Решение № 1313 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5391/2007 г.

Решение № 1313 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5391/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Жива Декова Производството е по § 2, ал. 3 от ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на "К" ЕООД/. ликвидация/, гр. Р., срещу решение от 31.05.2007 г. по гр. д. № 351/2007 г. на Русенски окръжен съд, с което след като е отменено частично решението от 4.12.2006 г. по гр. д. № 883/2006 г. на Русенски районен съд, е отхвърлен предявения от "К" ЕООД/. ликвидация/ срещу ДП"П", гр. С., положителен установителен иск за собственост и в частта, относно 866/40 000 ид. части от недвижим имот в гр. Р. и е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска в останалата част за целия имот. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно в обжалваната част. По съображения в жалбата и писмени бележки се иска да бъде отменено атакуваното решение и делото бъде върнато за разглеждане от въззивния съд. Претендират се разноски. Ответникът ДП"П" оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивното решение да бъде потвърдено. Министерство на р. р. и благоустройството, участващо по делото на основание чл. 18, ал. 4 от ГПК, не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на I гр. отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и е процесуално допустима, но е неоснователна. Въззивният съд след като е отменил частично първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от "К" ЕООД/. ликвидация/ срещу ДП"П" положителен установителен иск за собственост и в частта, относно 866/40 000 ид. части от недвижим имот и е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска в останалата част за целия имот, представляващ неурегулиран парцел ****т 40 дка в гр. Р., м. "Б", ИПЗ, с граници: от север - "П", от изток и запад - "Р" и юг - ЗОИ"Т". За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал да е придобил собствеността върху имота на претендираните основания - по чл. 17а от ЗППДОП, евентуално по придобивна давност. Решението е правилно. Установено е, че през 1966 г., чрез отделянето и обособяването му от ДКЗ"Т" Р., е създадено държавно предприятие ДКЗ"И" - гр. Р., приело като актив и терените, върху които са разположени производствените му мощности, вкл. и дворно място от 80 дка, находящо се в гр. Р. по бул. "Т" № 19. Въз основа на заповеди № № РД-СК-17/16.04.1991 г. и РД-ИД-155/11.09.1991 г. на министъра на строителството, архитектурата и благоустройството и решение № 4111/25.09.1991 г. на РОС, е установено, че на основание чл. 11, ал. 3, б. "а" от Указ № 56 за стопанската дейност и във връзка с чл. 5 от ПВС № 2 от 1989 г., на база създаденото през 1966 г. предприятие /ДКЗ"И" към ДФ"Р" Р./, ищцовото дружество е образувано като самостоятелно юридическо лице. В приложение № 1 към първата заповед е посочено, че фирмата поема съответната част, без да се конкретизира каква, от активите и пасивите на ДФ"Р" Р. по баланса й към 31.03.1991 г. Балансът не е представен в инстанциите по съществото на спора от ищеца. В акта за държавна собственост от 1994 г. е посочено, че имотът е актуван като държавна собственост, като имущество, включено в уставния капитал на К. завод/сега "К" ООД/. Със заповед № 343/6.09.1971 г. на ГНС Р. е отреден терен за ново пристанище на площ от 400 дка в м. "Б", ИПЗ, като бил резервиран и терен от 435 дка в съседство с отредения, който със заповед на кмета на Община Р. от 17.08.1992 г. е отреден за ново пристанище II-ри етап съгласно ПМС № 615/1971 г. Вещото лице не дава категоричен отговор дали процесния терен е включен в резервирания терен. Според заключението процесният терен от 40 дка разделя на две части резервирания терен за разширяване на пристанището и граничи на север с "П" на изток и запад - с "Р", на юг - ЗОИ"Т". Със заповед от 16.02.1995 г. на кмета на Община- Р. е наредено предаване на резервирания за разширение терен от общината на "П" ЕАД-гр. Русе, като южна граница на същия е посочен ЗОИ"Т", като въз основа на нея е извършено приемо-предаване. Със заповед № РД-14-06/26.07.2002 г. на Министъра на транспорта 291 дка са извадени от капитала на "П" ЕАД и е наредено предаването им на ответника ДП"П", гр. С., като публична държавна собственост по силата на ЗМПВВППРБ, като южна граница отново се сочи ЗОИ"Т" и бул. "Т". Правилни и обоснование са изводите на въззивния съд, че ищцовото дружество не е доказало са е придобило собственост върху имота по реда на чл. 17а от ЗППДОП, съгласно който при преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества, освен ако в него не е предвидено друго. Нормата диференцира съществуващото право на държавна собственост, като урежда принадлежността му към патримониума на обособеното търговско дружество, въпреки че към момента на приложението й негов собственик и принципал е държавата. Обосновани са изводите на съда, че от доказателствата по делото не се установява през 1991 г. каква част от 80 дка по бул. "Т" № 19 в гр. Р. е включена в актива на ДФ"Р"- Р., чието поделение е към този момент ДКЗ"И"Е., респективно каква част е преминала към "К" ЕООД. Правилни са съображенията на съда, че правно релевантно за спора е дали процесният имот е бил включен в капитала на дружеството към момента на преобразуването, а не дали се води по баланса към по-късен момент, което е и отбелязването в акта за държавна собственост от 1994 г. Не може да бъде споделен довод, че установяването на предпоставките на чл. 17а от ЗППДОП може да се извърши с гласни доказателства. Предвид изложеното настоящият състав намира, че правилно е разрешен от въззивния съд спорния по делото въпрос дали на преобразуваното поделение на държавно предприятие в еднолично търговско дружество с държавно имущество, процесната земя е била предоставена за стопанисване и управление и дали съставлява предвидената част от активите на държавната фирма която съгласно акта за преобразуване преминава към "К"Е., за да може собствеността да премине към това дружество. Преобразуването на държавни предприятия в търговски дружества съставлява основание за прехвърляне правото на собственост на държавата в полза на преобразуваните дружества. В спора за собственост преобразуваното дружество, респ. неговият правоприемник, който претендира да е собственик въз основа на това прехвърляне на основание чл. 17а от ЗППДОП, следва да установи при условията на пълно и главно доказване предпоставките на чл. 17а от ЗППДОП. В инстанциите по съществото на спора такова доказване ищецът не е провел, поради което правилно въззивният съд е приел положителния установителен иск за собственост за недоказан. Правилни са изводите на въззивния съд за неоснователност на иска за собственост на основание изтекла в полза на ищеца придобивна давност. Собствеността върху терена е продължила да принадлежи на държавата след образуването на дружеството през 1991 г. и до промяната на ЗС през 1996 г. не може да бъде придобивана по давност вещ, която е държавна собственост, а след изваждането им през 2002 г. от капитала на "П" ЕАД 2002 г. не може да бъде придобиван по давност, тъй като е публична държавна собственост по силата на чл. 107 от Закон за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на РБългария, а такива вещи не могат да бъдат придобивани по давност съгласно чл. 7 от ЗДС. Срокът от 1996 г. до 2002 г. не е достатъчен за придобиването на имота по давност съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС. Не е оспорен актът за публична държавна собственост от ищеца, поради което не може да бъде споделен довод за неправилно позоваване на този акт в решението. Въззивният съд е обсъдил и преценил становищата и доводите на страните, допустимостта и относимостта на събраните по делото доказателства, като е изложил ясно и мотивирано съображения по фактите и правните им последици. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за неправилност на въззивното решение и съобразно разпоредбата на чл. 218ж ал. 1 от ГПК (отм.) то трябва да се остави в сила. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на I гр. отделение