Решение № 165 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6036/2007 г.

Решение № 165 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6036/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по жалбата на С. Г. А. от с. В., обл. Перник и И. Г. Г. от с. М., обл. Перник, против въззивното решение № 57 от 18 юли 2007 г., постановено по гр. д. № 192 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2006 г., с което е обезсилено решение 1088 от 8 май 2001 г., постановено по гр. д. № 812 по описа на районния съд в гр. П. за 2000 г. и производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск. Сочи се касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Касаторите изтъкват, че при повторното разглеждане на спора съдът обсъжда събраните доказателства само с оглед допустимостта на исковата претенция; имотът не е бил земеделски при нанасянето на кадастралната основа, защото към този момент сградите са съществували; необосновано се приема от съда, че искът не е предявен срещу действителния собственик, защото процедурата по възстановяване не била завършена, тъй като нотариалният акт на касаторите не е бил оспорен и поражда своето правно действие. Ответницата не дава отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.). Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лица, легитимирани да подадат жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение. За да постанови решението си въззивният съд приел, че не е установено Е. Х. да е била собственик на процесния имот към момента на предявяването на иска и към момента на постановяването на атакуваното решение; наследниците на К. Л. могат да поискат възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, като допълването на кадастъра ще се извърши по границите на имота към момента на колективизирането и в това производство засегнатите лица ще могат да установят правата си; искът е недопустим при незавършена процедура по възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ. В предходно отменително решение ВКС посочил, че са налице данни за внасяне на процесния имот в ТКЗС, както и за отказ той да бъде възстановен на един от праводателите на ответницата, поради което следва да се установи статута на процесните имоти. Съдът е сезиран с иск за установяване на грешка в кадастъра по реда на чл. 53, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър. В исковата си молба касаторите сочат, че при изработването на кадастралния план от 1965 г. имотната граница между имотите на страните по спора е нанесена на друго място, а не по видимата граница. С нотариален акт за придобиване на имот по давност, наследодателят на касаторите през 1971 г. бил признат за собственик върху две дворни места - и двете с планоснимачен № 26. Д. места били застроени. С акт за непълноти и грешки в одобрения кадастрален план през 1999 г. било посочено, че има грешка, засягаща имот пл. № 26, като имотът на Е. Х. с пл. № 29 е ограден с телена мрежа. Ответницата Е. Х. получила 4/5 идеални части от дворното място с пл. № 2* парцел **** в кв. 21 по плана на с. М. през 1997 г. като дарение от останалите наследници на К. Л. - брат на наследодателя на касаторите. През 1997 г. Х. се снабдила и с нотариален акт за собственост на имот, придобит по регулация - продаваеми части към нейния имот. По делото обаче е представено и писмо от поземлената комисия от 1996 г. до заявителя Б. К. Г., според което два земеделски имота в с. М. са отказани от поземлената комисия - единият понеже попада в регулационния план на селото, а другият - защото върху него има извършено мероприятие по чл. 10б от ЗСПЗЗ. Атакуваното решение е правилно. Според правилото на чл. 127 от ГПК (отм.), всяка от страните по спора носи тежестта да докаже онези обстоятелства, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Върху ищеца обаче изцяло лежи задължението да установи наличието на всички положителни процесуални предпоставки, както и липсата на всички отрицателни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Разглежданият иск може да установява права само в отношенията между собственици на съседни имоти. Ако ищецът или ответникът не са собственици на имотите, тогава спорът за материално право няма да бъде разрешен между материалнолегитимираните лица, поради което подобен иск би бил недопустим. В тази връзка следва да се обсъдят и данните по делото, както правилно е сторил въззивния съд. Съобразно заключението на съдебно-техническия експерт при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, имотите са отразени за пръв път в кадастъра през 1965 г. За имота на ответницата първоначално е налице отразяване като нива на ТКЗС, след което на основание суперфиция е записан на трето за спора лице през 1976 г., а през 1993 г. по заповед е презаписан на наследниците на К. Л. Действащите кадастрален и регулационен план са от 1965 г. При включването в кадастъра имотът на ответницата е бил земеделска земя. Следователно, за да може предявеният иск да е допустим, ответницата трябва да е с установени права, като собствеността върху земеделския имот й е възстановена по правилата на земеделската реституция. По делото подобни доказателства липсват. Ето защо изводите на съда относно недопустимостта на иска са правилни. Ответницата не прави искане за присъждане на разноски, дължими на основание чл. 64, ал. 2 от ГПК (отм.), а и доказателства за сторени такива в касационното производство не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. По тези съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение