Решение № 5081 от 24.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 794/2017 г.

Решение № 5081 от 24.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 794/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" подадена, чрез пълномощника Т. Ч. срещу решение № 1948 от 25.11.2016 г., постановено по адм. д. № 552/2016 г. по описа на АС - Б., с което е уважена частично исковата претенция на Г. А. срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - С. за изплащане на обезщетение по ЗОДОВ в размер на 480 лв. за причинените му неимуществени вреди. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. Счита, че съдът при постановяване на съдебното решение не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните доказателства за изпълнен в цялост фактически състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно, а ВАС, вместо него, да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло предявения иск, като неоснователен и недоказан по основание и размер. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Постъпила е писмена защита с доводи за уважаване на подадената касационна жалба. Ответникът - Г. Б. А. - не се представлява и не взема становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид доводите на страните прие следното: Касационната жалба е подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение АС - Б. частично е уважил иска на Г. Б. А., лишен от свобода в ОЗ - Б., срещу ГД "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието - гр. С. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в общо в размер на 1500 лв., изразяващи се в претърпени болки и страдания, поради унизително отношение. Съдът е приел, че те са причинени от липса на течаща вода, невъзможност за ползване на санитарния възел, което е причина за физиологични нужди да се ползват предоставените им съдове. Счетено е наличието на бездействие на затворническата администрация и е присъдено обезщетение в размер на 480 лева за периода от 11.09.2015 г. до 10.03.2016 г. В останалата част искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, становищата на страните и приложимата правна уредба и е изложил обосновани правни изводи. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, а е в тежест на ищеца, който следва да докаже наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС (изм., ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС (изм., ДВ, бр. 14/10.02.2017 г.) на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. По силата на посочените разпоредби и общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на затворите и местата за изпълнение на мерките за неотклонение "задържане под стража" е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване. ЕКПЧ е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. В случая е доказано, че е налице незаконосъобразно бездействие на административния орган да осигури условия на пребиваване през претендирания от ищеца период, на изтърпяване на мярката за неотклонение "задържане под стража" от 11.09.2015 г. до 10.03.2016 г., които не унижават човешкото достойнство. Липсата на санитарен възел и течаща вода, необходимостта от задоволяване на физиологични нужди в тясно пространство, пред други лица безспорно води до извода за унизително и нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3 ЕКПЧОС. Държавата е длъжна, по силата на ЕКПЧОС и измененията на ЗИНЗС, да гарантира, че задържането в местата за това е при условия, които са съвместими с човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането и, че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, доброто здравословно състояние е обезпечено. Неоснователни са възраженията на касатора ГД "ИН" по приложението на чл. 43, ал. 3 ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 ППЗИНЗС. Въпреки отлагателния срок по § 13 от ПЗР на ЗИНЗС, задължението на затворническата администрация във връзка с осигуряването на минимална жилищна площ произтича пряко от нормата на чл. 3 от закона, поради което отлагането на изпълнението на задължението за нейното осигуряване не води до неоснователност на исковата претенция на това основание. В конкретния казус исковата претенция в тази част е приета за недоказана. Частично е уважен предявеният иск, както се посочи по-горе в мотивите, единствено по отношение на бездействието да се осигурят нормални хигиенно-битови условия. Безспорно е, че по силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 КЗПЧОС, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата за лишаване от свобода. Конвенцията е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от вътрешното право. Спазването на принципите на чл. 3 КЗПЧОС в исковия период представлява задължение, пряко произтичащо от закона. Установените по делото факти, преценени в тяхната съвкупност водят на извод за допуснато спрямо ищеца нарушение на чл. 3 КЗПЧОС. Същият е бил поставен в положение да търпи негативни и унизителни изживявания, които правилно са квалифицирани от съда като унижаващи човешкото достойнство по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Ето защо, правилно е прието, че са налице всички елементи на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила вреда от него в пряка връзка с първото. Затова исковата претенция за обезщетяване на тези вреди правилно е приета за доказана по основание, поради което на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважена частично искова молба за претърпени неимуществени вреди. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, относно размера на присъденото обезщетение. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, преценявайки критерия за справедливост, съдът подробно се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и отражението им върху ищеца. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през което са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти, то е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и размерът му не се явява завишен, както се твърди в касационната жалба. В тази връзка следва да се приеме, че не са налице касационни основания за отмяна на решението на първоинстанционния съд и същото следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,