Решение № 6202 от 25.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10637/2015 г.

Решение № 6202 от 25.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10637/2015 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). С решение № 1481 от 01.07.2015 г., постановено по административно дело № 819/2015 г., Варненският административен съд е: 1) отхвърлил жалбата на Н. Т. В. от гр. Варна, действаща като едноличен търговец с фирма ЕТ "Ники-48 - Николинка Тодорова", срещу Ревизионен акт (РА) № Р-03-1402075-091-01/03.11.2014 г. на органи по приходите при ТД на НАП - гр. Варна, потвърден с решение № 872/03.02.2015 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" (ОУИ) - гр. Варна при ЦУ на НАП, в частта му, с която в тежест на лицето са установени задължения за осигурителни вноски за ДОО като самоосигуряващо се лице за 2009, 2011, 2012 и 2013 г. в общ размер 3252,96 лева и лихви върху установените задължения в общ размер 1296,13 лева до датата на ревизионния акт; 2) осъдил Н. Т. В. от гр. Варна, действаща като едноличен търговец с фирма ЕТ "Ники-48 - Николинка Тодорова", да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Варна при ЦУ на НАП сумата 548,44 лева. Срещу това решение е подадена касационна жалба от Н. Т. В. от гр. Варна, действаща като едноличен търговец с фирма ЕТ "Ники 48 - Николинка Тодорова". По съображения за неправилност, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК - нарушение на материалния закон, касаторката моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен и делото да се реши по същество, като се отмени обжалваният пред първоинстанционния съд ревизионен акт в частта за ДОО за 2009 г., 2011 г., 2012 г. и 2013 г. Обосновава теза, че съдът и административният орган неправилно са приложили нормата на чл. 10, ал. 2 във връзка с чл. 4, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), и че с процесния ревизионен акт в частта му за 2009 г. е наказана повторно за административно нарушение, за което вече е бил наказана с влязло в сила наказателно постановление. Счита, че не дължи осигурителни вноски за 2009 г., тъй като е санкционирана за това с наказателно постановление и е налице забрана за повторна санкция, а за 2011, 2001 и 2013 години не дължи осигурителни вноски на основание чл. 10, ал. 2 във връзка с чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО. Ответникът по касация - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Варна при ЦУ на НАП, в писмено становище, подадено по пощата от пълномощника му главен юрисконсулт Ивелина Недялкова-Петрова след обявяване на делото за решаване, навежда доводи, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното съдебно решение е правилно и моли то да се остави в сила, като претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 548,44 лв. на основание чл. 161, ал. 1, изр. последно от ДОПК (изм. ДВ, бр. 94/2015 г.). Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, което предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С оспорената пред първоинстанционния съд част на процесния ревизионен акт в тежест на действащата като едноличен търговец Н. Т. В. са определени задължителни осигурителни вноски за фондовете на ДОО (Държавното обществено осигуряване) за самоосигуряващо се лице за 2009, 2011, 2012 и 2013 години общо в размер на 3252,96 лв. главница и лихви върху установените задължения за невнасянето им в срок в общ размер 1296,13 лв. до датата на ревизионния акт. За да не уважи сезиралата го жалба, първоинстанционният съд е приел, че заповедите по образуване и движение на ревизионното производство са издадени от компетентен орган, производството е приключило в определения срок с ревизионен акт с предписаните от закона форма и съдържание, издаден от компетентни на основание чл. 119, ал. 2 от ДОПК органи, а решението, с което е потвърден ревизионният акт, е издадено от компетентен орган в срока по чл. 155, ал. 1 от ДОПК. Съдът е посочил и, че не са допуснати съществени процесуални нарушения на органите по приходите, свързани с нарушаване на правото на защита на ревизираното лице, като аргументирано е опровергал възраженията на жалбоподателката и процесуалния й представител, и е изложил подробни съображения в насока за съответствие на ревизионния акт с приложимия материален закон и неговата цел. Настоящият съдебен състав намира съдебното решение за валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касаторката пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК. Решението на Административен съд - Варна, с което жалбата до него не е уважена, е постановено при изяснена фактическа обстановка и правилно тълкуване и прилагане на закона (относимите в случая норми на КСО, ДОПК и Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица /НООСЛБГРЧМЛ/ в приложимата им редакция). Първоинстанционният съд (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесния ревизионен акт) е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти и обстоятелства от значение за спорното право, и е извел правилни изводи, убедителните съображения в подкрепа на които в мотивите на проверяваното решение се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено адекватно на всички относими инвокирани възражения. Неоснователни са доводите на касаторката за материална незаконосъобразност на съдебното решение. Н. Т. В. през процесните периоди без прекъсване е упражнявала дейност като едноличен търговец - самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 2, предложение първо от КСО, но не е внасяла дължимите от нея осигурителни вноски по ДОО. Твърдяното прекъсване на дейността като едноличен търговец от страна на Тодорова е факт, който я облагодетелства и няма характер на отрицателен, поради което доказателствената тежест за съществуването му се носи от нея. Обратно на така установената тежест на доказване, твърдяното от ревизираното лице прекъсване на дейността като основание за прекъсване на осигуряването е опровергано дори от обясненията на жалбоподателката в подадените от нея писмени документи и твърденията й пред съда, и не води до различен от направения с ревизионния акт извод относно извършването на дейност от нея. Ако липсват данни за прекратена дейност на търговеца, прекъсване на осигуряването се осъществява не по неговата воля, а по силата на закона. Жалбоподателката е подала годишни данъчни декларации (ГДД) по чл. 50 от ЗДДФЛ за периодите от 2009 г. до 2013 г. вкл., в които е декларирала доходи от стопанска дейност като едноличен търговец, като осъществяваната дейност е търговия на дребно в обект, находящ се в гр. Варна, бул. "Сливница" № 38. Подавала е и справки-декларации по ЗДДС с отразени извършени облагаеми доставки. Същевременно не е декларирала за тези години за целите на задължителното осигуряване по КСО упражняване на трудова дейност в качеството си на едноличен търговец и не е подавала декларации обр. 1 и обр. 6 за ревизираните периоди, но пък при подаване на документи за отпускане на пенсия (понастоящем е пенсионер, считано от 28.03.2014 г.) пред ТП на НОИ - гр. Варна е декларирала, че не е прекъсвала дейността си като едноличен търговец. В контекста на процесния спор гореизложеното обуславя недвусмислено извода, че след като е осъществявала реално дейност като едноличен търговец без прекъсване през ревизирания период, жалбоподателката дължи осигурителни вноски за спорните периоди (ако и да не ги е внесла своевременно) със съответната лихва върху тях за просрочието им, като размерът им е изчислен коректно. В хода на съдебно-административното производство пред първата инстанция спорен между страните по делото е бил въпроса налице ли е дължимост на посочените суми за процесните периоди. Съдът е съобразил, че жалбоподателката в качеството си на лице, упражняващо търговска дейност като едноличен търговец, е самоосигуряващо се лице за задълженията по ДОО по смисъла на чл. 5, ал. 2 във връзка с чл. 6, ал. 7, с чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО и спрямо нея следва да се прилагат правилата, относими за осигурителите, като е следвало да подаде в ТД на НАП декларация обр. 6 за дължимите осигурителни вноски за 2009 г. в срок до 30.04.2010 г. Именно за неизпълнението на това задължение за подаване на декларация за определяне на дължимите осигурителни вноски, с наказателно постановление от 04.02.2011 г. на основание чл. 355, ал. 2 от КСО й е наложено административно наказание глоба в размер на 250 лв. - т. е. административно-наказателната й отговорност е ангажирана за неизпълнение на задължението за подаване на декларация за определяне на дължимите вноски, което е различно от публичното задължение за внасяне на самите осигурителни вноски. Ангажираната административно-наказателна отговорност на лицето с наказателно постановление не води до отпадане на задължението за внасяне на осигурителни вноски. Установените с процесния ревизионен акт задължения за вноски по ДОО за 2009 г. не само не са втора санкция за едно и също нарушение, както се твърди в касационната жалба, но по своето естество не са санкция изобщо, което изключва наличието на основание за отмяна на ревизионния акт в частта относно установените задължения за осигурителни вноски за ДОО за 2009 г. и съответните лихви за просрочието им, и правилно жалбата до първата съдебна инстанция в тази й част е била приета за неоснователна. Досежно дължимостта на осигурителните вноски за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. и възраженията на Н. Т., че правилото на чл. 10, ал. 2 от КСО изключва тази дължимост поради прекъсване на осигуряването, независимо, че дейността по чл. 4, ал. 3, т. 2, предложение първо от КСО не е прекратена, решаващият съдебен състав обосновано и в съответствие с приложимия материален закон е посочил, че разпоредбата на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО установява задължение за лицата, които упражняват дейност като еднолични търговци (каквато е жалбоподателката), да се осигуряват за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Тоест принципът е, че осигурителни вноски за тези рискове се дължат независимо от волята на лицата дали искат да се осигуряват или не. Осигуряването не се поражда от факта на внасяне на осигурителни вноски, а от "започването и прекратяването на трудова дейност. " Според чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, задължението за осигуряване за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1-4 от КСО, в т. ч. и на едноличните търговци, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Прекратяването на задължението за осигуряване на едноличния търговец е налице, когато той е прекратил дейността си и е подал декларация по образец в ТД на НАП в седмодневен срок от настъпване на обстоятелството. След като едноличен търговец не е подал декларация за прекратяване на осигуряването, се презумира, че той продължава да упражнява трудова дейност. Само при наличие на подадена декларация за прекратяване на дейността, едноличният търговец може да не внася осигурителни вноски. Упълномощаването на друго лице да извършва действия, свързани с дейността на едноличния търговец, каквито твърдения се релевират по делото, не представлява реално прекратяване на трудовата дейност на търговеца, поради което не е основание за прекратяване на осигуряването. Обосновано съдът не е кредитирал в тази връзка подадената от пълномощник декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице от 16.10.2013 г., в която е отразено прекъсване на дейността, считано от 01.01.2001 г. Това обстоятелство е констатирано и от органите по приходите, но законосъобразно не е взето предвид при определяне на задълженията по ревизионния акт, тъй като ревизиращите органи са направили аргументиран извод за непрекъсната дейност през ревизираните периоди въз основа на годишните данъчни декларации по ЗДДФЛ и справките-декларации за ДДС, в които са декларирани продажби. Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от КСО, в сила от 01.01.2011 г., на която се позовава Н. Т., действително предвижда прекъсване на осигуряването през периодите, които не се зачитат за трудов стаж, независимо, че дейността не прекратена. Тази норма обаче представлява изключение от правилото за задължително обществено осигуряване на едноличните търговци в хипотези, при които законово е уредено признаването на осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски - чл. 9, ал. 2 от КСО. Това изключение също не може да се приложи вследствие волята на самоосигуряващите се лица, а е приложимо само в случаи, в които, по аргумент за обратното от цитираната ал. 2 на чл. 9 от КСО, даден период не се зачита за осигурителен стаж - например при ползване на неплатен отпуск над определен срок и други (повечето от които са неотносими при самоосигуряващите се лица - самоотлъчка, законосъобразно отстраняване от работодателя или недопускане на работа от работодателя и т. н.), нямащи нищо общо с конкретния казус. Предвид това, прекъсването на задължението за осигуряване е последица от друго събитие, водещо до незачитане на даден период за трудов стаж, а не уредена в закона възможност за самоосигуряващите се лица да преустановят по собствено желание изпълнението на задължението си за осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО (към които спадат едноличните търговци). Ето защо, доколкото не се установява настъпване на обстоятелство, водещо до извод, че периодът 01.01.2011 г. - 31.12.2013 г. не следва да се зачита за трудов стаж, за жалбоподателката не е отпаднало задължението за осигурителни вноски на основание чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО. Като е стигнал до същите изводи, Варненският административен съд обосновано и в съответствие с приложимия материален закон е преценил жалбата, с която е бил сезиран, за неоснователна. Решението му е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и съобразяване с относимите в случая норми на чл. 10, ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от допълнителните разпоредби на КСО. От изложеното явства, че първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който, при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила. Въпреки позитивния за ответника по касация изход на спора, поради несвоевременното (две седмици след даване ход на делото по същество и обявяването му за решаване) заявяване на искането за юрисконсултско възнаграждение такова не следва да бъде присъждано. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,