Решение № 4706 от 15.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2973/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 АПК вр. чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на заместник-кмета на Община Варна, подадена чрез главен юрисконсулт М. Димова, против Решение 1769/23.12.2022 г., постановено по административно дело 3447/2019 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отменена негова Заповед Г-392/15.12.2017 г., одобряваща подробен устройствен план за имот с идентификатор 10135.5506.341 в частта досежно съставката за застрояване на имота. В касационната жалба се твърди неправилност на съдебното решение поради неправилно приложение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения, като се оспорват възприетите от съда правни изводи за допустимост на жалбата и за незаконосъобразност на оспорения административен акт, поради което се иска произнасяне на касационната инстанция в този смисъл. Подадена е касационна жалба и от И. Карагьозова, представлявана от адвокат Шанкова, която сочи недопустимост на съдебното решение. Искането е за неговото обезсилване, алтернативно счита същото за неправилно поради нарушение на материалния закон. Ответните страни С. Стефанов и М. Стефанова посредством отговор, изготвен от адвокат Ж. Ананиева, оспорват касационните жалби и изразяват становище в подкрепа на съдебния акт, с молба да бъде оставен в сила. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА в минимален размер. В съдебно заседание изразеното в отговора становище се поддържа от пълномощник по чл. 32, т. 2 ГПК. Другите ответни страни Д. Димов и Р. Димова, редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по спора. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби, поради което предлага съдебното решение да остане в сила. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, счита касационните жалби за процесуално допустими, като подадени в срок и от надлежни страни, а разгледани по същество за неоснователни. Доводите за недопустимост на съдебното решение са неоснователни. След произнасянето на Върховния административен съд с Определение 7837/30.06.2021 г. по административно дело 5905/2021 г., предмет на съдебен контрол по жалба на С. Стефанов и М. Стефанова е Заповед Г-392/15.12.2017 г. в частта й, с която е одобрен план за застрояване на УПИ I-341 за жилищно строителство, кв. 136 по плана на 29 м.р., гр. Варна. С посоченото определение са дадени указания по тълкуване и прилагане на относимите правни норми, както и е установено, че за наличието на правен интерес за оспорващите на изследване подлежи хипотезата на чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ, тъй като същите се легитимират за собственици на имот, който е съседен през улица спрямо процесния. В съответствие с дадените от Върховния административен съд указания по тълкуване и прилагане на чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ, правилно първостепенният съд се е позовал на заключението на вещото лице архитект Демирева, понеже останалите вещи лица са изключили приложението на тази норма в конкретния случай, предвид проектираното застрояване с ограничителни линии. Установено е, че разстоянието между жилищната сграда, находяща се в поземлен имот 888, и застрояването във въпросния имот 341, изчислено като сбор на разстоянията от уличните регулационни линии на двата срещуположно лежащи имота до линиите на основното застрояване в тях и ширината на улицата помежду им, е 13,50 метра, което не отговаря на изискването по чл. 32, ал. 1 ЗУТ. Според разпоредбата разстоянието между жилищните сгради на основното застрояване през улицата е по-голямо или равно на височината на жилищните сгради. Нормативно изискуемите разстояния между сградите на основното застрояване и регулационните граници на имотите, както и през улицата, са определени в разпоредбите на чл. 31 36 ЗУТ. Допуснато с плана за застрояване нарушение на някоя от тези разпоредби определя наличието на намалени разстояния, което води до заинтересованост по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ, както правилно е приел съдът за оспорващите лица. Констатираното нарушение на чл. 32, ал. 1 ЗУТ обуславя и материалната незаконосъобразност на заповедта в частта й, одобряваща план за застрояване. Специалната хипотеза на чл. 32, ал. 3 ЗУТ е неприложима в случая, доколкото по делото не е установено наличието на нежилищни етажи на засенчената сграда. Осъществено е нарушение и на изискването, регламентирано в чл. 31, ал. 2, т. 1 ЗУТ, съгласно което при средно и високо жилищно застрояване разстоянието на сградите на основното застрояване до страничната граница на урегулирания поземлен имот следва да е най-малко една трета от височината на сградата. Предвиденото с проекта разстояние до югоизточната граница на имота е 3 метра и не отговаря на посочения норматив. Допуснатите нарушения на материалния закон в изложения по-горе смисъл правилно са преценени от решаващия съд като основания за отмяна на заповедта по чл. 146, т. 4 АПК. Неоснователни се явяват твърденията за неправилност на решението по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Съдебният акт се основава на вярно тълкуване и прилагане на относимите материалноправни норми. Първостепенният съд е съобразил дадените указания на горната инстанция, събраните доказателства, анализирал ги е правилно и е установил в пълнота релевантните факти, след което е постановил мотивиран и обоснован съдебен акт, съответстващ на изискванията на чл. 172а АПК. Съдебното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на адвокат Ананиева, в качеството й на пълномощник на ответните страни С. Стефанов и М. Стефанова, за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата в минималния размер от 1250 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение