Решение № 176 от 13.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 964/2016 г.

Решение № 176 от 13.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 964/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 2356/3.11.2015 г., постановено по гр. д. № 3503/2015 г. от 8-ми състав на Апелативен съд - С.. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. Касационното обжалване е допуснато с определение № 385/14.04.2016 г. на състава на съда. Материалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е относно съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпяни неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отговора на правния въпрос, касационната инстанция приема следното: Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието "справедливост", е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на III г. о., № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на III г. о., № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на III г. о., № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на III г. о., № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на III г. о., № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на IV г. о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. По касационната жалба, състава на съда приема следното: Безспорни са фактите по делото, а именно, че на 21.09.2005 г., В. Г. е бил привлечен като уличено лице за престъпление по чл. 129, ал. 1 НК. Наказателното производство против него е продължило до 25.02.2014 г., когато оправдателната присъда по отношение на ищеца е влязла в сила. Претенцията на ищеца е за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени от ищеца негативи от това, да бъде обвинен в престъпление от общ характер, които се изразявали във влошаване на психическото му състояние, общуването му с близки и познати и се отразило на доброто му име в обществото. От доказателствата по делото не се установяват увреждания на психическото състояние на ищеца, резултат от незаконното обвинение, установява се, че ищецът ограничил контактите си с други хора, изпитвал притеснения от факта, че съседите узнали за воденото против него наказателно производство. От друга, от данните по делото се установява, че ищецът е бил осъждан за предходно деяние. С оглед критериите, описани по-горе, отчитайки продължителността на наказателното производство, която е извън приеманите за разумни срокове, установените негативни преживявания за ищеца за един сравнително дълъг период, като от друга страна следва да се вземат предвид сравнително леката мярка за неотклонение, взета спрямо ищеца в производството, подсъдим в наказателното производство, както и наличието на предходно осъждане, което води до извод, че настоящото наказателно производство не единствено е повлияло на уронването на доброто име в обществото, с оглед личността на ищеца. Предвид изложеното и съблюдавайки принципа за справедливост, основен при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, състава на ВКС счита, че определеното от въззивният съд обезщетение в размер на 15 000 лева е завишено, като следва да се определи обезщетение в размер на 8000 лева, което е в състояние да обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди. Водим от горното, състава на ВКС