Решение № 50445 от 22.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1845/2022 г.

Решение № 50445 от 22.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1845/2022 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Боян Балевски Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на "МЕДИКОМ 2000"ООД- [населено място] ЕИК[ЕИК] срещу решение № 194 от 25.03.2022 г. по т. д. № 249/2021 г. на САС, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 261461/27.11.2020 г. по гр. д. № 11/2014 на СГС, в частта, с която дружеството-касатор е било осъдено да заплати на основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ на ищеца Н. И. Д. сумата от 110 043,07 лева, представляваща разликата между 98 289,93 лева и присъдената сума от 208 333 лева- равностойност на дружествените дялове от имуществото на дружеството, които е притежавал ищецът към датата на прекратяване на участието си в дружеството. Решението се обжалва и в частта за присъдените разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон- чл. 125, ал. 3 ТЗ, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК – основание за допускане до касация, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. И. Д. в писмен отговор от процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: В настоящия процес не е спорно, а и се установява от направената по реда на чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ справка, че ищецът Н. И. Д. е бил съдружник в ответното дружество "Медиком 2000" ООД като е притежавал 84 от общо 504 дяла дяла от капитала на същото. Изразил е своето становище, че прекратяването на участието на съдружник в ООД в хипотезата на чл. 125, ал. 2 ТЗ е последица от свободно формираната и външно изразена воля на съдружника, в чиято полза законът признава право да напусне доброволно дружеството като отправи за целта писмено предизвестие. Условията, с които е обвързано упражняването на това право е волеизявлението за напускане да бъде отправено в писмена форма и в рамките на определен срок - тримесечен, съгласно диспозитивната норма на чл. 125, ал. 2 ТЗ, или по-дълъг, ако такъв е предвиден в дружествения договор. Правната промяна при упражняване на потестативното право, предвидено в чл. 125, ал. 2 ТЗ, се изразява в прекратяването на участието в дружеството на лицето, отправило предизвестие, като тя настъпва по силата на закона от момента на изтичане на срока на предизвестието. С оглед последиците, които законът свързва с уведомлението, то с отправянето му следва да се осигури възможност на дружеството да организира дейността си след напускането на съдружника, в случая и управител. Поради това, макар за уведомлението да няма изискване за форма или съдържание по ТЗ, същото следва да достигне до дружеството, факт, който следва да се установи несъмнено от заявителя. По делото не е налично отправеното от Д. до дружеството изявление за прекратяване на членството си в дружеството. Фактът, че такова изявление е направено обаче не е спорен, а и от протокола за проведено общо събрание на съдружниците в "Медиком 2000" ООД от 11.11.2013 г. се установява, че изявление за напускане е достигнало на дружеството на 5.07.2013 г. Същото е наречено "молба за напускане" и е цитирано основанието, на което съдружникът е заявил, че напуска. С оглед на тези обстоятелства, следва да се приеме, че изявлението е било писмено. Страните не спорят и относно факта, че в чл. 12 от действащия към този момент дружествен договор е бил предвиден едномесечен срок на предизвестие за напускане от страна на съдружник. Ответникът обаче лансира тезата, че нормата на чл. 125, ал. 2 от ТЗ, която предвижда, че напускането става с тримесечно предизвестие е императивна и поради това е без значение, че в дружествения договор е предвиден по-кратък срок. Прекратяването било настъпило към 5.10.2013 г., а не към 5.08.2013 г. Според съда, с оглед практиката на ВКС, следва да се приеме, че срокът за отправяне на предизвестие би могъл да бъде по-дълг, но не и по-къс от три месеца. Ето защо следва да се приеме, че прекратяването на членственото правоотношение е станало на 5.10.2013 г. и уреждането на имуществените отношения трябва да стане въз основа на баланс към 31.10.2013 г. Разпоредбата на чл. 125, ал. 3 ТЗ, която е правното основание на разглежданата претенция предвижда уреждане на имуществените последици при прекратяване на участието на съдружника да става въз основа на баланс. За целта дружеството е длъжно да състави счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването, съгласно разпоредбата на чл. 125, ал. 3 от ТЗ. Предвид приетото по-горе за момента на прекратяване на членството, съдът е счел, че следва да обсъди баланса на дружеството към тази дата и на база на него да бъде определена стойността на дружествения дял. Позовал се е на това, че съгласно трайната практика на ВКС при определяне на равностойността на дружествения дял на съдружник, прекратил членството си в дружество с ограничена отговорност, в междинния баланс активите и пасивите се отразяват по историческата им цена, която е цена на придобиване, себестойност, справедлива цена или друга цена според приложимите счетоводни стандарти. От актива на счетоводния баланс следа да бъдат взети стойността на дълготрайните материални активи на дружеството, другите нематериални активи и краткотрайните материални активи, а от пасива-задълженията на дружеството без записванията в пасива на баланса на собствения капитал и резервите, т. е изчислението се извършва на базата на така нар. "чист актив"- Решение № 64/9.06.09 г. по т. д. № 504/08 г. на II т. о. и Решение № 87/6.06.2012 г. по т. д. № 468/11 г. на II т. о., Решение № 10 от 10.09.2012 г. по т. д. № 502/2010 г. на ІІ т. о. и др. В този смисъл, въззивният съд е счел, че при определяне на стойността на дружествения дял следва да ползва баланса, който е изготвен от повторната и допълнителна тройна съдебносчетоводна експертиза, приета от първоинстанционния съд в съд. заседание на 19.11.2019 г. Направените от вещите лица корекции в представения от "Медиком 2000" ООД баланс, според съда, са в съответствие с нормативните изисквания. На първо място експертите са установили, че не е извършен обективен анализ на обезценените активи и съответно не може да се бъде проверено на база на какви критерии е направена обезценката на вземанията и на дълготрайните материални активи. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 3 от ЗСч (отм.) е необходимо да е била извършена инвентаризация като в резултат от цялостен анализ на вземанията и задълженията е взето обосновано решение за обезценяване на вземанията при спазване принципа на предпазливост. При финансовите активи това може да се направи ако са налице доказателства или голяма вероятност предприятието да не получи сумите по вземанията от трети лица. Не са налични данни, че има основания за такава обезценка. За да се стигне до такава счетоводна операция, според съда основавайки се на в. л., е необходимо първо да бъде определена възстановимата стойност на даден актив и едва ако тя спадне под балансовата (преносната) стойност на актива, предприятието да отрази намаление на балансовата стойност до размера на възстановимата му стойност, а намалението се третира като загуба от обезценка. Освен това, съдът е изтъкнал, че ответното дружество е отказало да предостави информация за постъпилите плащания в периода след 2013 г. и така е препятствало проверката дали някои от тези вземания са погасени изцяло или частично. Липсват каквито и да било доказателства че сумите са несъбираеми, не е направен обоснован анализ в тази насока. Вземайки предвид нормите на ЗКПО за признаване на разходите за обезценки съдът е счел, че е следвало да бъде установено някое от обстоятелствата, визирани в чл. 34, ал. 1 от ЗКПО, който препраща към чл. 37. За съда, по делото няма никакви данни за настъпване на някое такова обстоятелство, а именно: изтичане на давностния срок на вземането, но не повече от пет години от момента, в който е станало изискуемо; възмездно прехвърляне на вземането; производството по несъстоятелност на длъжника е прекратено с утвърден оздравителен план, в който се предвижда непълно удовлетворяване на данъчно задълженото лице; непризнатите приходи и разходи се признават за данъчни цели само по отношение на намалението на вземането; с влязло в сила съдебно решение е постановено, че вземането или част от него е недължимо; непризнатите приходи и разходи се признават за данъчни цели само по отношение на недължимата част от вземането; преди изтичане на съответния срок по т. 1 вземанията са погасени по силата на закон; при заличаване на длъжника, когато вземането или част от него е останало неудовлетворено - признава се до размера на неудовлетворената част. След като такива доказателства не само не са представени, но и е препятствана възможността вещите лица да направят проверка относно факти, които са от значение за преценката дали вземанията са несъбираеми, то, според съда, следва да се приеме, че не са били налице предпоставките същите да бъдат отписани като такива и с това да се намали актива на дружеството-ответник със сумата от 527 000 лв. Съдът е счел, че е необходимо да бъде преценено дали е имало основание са отписване от актива на дружеството на сумата от 29 000 лв., представляваща 1/6 от подобренията, които са осъществени в имот, собственост на дружеството. Като основание за това отписване и завеждането им като разход за дружеството е посочено напускането на съдружника Д. Това обстоятелство обаче не води до излизане на подобрението от патримониума на дружеството, нито пък води до заплащане на съответната част от това подобрение на напускащия съдружник. Следователно, изтъква съдът, подобренията ще продължат да се ползват от дружеството и поради това представляват актив на същото. Не са налице предпоставките на чл. 10, ал. 1 от ЗКПО за тяхното включване в баланса като разходи. Макар да има възможност разходите за ремонт да не се осчетоводяват като дълготраен материален актив, а да останат като текущ счетоводен разход, то в този случай същите формират данъчен амортизируем актив, не се признават за данъчни цели и с тях следва да се увеличи счетоводният резултат. Именно така посочената сума е отразена в коригирания от вещите лица баланс, и съдът приема това действие за правилно. От пасива на дружеството, според съда, ще следва да бъдат приспаднати и необосновано включените "други текущи задължения" към 31.10.2013 г., тъй като не са представени счетоводни справки за тези записвания и аналитичност на сметката. Същите са в размер на 27 000 лв. Тези разходи, според вещите лица, ще се извършат в бъдещи периоди и поради това към сегашния момент не представляват такива. Освен това пасивът следва да бъде намален и със сумата от 58 000 лв., представляваща отсрочени данъци. Те са резултат от осчетоводени временни разлики за обезценени вземания и компенсируеми отпуски и също ще бъдат извършени в бъдещ период. С оглед на това и не следва да се отразяват в пасива към датата на изготвяне на баланса. Предвид на тези съображения стойността на дружествения дял следва да бъде изчислена като се ползва коригираният баланс към 31.10.2013 г. от вещите лица по приетата втора тройна експертиза от първоинстанционния съд. Съгласно трайната практика на ВКС тази стойност се получава като от актива на счетоводния баланс се вземат стойността на дълготрайните материални активи на дружеството, другите нематериални активи и краткотрайните материални активи, а от пасива – задълженията на дружеството/т. е. без собствения капитал, резервите и финансовия резултат/. Така се получава, че от сумата 1 633 000 лв следва да се извадят задълженията / раздел В от пасива/, които са в размер на 383 000 лв. Така чистият актив е 1 250 000 лв., а стойността на един дял е 2480,16 лв. При притежаваните от ищеца 84 дяла от капитала на дружеството, стойността на дружествения му дял е 208 333 лв., за който размер искът, според съда, се явява основателен. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателя "Медиком 2000"ООД се сочат като обуславящи изхода по спора въпроси, които се обобщени и уточнени свеждат до: допустимо ли е при преценка стойността на дружествения дял на напускащ ООД съдружник събиране на доказателства за плащания на дружеството за периода след напускането му и може ли да се прилага чл. 161 ГПК по отношение на тези доказателства, за задължението на съда да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, за задължението на съда да се мотивира защо приема изводите на в. л. по приетото от него заключение на СчЕ, при наличие на предходни такива, които му противоречат и за задължението у съгласно чл. 202 ГПК да го обсъди във връзка с всички останали доказателства по спора / останалите въпроси под № 8, 9 и 10 по номерацията в изложението напълно преповтарят гореизложените/. Съгласно т. 1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В мотивите към т. 1 от ТР по реда на нормативното тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора и възпроизведени по-горе въпроси, на които последният се позовава като основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съотв. -т. 3 са по правилността на обжалваното решение. Това е така, доколкото тези въпроси по съществото си представляват оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила / чл. 161 ГПК и чл. 202 ГПК/ относно преценката на съответните данни в конкретните заключения на допуснати и приети експертизи, основават се на твърдяни от касатора пропуски на съда да обсъди заключението на в. л. наред с всички останали доказателства, както и твърдяни несъответствия на изводите на в. л. по втората тройна експертиза с представените писмени доказателства. Произнасянето по законосъобразността и обосноваността на въззивното решение по фактите по конкретния спор и преценката за наличие на конкретни процесуални пропуски, обаче не попада в обхвата на селективното производство по чл. 288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Преценката за основателността на горните оплаквания се предпоставя от селекция по критериите по чл. 281 ГПК, което обаче се предпоставя от основателността на произнасянето на ВКС по чл. 288 ГПК. Ето защо, липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация, поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, съотв. по т. 3 на същия. С оглед правна яснота и изчерпателност следва да се отбележи само, че решението е в съответствие с практиката на ВКС относно критериите, по които се преценява редовността на оспорения междинен баланс, с оглед последиците по чл. 125, ал. 3 ТЗ, за доказателствената тежест относно това, на какво основание са били отписани в изготвения от страна на ответното ООД междинен баланс вземания на дружеството като съществуващи активи на същото, и прочие релевантни за спор по чл. 125, ал. 3 ТЗ въпроси: решение № 100/7.02.2013 г. по т. д. № 665/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 178/22.02.2016 г. по т. д. № 2316/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 149/22.02.2016 г. по т. д. № 1747/2014 г. на ВКС, II т. о. и мн. др. В полза на ответника по КЖ не се дължи присъждане на разноски, с оглед липса на доказана направа на такива. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС, Първо т. о.