Решение № 4834 от 15.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 377/2021 г.

Решение № 4834 от 15.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 377/2021 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс ( АПК ). Образувано е по жалба, подадена от Централна експертна лекарска комисия (ЦЕЛК) към Медицински институт – МВР, чрез М. Т. – гл. юрисконсулт, против Решение № 5314/12.10.2020 г. на Административен съд София – град, по адм. дело № 3196/2020 г., с което е отменено издаденото от нея медицинско удостоверение № 28/11 от 20.02.2020 г. и преписката е върната на органа за ново произнасяне, при спазване на задължителните указания, дадени в мотивите на обжалваното решение, както и ответната страна е осъдена да заплати на К. М. разноски в размер на сумата от 885 лева. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли съдебното решение да бъде отменено, а медицинско удостоверение № 28/11 от 20.02.2020 г. да бъде оставено в сила, като законосъобразно. Алтернативно, в случай, че настоящата инстанция потвърди първоинстанционното решение, касаторът моли същото да бъде отменено в частта за разноските. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144 ГПК се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Ответникът – Главна дирекция "Борба с организираната престъпност" – МВР, чрез гл. юрисконсулт Е. Д. счита, че Решение № 5314/12.10.2020 г. по адм. дело № 3196/2020 г. е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Моли за неговата отмяна и решаване на спора по същество, както и да се присъдят разноски. Ответникът – К. М., чрез адв. В. К. в писмен отговор по делото моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а обжалваното решение да се остави в сила като правилно и обосновано. Претендира и присъждане на направените разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното с нея съдебно решение, поради което предлага последното да бъде оставено в сила. При извършената служебна проверка, Върховният административен съд, шесто отделение намира жалбата за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на положителните процесуални предпоставки по възникване и упражняване на правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея, и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, жалбата е неоснователна. С решението си административният съд е отменил медицинско удостоверение № 28/11 от 20.02.2020 г., с което ЦЕЛК е определила претърпяната от М. трудова злополука като временно разстройство на здравето, неопасно за живота, т. е. като лека телесна повреда по смисъла на чл. 130 от Наказателния кодекс. Съдът е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне, съобразно дадените от него указания. За да постанови този правен резултат административният съд е приел, че обжалваният административен акт е незаконосъобразен, тъй като претърпяната от К. М. увреда неправилно е била квалифицирана като лека телесна повреда, т. е. спорът пред съда е бил относно материалната законосъобразност на издадения административен акт. Решението на административния съд, с което е уважена жалбата на К. М., е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е приобщил и обсъдил относимите за казуса доказателства, преценил е и е анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи за материалната му незаконосъобразност, съображенията за които се възприемат от касационната инстанция. На това основание и чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими заявени възражения. Установява се пред първоинстанционния съд, че на 13.11.2019 г. около 17: 30 часа, след края на работния ден, при предвижване по обичайния път от работното място до дома си, М. при слизане по стъпалата на подлез находящ се до спирката на автобуси № 1 и № 5 на бул. "Цариградско шосе" се подхлъзнал, като дясното му коляно се е усукало и изпитал остра болка в него. След извършен преглед от ортопед случилото се с М. е било прието от НОИ за трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 2 КСО. В оспореното медицинско удостоверение на ЦЕЛК при МВР е прието, че навяхването на дясната колянна става е по торзионен механизъм в резултат на усукване на подбедрицата спрямо фиксирано бедро. Увреждането е причинило минимален преходен вътреставен излив, не е наложило имобилизация и отбременяване на крака, а само перорално лечение с противовъзпалителни и обезболяващи средства и не е довело до трайно затруднение на движенията на крайника, а само разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 НК. Последното съответства на квалификацията за лека телесна повреда. Медицинското удостоверение е връчено на М. срещу подпис на 09.03.2020 година. Правният интерес на К. М. от оспорване на издаденото медицинско удостоверение се базира на разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ЗМВР, според която служителите на МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер на 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда. За изясняване на спорните въпроси по делото е била назначена съдебно – медицинска експертиза. Вещото лице д-р В. В. установява, че медико – биологичната характеристика на увреждането на дясната колянна става е по торзионен механизъм в резултат на усукване на подбедрицата спрямо фиксирано бедро. При тази торзионна травма се получава разкъсване на менискусите, като вещото лице сочи, че движението на десния крайник на жалбоподателя е било затруднено за период около 35 дни. Възстановителният период след такава травма е около три месеца. Възстановителният период е по-дълъг предвид на това, че М. не е бил опериран. През този период не е могъл да извършва движения в пълен обем в дясната колянна става. При постановяване на оспореното съдебно решение АССГ е приел, че с оглед данните, изводими от медицинската документация, заключението на назначената съдебно - медицинска експертиза, и предвид разясненията дадени в Постановление № 3/1979 г. на Пленума на Върховния съд, претърпяната от К. М. травма му е причинила трайно увреждане на крайника, което е продължило за период повече от 30 дни и самото увреждане покрива обективните признаци на средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 от НК, а не лека такава. Съгласно т. 10 от Постановление № 3/1979 г. на Пленума на Върховния съд, затрудняването по смисъла на закона представлява ограничаване възможността на крайниците да извършват движение в пълен обем. В обсега на това увреждане влиза не само затруднението на крайника, но и свързаните с него кости на таза, мускулите, сухожилията и други части, които вземат участие при нормалното и свободно извършване на движението. Данните за наличие на средна телесна повреда се изясняват и установяват по – конкретно в хода на съдебния процес, поради което правилно съдът е отменил оспореното медицинско удостоверение, като издадено в противоречие на материалния закон. Първоинстанционният административен съд обосновано е намалил размера на претендираното от К. М. адвокатско възнаграждение до минималния такъв, предвиден в чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като му е присъдил законосъобразно сумата от 400 лева, както и 10 лева за заплатена държавна такса, съответно заплатения депозит за вещо лице в размер на 475 лева. По изложените съображения, настоящият касационен състав счита, че не се установяват сочените касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК, поради което обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила изцяло. Ответникът по касация претендира присъждане на разноски за един адвокат по делото пред ВАС, които са заявени своевременно. За доказването им се представя договор за правна защита, който обаче съдържа поправки и добавки, именно в частта, че сумата от 500 лева е заплатена в брой на процесуалния представител на страната, както, и че договорът служи като разписка за получената сума. При тази констатация съдебният състав не кредитира представения договор (лист 17 от касационното дело), който е частен диспозитивен документ и доказателствената му сила е компрометирана в посочените части. На това основание съдът счита, че ответникът К. М. не представя надлежни доказателства, че е заплатил поисканата сума за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, поради което същата не му се присъжда. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение.