Решение № 60090 от 1.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4068/2020 г.

Решение № 60090 от 1.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4068/2020 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. С Обжалвано е решение № IV-225 от 26.08.2020 г. по гр. д. № 1440/2020 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 36 от 30.01.2020 г. по гр. д. № 531/2019 г. на Несебърски районен съд за признаване за установено по отношение на Община Несебър, че Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област Бургас, е собственик на основание чл. 6 ЗС /редакция в ДВ бр. 92/1951 г. / на поземлен имот с идентификатор 51500.507.26 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, к. к. "Слънчев бряг-запад", с площ 872 кв. м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - незастроен имот за курортно-рекреационен обект, номер по предходен план 333, кв. 4001, парцел XIV. Касационната жалба е подадена от Община Несебър. Поддържа се, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Касаторът намира за неправилен и непроизтичащ от доказателствата изводът на съда, че имотът е бил безстопанствен, въпреки данните от плановете, че имотът е отреден за оземляване на Г. И. и че това физическо лице е владяло имота. Ответникът Държавата изразява становище за неоснователност на жалбата. С определение № 123 от 24.03.2021 г. е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за преценка дали не е очевидно неправилен изводът в съдебния акт, че правото на собственост върху имота е придобито от Държавата на основание чл. 6 ЗС, като безстопанствен имот, при наличните по делото данни, че по плана за оземляване на бежанци от 1931 г., а и по кадастралния план от 1997 г. е отразено, че имотът има собственик. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по спор за собственост на поземлен имот в к. к. "Слънчев бряг" между Държавата и Община Несебър. Твърди се от ищеца Държавата, че имотът е държавна собственост и липсват основания за съставяне на акт за частна общинска собственост, какъвто е съставен от ответника през 2018 г. Правото на собственост на Държавата произтича от чл. 6 ЗС в редакцията му към момента на приемане на закона през 1951 г., тъй като имотът е бил безстопанствен. Имотът има № 248 в списък на оземлените бежанци от 1931 г. и по плана за оземляване е записан на Г. И.; същото отразяване е налице и в разписния лист към кадастралния план от 1997 г., където имотът е с № 333. За имота не са предявявани реституционни претенции по ЗСПЗЗ и при извършени справки в Национална база данни "Население" е видно, че няма данни за лице Г. И. /И., нито за негови наследници. Ответникът Община Несебър оспорва иска. Твърди, че имотът е актуван за общинска собственост като имот на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. При разрешаване на спора Бургаски окръжен съд изцяло се е основал на фактическата обстановка, установена от районния съд. В плана от 1931 г. на емигрантски земи, раздадени на бежанците, имотът е с № 248 и е отразен като "лозе" на Г. И. По разписния лист към кадастралния план от 1997 г. имотът е записан на наследници на Г. И., без посочен документ за собственост. Според писмо на ДА "Архиви" при извършено издирване в архивните фондове са установени протоколи на общинската комисия за настаняване на бежанците в гр. Месемврия /Несебър/ от 01.11.1931 г. за разпределение парцелите от фонда, находящи се землището на града. Имената на бежанците са с поредни номера от 1 до 249, като номера по ред съвпадал с номера на парцела. На л. 180 под номер 248 е записан Г. Я. А., който е получил парцел № 248, но същият е задраскан и на негово място е записан И. Д. Ш.. Налице е списък на бежанските парцели по протокол № 236 от 08.12.1931 г., като имената на бежанците са с поредни имена, но на № 248 няма записано име. В план А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З и И на емигрантски земи, раздадени на бежанците в гр. Месемврия, местност "Старите пясъци", протокол № 235 от 07.12.1931 г. под № 248 е записано името на И. Дим. Ш.. /Тези планове, коментирани в писмото, не са приложени по делото/. В агенцията не са открити архивни документи за бежанец Г. И. /И. - досие за оземляване, протокол за одворяване или оземляване на бежанеца, договор, сключен между Държавата и лицето. От писмо на ГД "Гражданска регистрация и административно обслужване", териториално звено "ГРАО" се установява, че няма данни в НБД "Население" за лице с имена Г. И. /И. Приетата техническа експертиза установява идентичност на имота от Плана на емигрантските земи, раздадени на бежанците в Месемврия, записан като лозе на Г. И., с имот пл. № 333 по кадастралния план, одобрен през 1997 г. и с УПИ XIV-333 в кв. 401 по регулацията от 2001 г., която регулация е първа за имота. На кадастралната карта на гр. Несебър, одобрена 2006 г., имотът е нанесен с идентификатор 51500.507.26. Експертът сочи, че по плана от 1931 г. имотът е попадал в земеделска територия, към 1956 г. - 1957 г. е попадал в овощна градина - също земеделска територия; към 1996 г. вече попада в урбанизирана територия и е урегулиран през 2001 г.; няма категорични данни имотът да е бил включен в ТКЗС. Също така няма данни за имота да са предявявани реституционни претенции от наследници на Г. И. За имота е съставен акт за частна общинска собственост № 6530 от 28.03.2018 г. Посоченото в него основание за собственост е чл. 56, ал. 1 ЗОбС, чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОбС вр. чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗОбС /в редакцията до 05.11.1999 г. /, според която общинска собственост са недвижимите имоти, на територията на общината, чиито собственик не може да бъде установен. Предходен акт за държавна собственост за имота не е съставян. По отношение на правните изводи Бургаски окръжен съд също е препратил към мотивите на първата инстанция. В тях се приема, че единственият документ, в който имотът се свързва с лицето Г. И., е планът на емигрантските земи от 1931 г., но отбелязването не е достатъчно, за да се установи, че имотът е бил собственост на това лице - няма доказателства за настаняване на Г. И. в имота и за предаване на владение, от който момент се придобива правото на собственост. Освен това, в различните протоколи и планове за имота са записвани и имена на други лица - Г. А., И. Ш., но въпреки това не е доказано имотът да е станал собственост на бежанец към 1931 г. Извършеното вписване в разписния лист към плана от 1997 г. също не установява собственост, а само преповтаря вписването от плана от 1931 г. Поради това съдът е приел, че към 1951 г. имотът не е имал собственик и е придобит от Държавата. Към тези мотиви въззивният съд е направил допълнение. Посочил е, че съгласно чл. 3 от Закона за селскостопанското настаняване на бежанците, бежанците стават собственици на домовете и земите, в които са настанени, от момента на настаняването им. В настоящия случай по делото не са представени доказателства, установяващи довършена процедура по оземляване на лицето Г. Икъ - не е налице нито протокол за оземляване, нито нотариален акт, извършен по надлежния ред. Също така, преминаването на собствеността върху земите не е било безусловно, а е свързано с изпълнението на задължението за заплащане на стойността на предоставените земи. Едва след изплащането им оземлените бежанци е можело да се считат за собственици на имотите. С оглед на това съдът е приел, че по делото не е установено имотът да е бил придобит по реда на ЗССНБ, респ. да е имал собственик към датата на влизане в сила на Закона за собствеността, поради което същият е придобит на основание чл. 6 ЗС от Държавата. По основанието за допускане на касационно обжалване. Според чл. 6 ЗС /в първоначалната му редакция/ държавна собственост са имотите, които Държавата придобива по установен от закона ред, както и имотите, които нямат друг собственик. Приема се в практиката че, доказването на придобивното основание във втората хипотеза става чрез изследване на данните, които се съдържат в различни карти, планове, регистри и друга документация относно недвижимите имоти; ако при съставянето на тези карти и планове, респ. при отреждането със съответния план /кадастрален, регулационен или друг/ имотът няма известен собственик, то той се води за безстопанствен и става държавна собственост по силата на чл. 6 ЗС. В този смисъл са Решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на І г. о., Решение № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. на І г. о., Решение № 107 от 06.10.2017 г. по гр. д. № 2173/2016 г. на ІІ г. о. При съобразяване на горепосочената практика и наличните данни по делото, изводът на въззивния съд, че Държавата е придобила правото на собственост на основание чл. 6 ЗС като безстопанствен имот, е очевидно неправилен. Събраните доказателства сочат, че към момента на влизане в сила на посочената норма на Закона за собствеността имотът е имал известен собственик - такъв е посочен в плана за оземляване на бежанци от 1931 г., съставен от длъжностни лица на държавата. Дори да се приеме, че не е ясно на кое точно физическо лице е предоставен имота - на Г. И. на Г. Я. А. или на И. Ш., то няма съмнение, че имотът е даден за оземляване на физическо лице, което означава, че не е безстопанствен по смисъла на чл. 6 ЗС, за да може да бъде придобит от държавата. По касационната жалба. На основата на горните разсъждения следва да се разреши на правния спор от настоящата инстанция. Спорът е между Държавата и Общината, като всяка от страните извежда своето право на собственост от твърдение, че имотът е безстопанствен, т. е., че няма известен собственик. Държавата се позовава на чл. 6 ЗС, а Общината е актувала имота като общински на основание чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОбС в редакцията в ДВ бр. 44/1996 г. В тежест на всяка от страните е да докаже, че се е осъществило визираното придобивно основание. Доколкото акт за държавна собственост не е съставян, то Държавата следва да установи, че при действието на разпоредбата на чл. 6 ЗС /до изменението в ДВ бр. 77/1991 г. / имотът не е имал собственик. Общината дължи доказване, че към момента на влизане в сила на ЗОбС и на съставяне на акта за общинска собственост имотът, който е на територията на общината, няма известен собственик. Ищец по иска е Държавата и за уважаването на установителния иск за собственост тя носи доказателствената тежест да установи придобивното си основание, още повече, че то следва да е осъществено първо във времето. Такова доказване по делото не е проведено. Както е изяснено в горепосочената практика доказването на отрицателния факт, че имотът няма известен собственик, се извършва чрез преценка на данните за имота в различните съществуващи планове за имотите. При събраните безспорни данни, че по план, изработен от длъжностни лица на държавата през 1931 г., е отразено предоставяне на имота на физическо лице и оттогава до влизането в сила на Закона за собствеността през 1951 г. промяна в това обстоятелство не е установена, то имотът няма статут на безстопанствен и не може да стане държавна собственост на основание чл. 6 ЗС. Още повече, че акт за държавна собственост изобщо не е съставян и позоваването на това основание се извършва едва понастоящем като противопоставяне на основанието, на което общината е съставила акта за общинска собственост. За да се приеме, че имотът не е безстопанствен не е необходимо провеждане на пълно доказване на правото на собственост на друго лице чрез фактическия състав на конкретно придобивно основание; това лице не участва в процеса и такова доказване на чуждо право на собственост не може да се изисква от страните по делото; достатъчно е да бъде установено, че по някакъв начин имотът е свързан с конкретно физическо или юридическо лице, различно от държавата, което стопанисва имота. А дали то е придобило правото на собственост по предвиден в закона ред или е владелец /който би могъл да стане собственик по силата на придобивна давност/, е без значение за спора между Държавата и Общината относно придобивното основание по чл. 6 ЗС. Ирелевантно в случая е и дали лицето, което е оземлено с имота, е Г. И. Г. Я. А. или И. Д. Ш. /каквито са записванията по различните планове на емигрантски земи, както е посочено в удостоверението на ДА "Архиви"/. Същественото е, че имотът е предоставен на физическо лице и няма данни да му е отнет /аргумент за това е записването в разписния лист към кадастралния план от 1997 г. /. Освен това, извършеното издирване на архивни документи за бежанец и търсенето в НБД "Население" е само по отношение на лице Г. И. /И., но не и по отношение на другите две лица, за които са известни и трите им имена. На основание изложеното следва да се приеме, че Държавата не е провела успешно доказване на фактическите обстоятелства, от които извлича правото си - че имотът няма известен собственик при действието на разпоредбата на чл. 6 ЗС до изменението й в ДВ бр. 77/1991 г. Поради това предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне, без да се налага обсъждане на правата на ответника. Обжалваното въззивно решение, с което искът е уважен е неправилно поради нарушение на закона; като такова следва да се отмени и да се постанови ново решение за отхвърляне на иска. При този изход в полза на касатора Община Несебър следва да се присъдят разноските по водене на делото в трите инстанции, които са: 245 лв. държавна такса в касационното производство, 215 лв. държавна такса за въззивното производство, юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на по 150 лв. за всяка инстанция, т. е. 450 лв. за трите инстанции /съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за правната помощ/ или общо разноските възлизат на 910 лв. Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № IV-225 от 26.08.2020 г. по гр. д. № 1440/2020 г. на Бургаски окръжен съд и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ иска на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област Бургас против Община Несебър за установяване правото на собственост на основание чл. 6 ЗС /редакция в ДВ бр. 92/1951 г. / върху Поземлен имот с идентификатор 51500.507.26 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, к. к. "Слънчев бряг-запад", с площ 872 кв. м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - незастроен имот за курортно-рекреационен обект, номер по предходен план 333, УПИ ХІV, кв. 4001. ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област Бургас да заплати на Община Несебър сумата 910 /деветстотин и десет/ лева разноски по делото за три инстанции. Решението е окончателно.