Решение № 3220 от 14.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9985/2017 г.

Решение № 3220 от 14.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9985/2017 г., I о., докладчик съдията Мадлен Петрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", град В. Търново обжалва решение № 298/26.07.2017 г. на Административен съд - В. Т., постановено по адм. дело № 706/2016 г., в частта, в която е отменен ревизионен акт № Р-04-900294-091-005/31.05.2016 г. на орган по приходите при ТД на НАП - В. Т. относно установените авансови задължителни осигурителни вноски за самоосигуряващо се лице за 2005 г. и 2006 г. за ДОО в общ размер на 829.40 лева и лихви за тях от 1587.89 лева общо, за ДЗПО - УПФ общо в размер на 137.67 лева и лихви - 261.02 лева, вноски за ЗО в общ размер на 243.50 лева и лихви от 289.33 лева; авансови вноски за самоосигуряващо се лице за 2007 г. в размер на 79.20 лева, както и лихви в размер на 121.04 лева, начислени за невнесени в срок авансови осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице за ДОО, ДЗПО - УПФ и ЗО за 2003 г. и 2004 г. В касационната жалба са изложени доводи за нарушение на чл. 124а ДОПК. Касаторът посочва, че съдът не е разграничил основанието, на което са определени посочени задължения за осигурителни вноски - чл. 4, ал. 3, т. 2 във връзка с чл. 6, ал. 7, т. 1 КСО. Твърди, че вноските не са начислени на основание чл. 124а ДОПК върху размера на укритите от лицето приходи. Задължението произтича от невнесени авансови осигурителни вноски в качеството на ревизираното лице като самоосигуряващо се по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО - едноличен собственик на капитала в няколко търговски дружества, до 27.09.2006 г. Задълженията за лихви за 2003 и 2004 г. са резултат от установено забавено плащане на авансовите осигурителни вноски. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - П. С. С. от гр. П., чрез адв. Л. Л. оспорва касационната жалба като неоснователна. Прави възражение за изтекла абсолютна погасителна давност. Претендира разноски за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а по същество е частично основателна. С решението в обжалваната част, Административен съд - В. Т. е отменил оспорения ревизионен акт в частта, в . която на П. С. С. са установени следните задължения: за задължителни осигурителни вноски за 2005 г. и 2006 г. за ДОО в размер на 829.40 лева и лихви от общо в размер на 1587.89 лева, за ДЗПО общо в размер на 137.67 и лихви от 261.02 лева; вноски за ЗО общо в размер на 243.50 лева и лихви общо в размер на 289.33 лева; за вноски за здравно осигуряване (ЗО) за 2007 г. за самоосигуряващо се лице в размер на 79.20 лева и лихви - 79.11 лева и за лихви в размер на 121. 04 лева, за невнесени в срок авансови осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице за ДОО, ДЗПО - УПФ и ЗО за 2003 и 2004 г. В останалата част, по отношение на задълженията за данък по чл. 40, ал. 1 ЗОДФЛ (отм.) за 2003 г. и чл. 35 ЗОДФЛ (отм.) за 2004 г., както и по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2007 г. жалбата е отхвърлена. В тази част решението е влязло в сила като необжалвано от ревизираното лице, за когото е неблагоприятно. Първоинстанционният съд е отменил установените с ревизионния акт задължителни осигурителни вноски за 2005, 2006 и 2007 г. и лихви за забава 2003 и 2004 г. на две основания - нормата на чл. 124а ДОПК не намира приложение за задължения, възникнали в периоди преди влизането й в сила на 15.02.2011 г., като се е позовал на тълкувателно решение № 1/18.05.2016 г. на ОССК на ВАС по т. д. № 3/2015 г., както и че не е доказано установените укрити приходи да са от трудова дейност, като се е позовал на съдебна практика по конкретни съдебни решения на ВАС. Решението е частично неправилно. Основателно е възражението в касационната жалба, че съдът не е установил и не се е произнесъл по основанието, на което са определени оспорените задължения за осигурителни вноски за 2005 и 2006 и 2007 г. Не е разграничил в предмета на оспорване и задължението за лихви за забава за невнесени в срок осигурителни вноски за 2003 г. и 2004 г. По делото не е било спорно и е установено, че за тези периоди лицето е дължало за своя сметка осигурителни вноски, но не е спазвало предвиденият в закона срок за внасянето им. Правното основание, на което са определени лихвите за 2003 г. и 2004 г. е по чл. 175, ал. 1 ДОПК във връзка с чл. 113 от КСО, поради неспазване на срока за плащане на вноските по чл. 7, ал. 3 ДОПК. От мотивите на ревизионния акт е видно, че задълженията за 2005 и 2006 г. са определени по общия ред, а не по реда на чл. 122 - 124 ДОПК, на основание чл. 124а ДОПК (в сила от 15.02.2011 г.). Поради това неправилно съдът е обосновал изводите за незаконосъобразност на ревизионния акт в тази част с действието във времето на посочената норма. От ревизионния акт е видно, че тълкувателно решение № 1/18.05.2016 г. на ОССК на ВАС по т. д. № 3/2015 г. е приложено към момента на издаването му и органът по приходите е съобразил неприложимостта на реда по чл. 122- 124 ДОПК по отношение на задълженията за ревизираните периоди на 2005 г., 2006 и 2007 г. и не е определил осигурителни вноски върху установения при ревизията доход с неустановен произход. Определените задължения са за авансови осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО и ЗО за 2005 г. и 2006 г. в качеството му на самоосигуряващо се лице върху минималния осигурителен доход за периода от 220 лева. По делото няма спор, че в тези периоди П. С. е едноличен собственик на капитала в няколко търговски дружества и е самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 2 КСО - до 27.09.2006 г. Като такъв на основание чл. 6, ал. 7, т. 1 КСО (ред., приложима за 2005 и 2006 г.) дължи осигурителни вноски за своя сметка, върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година. Правното основание за дължимост на вноските за ДЗПО - УПФ е по чл. 158 КСО върху същия осигурителен доход, а на здравноосигурителните вноски - по чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО. За 2007 г., определените задължения за вноски за здравно осигуряване в размер на 79.20 лева са на основание чл. 40, ал. 5 ЗЗО (в приложимата по време редакция). Тази норма предвижда, че лицата, които не подлежат на здравно осигуряване на основание ал. 1 и ал. 2 на чл. 40 ЗЗО, се осигуряват върху осигурителен доход не по- малък от половината от минималния размер на осигурителния доход за самоосигуряващи се лица, определен в ЗБДОО. Вноските се внасят до 10 - то число на месеца, следващ този, за който се отнасят. И в този случай не е формиран осигурителен доход по реда на чл. 122- 124 ДОПК. От изложеното следва, че и двата аргумента на първоинстанционния съд за отмяна на посочените задължения не съответстват на фактическото и правно основание за определянето им, посочено в ревизионния акт. В това отношение са основателни доводите в касационната жалба. В хода на настоящото производство П. С. чрез процесуалния си представител адв. Л. Л. е направил възражение за изтекла погасителна абсолютна давност по отношение на спорните задължения. Възражението е основателно и следва да бъде уважено. Съгласно чл. 171, ал. 2 ДОПК с изтичането на 10- годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Аналогична е уредбата и по чл. 140, ал. 2 ДПК (отм.) По силата на чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 (предишна т. 8) вземанията за данъци и задължителни осигурителни вноски, както и вземанията за лихви върху тях, са публични вземания, за които е приложима 10-годишната давност. В конкретния случай погасяването по давност на задълженията за задължителни осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО и ЗО за 2005 г, както и за задълженията за лихви в размер на 121.04 лева за 2003 г. и 2004 г. е установено служебно в решението на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", гр. В. Търново. Решаващият орган е потвърдил ревизионния акт в тази част, но изрично е посочил, че тези задължения са погасени по давност и като такива следва да се отразят в данъчно - осигурителната сметка на ревизираното лице. В решението е посочено, че погасените по давност задължения не подлежат на принудително изпълнение и за тях е приложима нормата на чл. 173 ДОПК. В хода на съдебното производство към 01.01.2017 е изтекла 10 - годишната погасителна давност и по отношение на задълженията за осигурителни вноски за 2006 г. (м. 01 - м. 09.2006 г.), считано от 01.01.2007 г. Към 01.01.2018 г., в производство пред настоящата инстанция е изтекла погасителната давност за задълженията за ЗО за м. 01 - м. 11.2007 г., считано от 01.01.2008 г. За м. 12.2007 г. е установено здравноосигурителна вноска в размер на 6.60 лева, която съгласно чл. 40, ал. 5 ЗЗО (ред. ДВ бр. 105/2006 г.) следва да се внесе до 10 -то число на следващия месец т. е. до 10.01.2008 г. 10-годишният давностен срок за тази вноска започва да тече от 01.01.2009 г., която е годината, следваща годината, през която задължението е следвало да се плати и не е изтекъл. Решението в тази част е постановено в противоречие с установените по делото факти и в нарушение на материалния закон. В чл. 160, ал. 4 ДОПК, в сила от 04.08.2017 г. е въведено изменение в правомощията на съда, по отношение на погасените по давност задължения. Нормата предвижда, че когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. Задължението е изключение от правомощията на съда по чл. 160 ДОПК като инстанция по същество на спора и следва да се тълкува стриктно. В случая нормата е приложима за задълженията за лихви за 2003 и 2004 г. и за задълженията за 2005 г., за които абсолютната 10 - годишна давност е изтекла в хода на ревизионното производство и възражението за давност на ревизираното лице е основателно. За задълженията за 2006 и за периода м. 01.- м. 11.2007 г., за които давностният срок е изтекъл в хода на съдебното производство и се уважава възражението на страната за изтекла погасителна давност, нормата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК е неприложима. В тази част решението, с което ревизионният акт е отменен е правилно като краен резултат, но по други съображения. По силата на чл. 168, т. 3 ДОПК публичните задължения се погасят по давност. След като задължението е погасено чрез един от предвидените в закона способи, то ревизионният акт, с който е установено и който представлява изпълнително основание по чл. 209 ДОПК, подлежи на отмяна. По тези съображения, решението в частта, в която е отменен ревизионният акт по отношение на погасените по давност задължения за 2003 и 2004 г. и за 2005 г. следва да се отмени и вместо него да се постанови друго като се потвърдят тези задължения по основание и размер. На основание чл. 160, ал. 4, изр. 2 ДОПК следва да се посочи изрично, че в тази част актът не подлежи на принудително изпълнение. Решението в частта, в която е отменен ревизионния акт по отношение на вноската за ЗО за м. 12.2007 г. и съответните лихви следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата в посочената част. В останалата обжалвана част, в която актът е отменен, решението е правилно по своя резултат и следва да се остави в сила. При този изход на спора, на дирекция ОДОП - В. Търново следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 362.72 лева, за осъществена защита от юрисконсулт пред първата инстанция. На ответника по касация се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство в размер на 188.26 лева с оглед материалния интерес, за който се оставя в сила обжалвания съдебен акт. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,