Решение № 4769 от 29.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1894/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР). Образувано е по касационна жалба на А. Г. Х. от гр. Перник, чрез процесуалния му представител адв. Салчева, против решение № 1996 от 02.12.2025г. по адм. дело № 434/2025 г. по описа на Административен съд – Перник (АС – Перник), с което е отхвърлена жалбата му против заповед № 513з - 9681 от 14.08.2025г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР) при Министерството на вътрешните работи (МВР), с която на основание чл. 204, т. 3, чл. 194, ал. 2, т. 4 (неспазване на т. 15, т. 19, т. 20 и т. 28, б. „а“ и б. „б“ от Етичния кодекс (ЕК) за поведение на държавните служители в МВР), чл. 197, ал. 1, т. 6, чл. 203, ал. 1, т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение в МВР на длъжност старши полицай в 02 група на сектор „Метрополитен“ към отдел „Охранителна полиция“ по допълнителен щат към щата на СДВР, считано от датата на връчване на заповедта. В касационната жалба се твърди неправилност на оспореното решение като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Във връзка с оплакването за материална незаконосъобразност на решението се излагат подробни съображения в 5 (пет) насоки, които касаят: пропуски в преценката на съда по отношение на компетентността на дисциплинарноразследващите и дисциплинарнонаказващите органи, за която компетентност се сочи, че е прекомерно ограничена от Заповед № 8121з-396 от 05.08.2014 г. на Министъра на вътрешните работи (т. 10 вр. т. 4); недостатъци в доказателствените изводи на съда, базирани на констатациите за наличие на алкохол в издишания въздух, а не в кръвта, както и на фактическия отказ за даване на кръвна проба от Х.; грешки в преценката на съда по правната квалификация по ЕК; неправилност на изводите на съда досежно засягането, съответно уронването на престижа на МВР, без отчитане на конкретиката по случая и накрая – неправилност на преценката за съразмерност и справедливост на наложеното дисциплинарно наказание. По оплакването за съществени процесуални нарушения при постановяване на оспореното решение, се поддържа, че решението почива на предположения, мотивите на първоинстанционния съд не съдържат отговор на възраженията на жалбоподателя, което се явява нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧ, и при обсъждане на събраните по делото доказателства съдът е допуснал съществени грешки – придал е доказателствено значение на материали, които са изгубили характера си на доказателства по делото, и е приел за доказани фактически положения, които не се подкрепят от цитираните от самия него доказателствени източници. По изложените аргументи се иска отмяна на оспореното съдебно решение и се претендира присъждане на сторените разноски за държавни такси за две инстанции, за което се представя списък. Ответникът директорът на СДВР при МВР, чрез процесуалния си представител юрк. Алипиева, в откритото съдебно заседание по делото оспорва касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за две инстанции, с оглед изхода по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение, Административен съд - Перник възпроизвел фактическите установявания на дисциплинарнонаказващия орган и в съпоставка с доказателствения материал по делото приел същите за безспорни. Въз основа на безспорно установеното от фактическа страна, от правна страна съдът приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по смисъла на чл. 204, т. 3 във връзка с чл. 37 и във връзка с чл. 197, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, отговаря на изискванията за форма съгласно чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Аргументирал липсата на нарушения на административно-производствените правила от категорията на съществените, с мотиви, че срокът по чл. 195, ал. 2 във връзка с чл. 196, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР, както и правилата, гарантиращи правото на защита на дисциплинарно привлеченото лице, съгласно чл. 206, ал. 1 и чл. 207, ал. 8 от ЗМВР са спазени. За да обоснове изводите си за съответствие на заповедта с материалния закон съдът изложил подробни мотиви въз основа на приетите за безспорни фактически установявания и при съобразяване на условията и предпоставките за реализиране на дисциплинарна отговорност по ЗМВР. Според съда е несъмнено, че на 14.03.2025 г., около 18:10 ч., по ул. „Малобучински път“, младши инспектор А. Г. Х., е управлявал (в посока от гр. Перник към кв. „Суходол“) личното си МПС – марка „Волво“, модел „С 80“, с рег. № [рег. номер], след употреба на алкохол, като е станал участник в ПТП, с друг автомобил марка „Тойота“, модел „Рав 4“, рег. № [рег. номер], с водач З. М.. Употребата на алкохол е установена с техническо средство Алкотест Дрегер 7510, с фабричен номер ARNA-0136. Взетата проба е с номер 3878 и е направена в 19:58:21 ч., като уредът отчита положителен резултат от 1.72 промила алкохол в издишания от водача въздух. На Х. е издаден талон за медицинско изследване с № 311204 за УМБАЛ „Св. Анна“, с цел установяване концентрация на алкохол в кръвта, но същият е отказал да даде кръвна проба за химико-лабораторно изследване. Отказът му да даде кръвна проба е потвърден и от издадения от болничното заведение амбулаторен лист № 011350 от 14.03.2025 г. На база на изложеното, съдът приел за безспорно, че в хода на дисциплинарното производство е доказано, че с описаното по–горе поведение, Х. е нарушил етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, разписани в т. 15, т. 19, т. 20, т. 28 б. “а“ и “б" от ЕК МВР, с което е компрометирал престижа на службата (съгл. Тълкувателно постановление № 3 от 2007 г. по тълк. дело № 4/2007 г. на ОСС на ВАС). Това обуславя квалификация на поведението му като дисциплинарно нарушение по чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, съставомерно по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, поради което следва да му бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и съответно да бъде прекратено служебното му правоотношение. Посочил, че съгласно чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, тежки нарушения на служебната дисциплина, за които се налага дисциплинарно наказание "уволнение", са деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Посочил още, че като служител на МВР, Х. е бил запознат с ЕК, предвид обнародването му в Държавен вестник и предвид представените по делото доказателства. Съдът приел за правилна и формирана в съответствие с изискванията на чл. 206, ал. 2 и ал. 4 от ЗМВР оценката на тежестта на нарушението, направена от страна на дисциплинарнонаказващия орган. Отбелязал също така, че в случая не действа защитата по чл. 229 от ЗМВР. Обосновал преценка и за съответствието на заповедта с целта на закона. С тези мотиви първоинстанционният съд формирал краен извод, че оспорената заповед № 513з-9681 от 14.08.2025 г. на директора на СДВР при МВР е законосъобразна и отхвърлил жалбата срещу нея. Решението е правилно. Правилно първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган – директорът на Столичната дирекция на вътрешните работи при Министерството на вътрешните работи, съобразно правомощията му по чл. 204 т. 3 във връзка с чл. 37 и във връзка с чл. 197, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, и в съответствие с изискванията за форма - същата отговаря, както на общите изисквания за форма по чл. 59, ал. 2 от АПК, така и на тези, въведени в чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Съответен на закона и на събраните по делото доказателства е и изводът на съда за липса на допуснати съществени нарушения на административно производствените правила при издаване на заповедта. Коректно от страна на съда е отразено, че процесуалните действия са извършвани надлежно - материалите, събрани в рамките на проведеното дисциплинарно производство, както и изготвените становища, са били редовно предявявани на Х., и му е предоставяна възможност за обяснения и възражения. Съответен на закона и подкрепен с хронологията по казуса е и изводът на съда, за спазване на сроковете по чл. 195 във връзка с чл. 196 ал. 1 и 2 от ЗМВР. Относно материалната законосъобразност на заповедта, настоящият състав приема, че при надлежно установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон. По делото е безспорно установено извършването на нарушенията по т. 15, т. 19, т. 20, т. 28 б. „а“ и „б“ от ЕК на МВР. Нарушението по т. 28 от ЕК на МВР е осъществено и в двете посочени хипотези, предвид че жалбоподателят не е съобразил поведението си с правилата за движение по пътищата (б. „а“) и с разпорежданията на контролните органи относно установяване на управлението на МПС след употреба на алкохол и други упойващи средства (б. „б“). Това е така, тъй като от доказателствата по делото е безспорно, че касаторът е управлявал автомобила си в нарушение на забраната по чл. 5, ал. 3, т. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и не е изпълнил задължителното разпореждане на контролните органи да му бъде направено медицинско изследване в УМБАЛ „Св. Анна“ въз основа на издадения му талон, което произтича от т. 5 от Заповед № 8121з-396 от 05.08.2014 г. на Министъра на вътрешните работи. Тези факти не са оборени от жалбоподателя по надлежния ред и с надлежни доказателства, поради което не могат да бъдат споделени касационните оплаквания, че изводите на първоинстанционния съд са опорочени като почиващи единствено на констатациите за наличие на алкохол в издишания въздух, а не в кръвта, както и на фактическия отказ за даване на кръвна проба от страна на Х.. Освен това, не могат да се приемат изложените в касационната жалба аргументи, че посочената заповед ограничава свободата на преценка на дисциплинарнонаказващия орган, до степен, че го лишава от компетентност. Напротив, императивните правила на заповедта, предполагат стриктното им спазване от страна на органите, оправомощени да извършват разследвания и да налагат дисциплинарни наказания, какъвто е настоящия случай, а нарочното запознаване на всеки служител с тази заповед е своеобразна гаранция за знанието за нея и съответно за спазването ѝ. Не могат да бъдат споделени и оплакванията за грешна преценка на съда по правната квалификация по ЕК, досежно т. 15, т. 19 и т. 20 от ЕК. Видно от формулировката на тези разпоредби, тя е обща и с по-абстрактен характер. Отнася се до принципни правила за етично поведение на държавните служители в МВР, с които по-конкретно разписаните в т. 28 б. „а“ и „б“ от ЕК на МВР са напълно съвместими. Правилен е изводът на съда относно квалификацията на констатираните нарушения на служебната дисциплина като такива по смисъла на чл. 203, ал. 1 т. 13 ЗМВР, а именно: установени „деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата“. Служителят е нарушил цитираната разпоредба и съответно правилно първоинстанционният съд е приел, че извършеното от него, представлява тежко нарушение на служебната дисциплина, обосноваващо налагане на най–тежкото наказание – уволнение. При това, съдът правилно се е позовал и на Тълкувателно постановление № 3 от 2007 г. по тълк. дело № 4/2007 г. на ОСС на ВАС, във връзка с тълкуването на хипотезите на засягане или уронване на престижа на службата, за обосноваването на които е достатъчно да е налице обществена чувствителност или нетърпимост към подобни нарушения, не и твърдяната в касационната жалба необходимост от диференциация на казусите със служители на МВР. Не могат да бъдат споделени и поддържаните в касационната жалба твърдения за допуснати от страна на първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на оспореното решение. Видно от самото дело и от мотивите на решението, визираните нарушения не се констатират – производството е проведено с участието на жалбоподателя и при гарантиране правото му на защита, а решението е издадено при последователни и пълни мотиви, като правните изводи са обосновани на събраните по делото доказателства и са в съответствие с релевантната съдебна практика. По изложените мотиви оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, искането на касатора за присъждане на разноски е неоснователно, а искането на ответника по касацията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение като основателно съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК следва да бъде уважено съгласно и в размерите по чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 102,26 евро, равностойни на предвидения минимум от 200,00 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,