Решение № 3081 от 25.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7399/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. С. Р., В. Ш. /S. V./, гражданка на Република Турция, с [ЕГН], чрез процесуален представител адв.Т.Ненчев, против Решение 433 от 12.06.2024 г., постановено по адм. дело 93/2024 г. по описа на Административния съд Разград. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, във вр. с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), е отхвърлена жалбата на В. Ш. против Заповед Ф5373з-12/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) Русе и е осъдена да заплати на ответната страна разноски по делото в размер на 120 лева. Касационният жалбоподател оспорва първоинстанционния съдебен акт, като неправилен, постановен в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че решаващият състав на Административния съд Разград не е обсъдил всички възражения, направени в хода на първоинстанционното производство, както и наличната в административната преписка по издаване на спорния акт информация, за факти, за които сочи, че са от съществено значение за правилното решаване на спора непрекъснатите здравноосигурителни права на В. Ш. на територията на Република България и преки родствени връзки с български граждани. Навежда доводи, че установените по делото факти не сочат на извод, че в случая, са налице предпоставките по чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ за отнемане на правото ѝ на пребиваване на територията на Република България. Твърди и че съдебното решение е несъответно с чл.8, ал.1 от ЕКПЧ. Иска да се отмени обжалваното решение и се постанови ново, с което се отмени и оспорения в първоинстанционното производство индивидуален административен акт. Не претендира разноски за настоящото производство. Ответникът по касационната жалба Началникът на група Миграция при ОД на МВР Русе, чрез процесуален представител гл.юрк. Г.Димитрова, с писмен отговор, представен в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК, оспорва касационната жалба като неоснователна и излага съображения за правилност на обжалваното решение. Иска същото да бъде оставено в сила и претендира направените по делото разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение, за което представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Прави възражение за прекомерност, ако касационният жалбоподател претендира адвокатско възнаграждение над минималния размер за административни дела, без материален интерес, определен в Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Представителят на Върховната касационна прокуратура, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на Трето отделение след проверка на обжалваното решение на основанията по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок за касационно обжалване по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, адресат на обжалваното решение, за която то е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството по адм. дело 93/2024 г. по описа на Административния съд Разград е образувано по жалба на В. С. Р. /В. Ш., гражданка на Турция, против Заповед Ф5373з-12/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе, с която на лицето, на основание чл. 44, ал. 1, във вр. с чл.39а, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България . Административният съд е установил следното от фактическа страна: В. Ш./В. С. Р. е с разрешено постоянно пребиваване на територията на Република България, считано от 17.12.2019 г., въз основа на решение, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. При извършена проверка в Автоматизирана информационна система (АИС) на МВР и документалния масив на група Миграция при ОД на МВР Русе е установено, че В. Ш., след тази дата, има регистрирани влизания на територията на страната няколко пъти годишно за по няколко дни Докладна записка, рег. 5373р-3022/ 13.12.2023 г. на л. 7 от административната преписка. Въз основа на нея е образувано административно производство по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ, за което, на основание чл. 26, ал. 1 АПК, В. Ш. е уведомена чрез нейният пълномощник - адвокат Т. Н. от Адвокатска колегия Русе. Чужденката депозирала писмени обяснения пред административния орган (л. 15-16, пак там), вх. УРИ537300-14 от 04.01.2024 г., в които заявила, че не са налице предпоставките да ѝ се отнеме правото на пребиваване в Република България. В хода на административното производство са извършени допълнителни проверки, при които е установено, че В. Ш. не се е установила и не пребивава трайно на територията на страната. Всички регистрирани нейни влизания са инцидентни (обичайно четири-пет пъти годишно) и краткосрочни преимуществено за по 1-2 дни, като само две са за 3 дни. През едногодишния период от получаване на разрешението за пребиваване, чужденката е пребивавала на територията на страната само седем дни, а за целия проверяван период от четири години е пребивавала около 40 дни. При пътуванията си е придружавана от съпруга си А. Н. А./Х. Ш. и пълнолетната им дъщеря Н. Й., които също са получили разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Спрямо тях е образувано производство за отнемане на правото им на пребиваване, тъй като е констатирано, че те също като жалбоподателката, не пребивават на територията на Република България. Чужденката е декларирала първоначално, като адрес на пребиваване в страната - [населено място], Област Русе, находящ се на [улица] собственост на Х. М. М.. При посещение на младши полицаи Николов на адреса (Докладна записка, рег. 5373р-3094/22.12.2023 г. л. 9 от административната преписка), Ш. не е открита. Снето е обяснение от Н. И. Х. (л. 9, пак там), син на собственичката, а с М. е проведен разговор. Въз основа на казаното от тях е установено, че турските граждани А. Н. А./Х. Ш. и В. Ш. живеят в гр. Чорлу, Турция. Последно са идвали на гости на майката и сина й преди две години, когато е трябвало да се занимават с документи, но гостуването е било за няколко часа и са си тръгнали. Не са се установили на адреса в [населено място]. Гостуват понякога. След получаване на съобщението за административното производство, приключило с издаване на спорния акт, на 05.01.2024 г. В. Ш. е променила адреса си на пребиваване в [населено място], Община Разград, Област Разград, на [улица]. При извършена полицейска проверка там, той не е установен. По сведение (л. 20, пак там) на живущата в имота Н. Д. А., дъщеря на собственика, А. и В. са приятели на родителите й, не живеят в къщата на посочения от жалбоподателя адрес, а идват периодично за по няколко дни, като остават да спят. Според дъщерята на собственика на заявения, като адрес за пребиваване, имот, В. Ш. и съпругът ѝ нямат сключен договор за наем с баща й, не плащат такъв и нямат оставени лични вещи в жилището. Живеят в Турция. В хода на административното производство е извършена справка в Национална агенция за приходите (НАП) (л. 22-23, пак там), съгласно която, жалбоподателката е с непрекъснати здравноосигурителни права. Съгласно писмо на директора на Офис Разград при Териториална дирекция на НАП Варна (л. 27, пак там), задълженията на Р. / В. Ш. за здравно осигуряване за периода от 29.10.2020 г. до 31.12.2023 г. са погасени наведнъж на 05.12.2023 г. В същото е посочено, че за турската гражданка няма данни за осигуряване на територията на Р България по реда на Кодекса за социално осигуряване (КСО). Полицейски инспектор в група Миграция при ОД на МВР Русе изготвил Предложение, рег. 5373р-448/22.02.2024 г. до Началника на групата да се отнеме правото на пребиваване в Република България на В. Ш./В. С. Р. и да ѝ се предостави 30-дневен срок за доброволно напускане на страната. Въз основа на това Предложение е издадена оспорената Заповед за налагане на ПАМ Ф5373з-12/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе. В хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свидетеля З. И. Б., приятел на жалбоподателката (съдебен протокол от проведено на 05.06.2024 г. заседание л. 19-20 от първоинстанционното дело). При така установената фактическа обстановка, Административният съд Разград счел жалбата на Р. за неоснователна. Мотивирал се е, че оспорената Заповед за налагане на ПАМ е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ орган, в установената от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК на индивидуален административен акт, издаден в писмена форма, като в хода на административното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила или нарушение на материалния закон. Преценил е за безспорно установено, че преди издаване на разрешението за пребиваване на Р., при проведеното на 14.11.2019 г. с нея интервю, тя е изразила неистинско намерение да се установи трайно със семейството си на територията на страната в най-кратък срок. В подкрепа на този си извод, съдът е посочил малобройните и краткотрайни престои на турската гражданка на територията на Република България. Приел е, че декларираните адреси в страната са формални и заявени само с оглед изискванията на ЗЧРБ предвид обстоятелството, че същите не са обзаведени, в тях няма оставени лични вещи и че Р. никога не е живяла в жилищата трайно, а само е гостувала при пътуванията ѝ до страната. Счел е, че в такъв смисъл са и показанията на разпитания в хода на съдебното производство свидетел. Изложил е съображения за правилното приложение и доказаност на основанията по чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 от ЗЧРБ. Посочил е, че плащането на здравните осигуровки не води до заключение за трайно установяване и пребиваване, както и че е неоснователно оплакването й за нарушение на чл.8, ал.1 от ЕКПЧ, с оглед доказателствата по делото, че близките й съпруг, дъщеря, свекърва и брат са граждани на Р Турция и живеят там. Приел е за неоснователно и възражението й, че като чужденец няма право да закупи жилище. В заключение формирал решаващия извод за законосъобразност на оспорената Заповед Ф5373з-12/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе и постановил обжалваното решение. Решението е валидно, допустимо и правилно, постановено е в съответствие с материалния закон, при липса на нарушения на съдопроизводствените правила от категорията на съществените и е обосновано. Правилно съдът е приел, че фактическите основания за издаване на оспорената Заповед Ф5373з-12/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе се подкрепят от материалите по административната преписка. В. Ш. /S. V./, В. С. Р. е получила право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Съгласно тази разпоредба, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съобразно нормата на чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ, за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция или в сектори/групи Миграция при областните дирекции на МВР заявление по образец и документи, съгласно Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ/Правилник/а). Изискуемите документи са посочени в чл. 34, ал. 1 и чл. 40 от Правилника, като необходим такъв е документът, доказващ осигурено жилище чл. 34, ал. 1, т. 3 ППЗЧРБ. Първоинстанционният и касационен жалбоподател е с разрешено постоянно пребиваване на територията на Република България, считано от 17.12.2019 г. От извършената на 22.12.2023 г. полицейска проверка на заявения от чуждия гражданин в хода на издаване на разрешението за пребиваване адрес за пребиваване в [населено място] и снетото обяснение от Н. Х., син на собственичката на имота, се установява без противоречиво, че Ш. не се е установила трайно на [улица] селото, а е гостувала в имота инцидентно и за кратко. Съгласно извършена в АИС МВР справка, в законоустановения по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след разрешението за пребибаване, чужденката е влизала от Турция на територията на страната общо 4 пъти, за общо 7 дни. След образуване на административното производство, приключило с издаването на спорния акт и след уведомяване на Ш./ Р. за започването му, на 05.01.2024 г. тя е променила адреса си на пребиваване в Република България, като е заявила за такъв - имот в [населено място], на [улица]. При извършената полицейска проверка там, отново е констатирано, че чужденецът не се е установил на заявения адрес. Съгласно сведението на живущата в имота Н. А., дъщеря на собственика, А. и съпругата му Ш./ Р. нямат сключен договор за наем с баща й, не плащат такъв и нямат оставени лични вещи в жилището. Посочва, че живеят в Турция и идват периодично за по няколко дни, като остават да спят. Сведенията й се потвърждават от показанията на разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетел, който заявява, че жалбоподателката живее в Турция, но си идва и в България, заедно със съпруга си Поне 5-6 пъти в годината, може и повече. и понякога му гостуват. От изтичането на законоустановения по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок до 04.01.2024 г., видно от справката в АИС МВР на л. 28 от административната преписка, турската гражданка е влизала от Турция на българска територия инцидентно, пребивавайки само от един до три дни, като общият брой влизания е 25. При тази фактическа установеност, правилна и обоснована е преценката на съда, че Ш. не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Доказателство за това е и обстоятелството, че съгласно справката на НАП, вх. УРИ537300-160/22.01.2024 г. по описа на ОД на МВР Русе, лицето няма данни да е осигурено по КСО. Налице е визираната в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото му на пребиваване в Република България. По делото липсват данни, а и не се твърди да е налице някое от изключенията, предвидени в цитираната разпоредба. Същата е императивна, поради което издателят на административния акт е обвързан с прилагането й при наличието на предвидените в нея условия и не разполага с оперативна самостоятелност да избере различна мярка. Титулярят на разрешението за пребиваване е следвало да съобрази поведението си с диспозицията на правното предписание, т. е. в неговата правна сфера лежи задължението за трайно установяване. Тъй като понятието трайно установяване , няма легална дефиниция, същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има изградени социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. Не намират опора в закона възраженията на касатора за липсата на законово изискване за пребиваване през определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението ѝ и на който има осигурено жилище. Видовете пребиваване на чужденците в Република България (на база критерия срок) са уредени в нормата на чл. 23, ал. 1, от т. 1 до т. 4 ЗЧРБ. За краткосрочно пребиваване (чл. 23, ал. 1, т. 1 от с.з.) следва да се счита такова до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната. Продължителното пребиваване по чл. 23, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ е за срок до една година (освен в случаите, предвидени в същия закон), дългосрочното (чл. 23, ал. 1, т. 3) е с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление. Постоянното пребиваване по чл. 23, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ е с разрешен неопределен срок. Съвкупната преценка на визираните в чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ срокове за пребиваване на чужденците води до единствено възможния извод, че пребиваването на територията на Република България в рамките на 7 непоследователни дни за едногодишния период по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ не е равнозначно на трайно установяване в широкия смисъл на това понятие. В този смисъл и предвид установеното при полицейската проверка на 21.12.2023 г. в [населено място], че касационният жалбоподател не пребивава на посочения от него адрес. Предвид изложеното, законосъобразна е формираната от административния орган преценка, че лицето е декларирало неверни данни с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Република България, с което е изпълнена и хипотезата на т. 3 на чл. 40, ал. 1 ЗЧРБ. Обоснован на писмените доказателства по делото е направеният от административния орган и съда извод, че за жалбоподателката не е била налице невъзможност да се установи на територията на Република България поради наличието на ограничителни мерки в Турция, свързани с разпространението на COVID-19. Следва да се отчете, че нито пред административния орган, нито пред съда са представени документи, които да доказват въвеждане на забрана за напускане на Република Турция през 2020 г., още повече че по преписката има данни, че турската гражданка е влизала от Турция и излизала от Република България два пъти през посочената година, считано от 13.03.2020 г., когато с решение на Народното събрание на Република България е обявено извънредно положение върху територията на Република България във връзка с пандемията от COVID-19. Това означава, че дори и през периода на ограниченията, чужденката, доколкото не е била препятствана да излиза от Турция и влиза на българска територия, при желание от нейна страна, е можела да заживее в Република България. В съответствие с материалния закон разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ компетентният административен орган, при налагане на процесната ПАМ, е извършил преценка на посочените в тази норма обстоятелства, сред които и продължителността на пребиваване на турската гражданка на територията на Република България. Горепосочените инцидентни и кратки пребивавания на лицето в страната през едногодишния период по чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ и след него до образуването на административното производство по издаване на оспорената Заповед, не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Семейните, културните и социални връзки на чужденката са с Турция, където, от данните по делото, се установява безпротиворечиво, че е обичайното ѝ пребиваване, семейството ѝ и центърът на жизнените ѝ интереси. Поради това и наложената ПАМ няма да ограничи правото ѝ на личен и семеен живот по чл. 8 ЕКЗПЧОС или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата й по произход. Несъстоятелно е касационното оплакване, че решаващият състав на Административния съд Разград не е обсъдил налични в административната преписка по издаване на спорния акт факти от съществено значение за правилното решаване на спора, а именно, че тя е с непрекъснати здравноосигурителни права в Република България. Обстоятелството, че жалбоподателката е внесла здравните си осигуровки само по себе си не води до извод за изпълнение на задължението на лицето за трайно установяване. Отделно от това справката от НАП на л. 24 и л. 25 от административната преписка доказва, че Ш. не е заплащала редовно здравните си осигуровки в периода от месец октомври 2020 г. до месец декември 2023 г., поради което не би било необосновано да се предположи, че тя не е имала намерение да се възползва от здравната система на страната, съответно, че изначално не е имала желание и намерение да се установи трайно в Република България. Относно възражението в касационната жалба, че административният съд не е отчел преките родствени връзки на лицето с нейната свекърва и брат ѝ, за която се твърди, че имат българско гражданство, напълно се споделят съображенията на първоиннстанционния съд за отхвърлянето му, което прави ненужно повтарянето им и настоящият състав на Върховния административен съд, с оглед правомощието си по чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, препраща към тях, като мотиви на собствения си акт. В заключение, установените по делото данни са достатъчни, за да обосноват наличие на предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 ЗЧРБ за отнемане на правото на постоянно пребиваване на В. Ш. /S. V./, В. С. Р.. Като е достигнал до аналогични правни изводи и е отхвърлил жалбата на Ш. против Заповед Ф5373з-12/28.02.2024 г. на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, следва да бъде уважено искането на ответника по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско представителство пред касационна инстанция, което настоящият състав, с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на правната помощ, извършена от процесуалния представител на Началника на група Миграция при ОД на МВР Русе, определя в минималния по чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ размер от 100 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение, Първа колегия