Решение № 11142 от 6.12.2022 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Адем от гр. Хасково, чрез адв. В. Челебиев, срещу Решение 348 от 23.05.2022 г. на Административен съд Хасково, постановено по адм. дело 174/2022 г., с което е отхвърлена жалбата й против Решение 1012-26-62-1 от 03.02.2022 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт Хасково (ТП на НОИ - Хасково), потвърждаващо Задължителни предписания ЗД-1-26-01059134 от 14.01.2022 г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково и е осъдена да заплати съдебни разноски в размер на 100 лева. Касационната жалбоподателка счита, че решението е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, които са касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК за неговата отмяна. Поддържа, че съдът е игнорирал възраженията за нищожност на административния акт, че заповедта за възлагане на проверката е антидатирана, и че съдът е обосновал правните си изводи въз основа на недопустими доказателства. Моли касационната инстанция да обезсили, евентуално да отмени решението на административния съд. Претендира разноски. Ответникът директорът на Териториално поделение на национален осигурителен институт - Хасково чрез юрисконсулт Д. Стойчева, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване, а решението на административния съд като правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК и срещу акт подлежащ на касационно оспорване. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Като извърши проверка на основание чл. 218 АПК въз основа на фактите, установени от Административен съд Хасково, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Хасково е било Решение 1012-26-62-1 от 03.02.2022 г. на директора на ТП на НОИ Хасково, с което е отхвърлена жалбата на С. Адем срещу Задължителни предписания ЗД-1-26-01059134 от 14.01.2022 г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково. За да постанови решението си в посочения смисъл съдът е извършил задължителния контрол за законосъобразност на акта по реда на чл. 168, ал. 1 АПК и на основанията по чл. 146 АПК. Изложил е аргументи, като е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, съобразен е с относимите материалноправни разпоредби и целта на закона. Формираните изводи относно фактическите обстоятелства, релевантни за правния спор, са изведени от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Пред първоинстанционния съд е установено, че административното производство, по което е издадено решението, е започнало с постъпил сигнал с вх. 1056-26-2310/15.12.2021 г. за извършване на проверка относно удостоверяване на осигурителен стаж. Контролният орган - старши инспектор по осигуряването при ТП на НОИ Хасково, П. Митева, след изпълнение на разпоредбите на чл. 35 и чл. 36 АПК е изяснила фактите и обстоятелствата по случая, и е постановила Задължителни предписания ЗД-1-26-01059134 от 14.01.2022 г., с които на С. Адем е наредено да подаде декларация образец 1 по чл. 5, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) за самоосигуряващо се лице, съдържаща заличаващи данни за периода от 22.01.2018 г. до 31.12.2021 г. вкл., с вид осигурен 13. Тези предписания са били оспорени в административното производство по чл. 117, ал. 1 КСО пред по - горестоящия административен орган, който се е произнесъл с процесното решение и е отхвърлил жалбата на С. Адем. Приел е, че лицето не е доказало наличие на основанието, за да бъде признато за осигурено лице в качеството си на самоосигуряващо се такова и като регистриран земеделски стопанин. Административен съд Хасково е изложил собствени фактически и правни съображения относно липсата на материалните предпоставки на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване (ДР на КСО), за да се счита лицето за осигурено по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО, и да е налице хипотезата за осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 4 КСО. Решението е правилно. Твърденията и оплакванията на жалбоподателя за наличие на касационните отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК недопустимост на решението и неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост, настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Оспореното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд, поради което същото е допустимо. Правилно първоинстанционният съд е очертал спорния по делото въпрос, който е свързан с обстоятелството дали жалбоподателката има качеството осигурено лице, по смисъла на § 1, ал. 1 т. 3 от ДР на КСО, във връзка с чл. 4, ал. т. 3 от КСО и § 1, ал. 1 т. 5 от ДР на КСО. С § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО е дадена легалната дефиниция на понятието осигурено лице, съгласно която това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. От съдържанието на цитираната дефиниция следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 КСО. Наличието на регистрация на С. Адем като регистриран земеделски стопанин по смисъла и реда на Наредба 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на Регистъра на земеделски стопани на 11.01.2018 г. не е единственото условие за възникване на осигурителни права и основание, въз основа на което да се приеме, че е осигурено лице за риска общо заболяване и майчинство. Правилен и обоснован е изводът на съда, че жалбоподателката, макар и реално да осъществява дейност като земеделски производител, следва да произвежда продукция, предназначена за продажба и при наличието на надлежна регистрация. Регистрацията като земеделски производител, внасянето на осигурителни вноски и регистрацията по чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) са правни действия, но не изпълват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Съгласно § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. В конкретния случай, макар жалбоподателката да е отглеждала домашни птици, не е доказала, че осъществява тази дейност с цел продажба и по занятие - арг. от чл. 13 ал. 4 от Закона за животновъдството. Доказването на това обстоятелство, противно на възражението в жалбата, лежи върху касаторката чл. 154, ал. 1 ГПК. Жалбоподателката не е била регистрирана съгласно изискванията на Закона за животновъдството (ЗЖ) и Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВМД), за да може животновъдният й обект да бъде определен като ферма, което е необходимо условие да се приеме, че тя упражнява трудова дейност с цел производство на животинска продукция за продажба. Нейният животновъден обект е тип лично стопанство, за което има издадено удостоверение ЛС-2582/25.01.2022 г., поради което се налага извод, че добиваната от нея продукция е предназначена за лична консумация и няма право да предлага същата на пазара. По отношение на твърдението за антидатиране на заповедта за възлагане на проверката (в смисъл, че е издадена на дата различна от посочената в нея) настоящия съдебен състав намира това възражение за неоснователно. Освен изложеното от съда, следва да се добави, че доказването на това обстоятелство лежи върху жалбоподателката, което в случая не е сторено. В тази насока от нея не са предприети никакви процесуални действия или искания за такива, с които евентуално да се докаже този факт. Предвид изложеното, касационната инстанция счита, че въз основа на наличните по делото доказателства касаторката не притежава качеството осигурено лице, защото не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО и като регистриран земеделски стопанин не произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба. Законосъобразно в производството по чл. 108, ал. 1, т. 1 т. 3 КСО във връзка с чл. 37, ал. 1 от Инструкцията за реда и начина за осъществяване на контролно ревизионна дейност на контролните органи на НОИ са издадени процесните задължителни предписания, потвърдени с обжалваното решение на директора на ТП на НОИ Хасково. Ето защо, касационната жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора на ответника се дължат претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение, поради осъществено процесуално представителство по делото. Касационният жалбоподател С. Адем следва да заплати на основание §1, т. 6 (нова - ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) от ДР на КСО на НОИ сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение, съобразно посоченото в чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 от Закона за правната помощ. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение