2015 г. сочи, че към този момент Стоянова е била държател на обекта, но от него не следва еднозначно изграждането му от жалбоподателката. Съждението е презумптивно, по същество се черпи от отсъствието на данни за друго лице, имащо предходна връзка с гаража, но не е достатъчно да обоснове възникването на разпореденото със заповедта задължение, още повече при изминалия дълъг период от момента на изпълнението на обекта през 1997 г. То се опровергава и от данните в представеното от страната в настоящото производство копие на акт за нарушение от 1997 г. (неоспорен от ответника), съставен против друго лице за стациониране на същата гаражна клетка.

в. Административната преписка не съдържа доказателствени източници, удостоверяващи релевантната връзка на Стоянова с гаража, а тежестта да я докаже е върху административния орган. Актът, въз основа на чийто констатации е издадена заповедта, обективира само твърдения за собствеността върху обекта и изпълнилото го лице – в тази си част той не притежава битието на свидетелстващ документ, за да се ползва с материалната доказателствена сила на официален документ по чл. 179, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК и чл. 225а, ал. 2 ЗУТ.

3. След като не са установени възможните качества, обуславящи задължението за премахване на строежа, Стоянова не е надлежен адресат на административния акт. Затова заповедта и потвърждаващото я съдебно решение в тези им части следва да бъдат отменени – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК.

III. При резултата от инстанционния контрол отпада отговорността на оспорващата за присъдените от първата инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на администрацията.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение