Решение № 3713 от 13.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12431/2018 г.

Решение № 3713 от 13.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12431/2018 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция на министерство на вътрешните работи гр. София, подадена чрез юрисконсулт Р. Р., против решение № 3886 от 08.06.2018 г., постановено по адм. дело № 6934/2017 г. по описа на Административен съд – София-град, с която дирекцията е осъдена да заплати на В. П. както обезщетение за причинени му имуществени вреди в размер на 400 лева, така и обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 800 лева, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 12.05.2017 г. Касаторът твърди, че решението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Посочва, че по делото не е доказано настъпването на вреди. Поради изложеното се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковата молба, като също така се иска и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна – В. П., чрез адв. П. Г., с писмено становище и в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли за присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба по отношение на осъдителната част от решението за причинени на ищеца имуществени вреди. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна. С посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. АПК във вр. с чл. 1 ЗОДОВ, ОДМВР гр. София е осъдена да заплати на В. П., както сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатски възнаграждения в съдебното производство по обжалване на Наказателно постановление (НП) № 16-1204-001201 от 28.06.2016 г. на Началник група към ОДМВР гр. София, така и сумата от 800 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, безпокойство и обида от забраната да управлява автомобила си в продължение на половин година, както и от неудобството, свързано с невъзможността да управлява автомобила си, за да може да стига до работното му място. За да уважи исковата претенция административният съд приел, че са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за реализиране отговорността на ОДМВР гр. София. Пред първоинстанционния съд е установено, че с НП № 16-1204-001201 от 28.06.2016 г. на Началник група към ОДМВР гр. София, на В. П. е било наложено административно наказание "глоба" в размер на 500 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца. По жалба на В. П. е образувано НАХД № 506/2016 г. по описа на Районен съд Ихтиман, който с Решение от 12.12.2016 г. отменил НП № 16-1204-001201 от 28.06.2016 г. на Началник група към ОДМВР гр. София. Решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в законна сила на 05.01.2017 г. По отношение на искът за присъждане на имуществени вреди съдът, позовавайки се на тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, приел че са налице всички елементи на фактическия състав на отговорността на държавния орган по силата на ЗОДОВ, като също така посочил, че уговореният размер е близо до предвидения в закона, поради което възражението на ответника по иска е неоснователно. Така, приемайки искът за основателен и доказан, присъдил в полза на ищеца претендираните 400 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба. За доказване на твърдените от П. неимуществени вреди били ангажирани и гласни доказателства от двама свидетели, въз основа на които съдът приел, че ищецът е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, безпокойство и обида от забраната да управлява автомобила си в продължение на половин година, както и от неудобството, свързано с невъзможността да управлява автомобила си, за да може да стига до работното му място. Съобразявайки принципа на чл. 52 ЗЗД, административният съд уважил изцяло заявената от П. неимуществена претенция в размер на 800 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба. Настоящата инстанция намира, че решението на административния съд противоречи на материалния закон в частта, с която е уважена исковата претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. В Тълкувателно Решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд по Тълкувателно дело № 2 от 2016 г. се приема, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. В случая е безспорно установено, че е налице отменен с влязло в сила съдебно решение акт - наказателно постановление. Наказателното постановление, макар и да не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, е издаден при упражняване на санкционираща административна дейност, с което е изпълнена първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. От събраните доказателства обаче не се установява, че В. П. е претърпял вреда в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление, тъй като липсват доказателства за възмездност на сключената сделка за процесуално представителство между ищеца и адвокат П. Г. пред РС Ихтиман. Административният съд не е съобразил, че по делото на районния съд има приложено само пълномощно от страна на В. П. по отношение на адвокат П. Г. за процесуално представителство, но няма посочване тази сделка да е възмездна – т. е. няма посочване за договорено възнаграждение, съответно, за заплатено такова. Доказателство за това е представено едва с исковата молба, поради и което настоящият състав счита, че не може да го приеме за годно такова, защото Договорът за правна защита и съдействие от 15.09.2016 г., в който е посочен размер на възнаграждението за адв. Г. от 400 лева, не е бил представен и приложен по НАХД № 506/2016 г. по описа на Районен съд Ихтиман. Никъде в приложеното пълномощно по НАХД № 506/2016 г. по описа на Районен съд Ихтиман не е посочено, че В. П. се уговаря/задължава да плати възнаграждение за процесуалното представителство на адвоката. Тук следва да се посочи и т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че вписаното в договора за правна помощ и съдействие плащане на възнаграждението в брой има характера на разписка, удостоверяваща този факт, но като доказателство не може да се възприеме представеният едва с исковата молба Договор за правна защита и съдействие от 15.09.2016 г., защото това доказателство не е било приложено по делото на районния съд. Въз основа на така посоченото, настоящият състав прави извод за неоснователност на исковата претенцията по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на 400 лева като причинена на ищеца имуществена вреда. Следва да се посочи, че представеният с исковата молба Договор за правна защита и съдействие е частен документ с недостоверна дата, който не се ползва с материална доказателствена сила. Съдът е длъжен да го преценява в съвкупност с всички останали доказателства по делото. Именно при обсъждането на доказателствата по делото, включително данните, че в рамките на съдебното административно-наказателно производство не са представени доказателства за плащане, следва да бъде преценено, че обсъденият частен документ не доказва плащане на адвокатско възнаграждение по конкретно производство във връзка с обжалването на Наказателно постановление № 16-1204-001201 от 28.06.2016 г. на Началник група към ОДМВР гр. София. В процесния случай не е изпълнен сложният фактически състав за възникване на отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ по отношение на заявената претенция за присъждане на имуществени вреди. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло в частта, с която ОДМВР гр. София е осъдена да заплати на В. Петров обезщетение за причинени му имуществени вреди в размер на 400 лева, като исковата претенция бъде отхвърлена. По отношение на претендираните неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение, безпокойство и обида от забраната да управлява автомобила си в продължение на половин година, както и от неудобството, свързано с невъзможността да управлява автомобила си, за да може да стига до работното му място, настоящият състав счита, че исковата претенция в тази й част е налице и е доказана причинена неимуществена вреда, която е пряка последица от отмененото НП № 16-1204-001201 от 28.06.2016 г. на Началник група към ОДМВР гр. София. Обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Поради характера на неимуществените вреди, те могат да се търпят само от физическо лице, чиято психика и здраве са засегнати неблагоприятно от административна дейност. По силата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Правилно административният съд приема, че са доказани вреди, представляващи притеснение, безпокойство и обида, претърпени вследствие на издаденото наказателно постановление и че те са резултат от незаконосъобразното ангажиране на административно-наказателната отговорност на ищеца. При преценка размера на обезщетението, обаче, съдът не е преценил, че периодът на преживените негативни емоции не е дълъг и интензитетът на засягане не е значителен. Не е доказано твърдяното притеснение от невъзможността ищеца да управлява МПС за определен период от време да е било с толкова висок интензитет, че да е довело до влошаване на здравословното състояние на лицето. Не се установява и засягане на имиджа на В. Петров пред обществото, както той твърди, че е бил обект на подигравки. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 400 лв., в който смисъл следва да бъде изменено решението. С оглед изгода на спора, и съобразно уважената част от исковата молба, решението на административния съд следва да се отмени и за горницата над 130 лева от присъдените 360 лева като разноски в полза на В. П. пред първоинстанционния съд. С оглед вида на производството, и съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, разноски в полза на касационния жалбоподател не се дължат. С оглед изхода от спора и обстоятелството, че касационната жалба е частично неоснователна, съразмерно следва да бъде уважено искането на ответната страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция, като същите съразмерно ледва да се присъдят в размер на 167 лв. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение