Решение № 12581 от 9.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 7322/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Р. Данчева от гр. София, подадена чрез упълномощен адв. Д. Димов, против решение 1338 от 04.03.2021 г., постановено от Административен съд София - град, Второ отделение, 53-ти състав, по адм. д. 11552/2020г. С жалбата и в съдебно заседание се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК неправилност и необоснованост на съдебния акт поради допуснато нарушение на материалния закон. Според касационния жалбоподател съдът неправилно е приел, че процесната заповед не е нищожна. Касаторът заявява, че съдът погрешно е преценил, че оспорената заповед е издадена при спазване на административнопроизводствените правила. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отмени незаконосъобразния административен акт. Прави искане за присъждане на сторените разноски пред двете съдебни инстанции. Ответникът кметът на Столична община (СО) - район "Младост", не изразява становище по касационната жалба и не се представлява в открито съдебно заседание. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото е правилен изводът на съда, че в случая са налице предпоставки по чл. 65, ал. 1 ЗОС. Според участващия по делото прокурор от представените по делото доказателства по категоричен начин се установява, че няма спор за собствеността върху изземвания имот, който представлява частна общинска собственост и се държи без правно основание. На следващо място счита, че заповедта е била издадена в условията на заместване, на основание чл. 65, ал. 2 ЗОС. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на Р. Данчева за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 1338 от 04.03.2021г. е отхвърлена жалбата на Р. Данчева от гр. София против заповед РМЛ20-РД48-13/27.10.2020г. на кмета на Столична община - район Младост, с която е разпоредено изземване, на основание чл. 65, ал. 1 и чл. 34 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (НРУУРОЖТСО) на общински имот - ЧОС, представляващ апартамент, находящ се в гр. София,[жк], [жилищен адрес]. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд София - град е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при делегирана компетентност, съгласно заповед РМЛ20-РД09-280/26.10.2020г. за заместване през периода 27.10.20 19.11.2020г. на кмета на район "Младост" на основание чл. 65, ал. 2 ЗОС и при спазване на административно производствените правила. Първоинстанционният съд е анализирал всички представени по делото доказателства и е преценил, че имотът, предмет на заповедта, представлява частна общинска собственост. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че със заповед РМЛ19-РД48-14/31.07.2019г. било прекратено наемното правоотношение на основание неплащане на наем за общинско жилище за период 06.2018г. 07.2019г., който акт е връчен лично на Р. Данчева. Същата тази заповед не била обжалвана и е влязла в сила. Първостепенният съд приел, че заповедта за изземване се издава при кумулативното наличие на следните предпоставки: имотът, който се изземва да е общински и същият да се владее или държи без правно основание, да не се ползва по предназначение или необходимостта от него да е отпаднала. В настоящия случай, съдът е формирал извод, че оспорената заповед следва да е издадена при наличието на две предпоставки - процесният имот да е общинска собственост и да се държи (ползва) от трето лице, без правно основание. По отношение на първата предпоставка, приел за установено, че ползваният апартамент от оспорващото лице е частна общинска собственост, съгласно Акт за частна общинска собственост 326/15.12.1997 г. Съдът е счел, че е налице и втората предпоставка за издаване на заповед на основание чл. 65 ЗОС, а именно имотът се държи без правно основание от Р. Данчева. Оттук е изведено заключение, че оспорената заповед съответства на целта на закона. Предвид това обстоятелство, съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. При извършената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Атакуваният съдебен акт е правилен и при постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след подробно обсъждане доводите на страните и правнорелевантните факти, първостепенният съд е произнесъл законосъобразно решение, което следва да остане в сила. Това е така, защото първоинстанционният съд точно е констатирал, че жалбоподателката, заедно със семейството си, е била настанена в процесното общинско жилище. След смъртта на съпруга й титуляр по договорите за наем, с нея не е сключен нов договор за наем. От доказателствата по делото се установява, че през 2019 г., за имота не са платени повече от три наемни вноски и не са плащани консумативни разходи. С оглед на това на основание чл.46, ал.1, т.1 ЗОС кметът на район Младост е издал заповед РМЛ19-РД48-14/31.07.2019г. за прекратяване наемното правоотношение за имота, относно която е установено, че е връчена на ръка на жалбоподателката на дата 17.09.2020г., същата не е обжалвана, поради което е стабилен административен акт, влязла е в сила и съответно е породила своите правни последици. Съгласно нормата на чл. 65, ал. 1 от ЗОС предоставя възможност общината да осъществи своя фактическа власт върху имоти, чиято собственост по категоричен начин е установена в полза на общината, като прекрати фактическата власт върху тях, осъществявана от други физически или юридически лица. В обжалваното съдебно решение законосъобразно е счетено, че в производството по чл. 65, ал. 1 ЗОС правнозначими са само възраженията за наличие на правно основание за ползване на имота, които почиват на облигационно отношение между общината и лицето, което владее или държи имота. По силата на чл. 65, ал. 1 ЗОС, послужил като правно основание за издаване на оспорената заповед, общински имот, който се владее или държи без основание, не се използва по предназначение се изземва въз основа на заповед на кмета на общината. Правилно АССГ е приел, че за упражняването на законово уреденото правомощие от кмета на общината/района е необходимо наличието на следните кумулативни предпоставки: недвижим имот, който да е общинска собственост и осъществяване на владение или държане от трето лице върху този имот без основание. Собствеността върху имота предмет на оспорената заповед за изземване не се оспорва и е безспорно доказана с представения по делото акт за частна общинска собственост 326/15.12.1997 г. По делото е представена и заповед за прекратяване на наемното правоотношение със семейството на касаторката, която също не е оспорена при приемането й като писмено доказателство. При тези вярно установени факти, първостепенният съд правилно е преценил, че в конкретната хипотеза е налице ползване на имота без правно основание, с което е осъществена и последната материално-правна предпоставка имотът не се ползва на правно основание, поради което издадената заповед е законосъобразна. Относно подробно изложените в касационната жалба оплаквания във връзка със заплащането на дължимите наемни вноски и такса смет, касационният съдебен състав счита, че те не следва да се обсъждат в това производство, тъй като са относими към заповедта, с която е прекратено наемното правоотношение. В настоящия процес не би могло да се извърши инцидентен контрол върху законосъобразността на заповед РМЛ19-РД48-14/31.07.2019г., доколкото тя не е предмет на спора и е следвало да се обжалва по друг ред, което обаче не е осъществено от страна на жалбоподателката. Неоснователно е възражението, че процесната заповед е издадена в нарушение на чл.8 КЗПЧОС, тъй като съобразно формираната постоянна съдебна практика, защита по този текст би могъл да търси собственик, носител на ограничено вещно право или наемател, който е изряден спрямо наемодателя си и стриктно спазва установените нормативни разпоредби и клаузите на сключените договори. В конкретния случай това не е така и касаторката не би могла да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Следва да се има предвид, че твърдението за нарушение на изискванията на КЗПЧОС е следвало да се релевира в хода на съдебен процес, образуван при обжалване на заповедта за прекратяване на наемното правоотношение, но това не е направено от жалбоподателката. Неоснователно е й възражението за нищожност на административният акт. Обжалваната заповед не е нищожна, защото е издадена при условията на заместване, поради което не е необходима законова делегация и в случая не е налице упълномощаване. Видно е, че датата на която е издадена заповедта за изземване на общинското жилище е включена в периода, който е вписан в заповедта за заместване с изх.РМЛ-20-РД09-280/26.10.2020г. Както е посочено изрично в Тълкувателно решение 4 от 22.04.2004г. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд, упражняването на правомощие в хипотеза на заместване, се различава от делегирането и упълномощаването. При последното действията са от името на друг орган, комуто са предоставени пълномощията, често временно и частично. Делегирането се различава и от упълномощаването, което е институт на гражданското право. Заместването се извършва в случаите, когато лицето, титуляр на правомощия, е в обективна невъзможност да ги изпълнява, в които случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице,като за определен период от време заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Предвид изхода на спора, претендираните разноски от касатора са неоснователни и не следва да му се присъждат. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо, АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,