Решение № 10735 от 10.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6223/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Д. З. К. от град София, чрез адв. А. Георгиева против решение 2789/25.04.2024 г., постановено по административно дело 2509/2024 г. на Административен съд- София-град. В касационната жалба се твърди, че обжалваният съдебен акт е неправилен като изложените подробни доводи се отнасят към отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяната на обжалваното решение и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба- кметът на район "Искър", Столична община, чрез юрк. Рачева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба в представен писмен отговор. Претендира присъждане на разноските за касационното производство и в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу решение, което подлежи на касационно оспорване, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна с правен интерес, за която постановеното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на проверка за законосъобразност пред първоинстанционния съд е издадена на основание чл.65 от Закона за общинска собственост (ЗОС) заповед РИС16-РД48-40 от 05.07.2016г. на кмета на Столична община, район Искър , с която е разпоредено изземване на общинско жилище, находящо се в гр. София, [жк], [адрес]. Първоинстанционният съд установява, че имотът, обект на заповедта, е частна общинска собственост съобразно представения акт за частна общинска собственост 385/31.03.1999 г. С влязла в сила заповед 189/17.03.2011 г. е прекратено наемното правоотношение между общината и Д. К. по договор за наем от 01.02.2006г. на описания общински имот поради неплащане на наема и консумативните разноски за повече от три месеца. В констативен акт 10/01.07.2016 г., съставен от общински служители, е установено, че имотът се държи от Д. К. без да има правно основание за това. С писмо от 20.07.2016г. жалбоподателка е отправила молба за отлагане изпълнението на заповедта за изземването. На 13.01.2021г. до жалбоподателката е изпратено ново писмо относно принудително изземване на жилището, като тя отново изпратила молба за отлагането му. Принудителното изземване на общинското жилище е насрочено на 20.02.2024г. За да постанови обжалваното решение, административният съд приема, че оспорената с оплаквания относно нейната нищожност заповед е действителен административен акт. Според първоинстанционния съд заповедта е издадена от компетентен орган, в съответната форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при наличието на материалните предпоставки на чл. 65, ал. 1 от ЗОбС и не са налице основания за прогласяване на нищожността й. Обсъдени са събраните доказателства относно направените от Кюмюрджиева плащания, преценена е и липсата на нарушение по чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяване на решението си съдът не е допуснал нарушения на процесуалните правила. Направените от съда правни изводи се обосновават от доказателствата по делото и съответстват на материалния закон. Обосновано и в съответствие с приложимия материален закон административният съд правилно приема, че заповедта не е нищожна. Заповедта за изземване е издадена от компетентен орган съгласно правилото на чл. 65, ал. 2 от ЗОбС и приложимата Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общинско жилища на територията на Столична община. Правилно съдът приема, че при издаване на заповедта за изземване е спазена законоустановената форма и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, водещи до нищожността на акта. Материалната незаконосъобразност на административния акт води до неговата нищожност тогава, когато актът изцяло е лишен от правно основание, т.е. когато такъв акт и с такова съдържание не може да бъде издаден. В случая безспорно не е налице подобно тежко нарушение. Напротив - заповедта е издадена при наличие на материално-правните предпоставки, разписани в приложимата разпоредба на чл. 65, ал. 1 от ЗОС. Установено е, че с влязла в законна сила предходна заповед е било прекратено наемното правоотношение по отношение на общинското жилище, съществувало между общината и касатора Кюмюрджиева, но въпреки това тя продължила да владее имота без правно основание, което е наложило издаването на заповед за изземване на имота. Неоснователни са и доводите в касационната жалба за непропорционалност на изземването на жилището и постановяването му в нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека. Касационната инстанция също намира, че е налице съответствие на атакуваната заповед с целта на закона и приема, че няма нарушение на принципа на съразмерност, както и на чл. 8 от Конвенцията. Засягането е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално. Направените от съда изводи в тази насока се обосновават от доказателствата по делото, съобразно които общинското жилище все още се обитава от Д. К. и нейните внуци. Няма данни правото на обитателите по § 8 от ЕКЗПЧОС да доминира над обществения интерес. В касационната жалба се поддържат оплаквания най-вече във връзка със съществувалото между Д. К. и общината наемно правоотношение и плащането на наем и разходи за консумативи, които въпроси са относими към законосъобразността на заповедта за прекратяване на наемното правоотношение, която е влязла в сила. Тези възражения засягат обстоятелства извън предмета на настоящия правен спор, поради което не следва да се обсъждат. Оспореното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателно се явява своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски. Поради това и касаторът следва да бъде осъден да заплати на Столична община район Искър сумата от 200 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,