Решение № 12 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4014/2015 г.

Решение № 12 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4014/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. К. против решение № III-66/26.05.2015 г., постановено по гр. д. № 657/2015 г. от Трети въззивен състав на Окръжен съд - Бургас. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор, като в открито съдебно заседание оспорва жалбата. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1120/14.10.2015 г. на състава на ВКС във връзка с твърдения за недопустимост на постановеното решение /т. 5 от жалбата/, касаещи разглеждането на непредявен иск от състава на въззивния съд. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените искове са процесуално недопустими и е обезсилил решението на първата инстанция, като е прекратил производството по делото. До този извод съдът е достигнал, като е приел, че към момента, в който по националното ни законодателство влизат в сила новите възможности за защита по исков ред по чл. 2б от ЗОДОВ - 15.12.2012 г. и за защита по административен ред по чл. 60а и сл. от ЗСВ - 1.10.2012 г. по предмета на настоящия спор е било налице висящо производство пред ЕСПЧ по жалбата на ищеца заведена под № 2280/09 г. Приел е, че съгласно възможностите предоставени от законодателя и въведените от него преклузивни срокове в цитираните по-горе ПЗР на ЗИДЗОДОВ и ПЗР на ЗИДЗСВ при висящи производства пред ЕСПЧ, лицата, които отговарят на условията по чл. 2б от ЗОДОВ и по чл. 60а от ЗСВ, следва да предявят претенциите си за обезщетение за вреди в резултат на нарушаване на правото на гледане и решаване на дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията, по новопредвидения национален ред за защита, като спазят преклузивните 6-месечни срокове съгласно § 34 от ПЗР към ЗИДЗСВ - изтекъл на 1.04.2013 г. или по § 8 от ПЗР към ЗИДЗОДОВ - ДВ, бр. 98 от 2012 г. /в случая, когато са налице предпоставките за това/ - изтекъл на 15.06.2013 г. Въззивният съд е приел, че ищецът е следвало да подаде заявление по чл. 60а и сл. от ЗСВ за обезщетение за вреди относно действия и бездействия на ответника за периода от 1.04.2005 г. до 13.06.2008 г., до изтичане на преклузивния срок по § 34 от ПЗР към ЗИДЗСВ - т.е. до 1.04.2013 г., което не е направено от него, поради което и неспазването на този срок обуславя недопустимостта на административната процедура по подаденото на 6.01.2014 г. заявление, а на осн. чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ и недопустимостта на иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Съдът е обсъдил и писмото от 26.09.2013 г. от ЕСПЧ, изпратено до жалбоподателя по жалба № 2280/09 г., с което ЕСПЧ е приел, че предвидените производства по посочените по-горе разпоредби представляват ефективни вътрешноправни средства за защита по отношение на оплаквания по чл. 6, § 1 от Конвенцията за продължителност на производства, както и че те следва да бъдат изчерпани дори от жалбоподатели, подали жалби до ЕСПЧ преди тяхното въвеждане, поради което ЕСПЧ е констатирал, че сроковете за вътрешноправна защита не са били спазени от ищеца и е обявил жалбата му за недопустима. Съдът е приел, че шестмесечният срок по чл. 60а от ЗСВ не може и не следва да се брои за ищеца считано от получаване на писмото от ЕСПЧ, точно защото с него жалбоподателят е уведомен, че жалбата му е недопустима, а съгласно посочените по-горе разпоредби шестмесечният срок за подаване на заявление би могъл да започне да тече считано от уведомяването на лицата от регистратурата на Европейския съд по правата на човека но не и в случаите, когато ЕСПЧ вече се е произнесъл с решение по основателността на жалбата или е оставил жалбата без разглеждане като недопустима . Произнасянето на ЕСПЧ по жалбата на ищеца и обявяването и за недопустима е пречка за последващо провеждане на процедурата по чл. 60а от ЗСВ - респ. по чл. 2б от ЗОДОВ при положение, че ищецът не е реализирал в срок предоставените му вътрешноправни средства за защита. Въз основа на горното, съдът е приел, че поради неспазване на преклузивните срокове, посочени по-горе исковете, предявени от ищеца са недопустими. С исковата молба, ищецът е претендирал обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, причинени от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС. Видно от твърденията на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба, наказателното производство, във връзка с което се претендират обезщетенията, е приключило със съдебен акт, постановен на 13.06.2008 г. В чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането и в сила. От влизането и в сила и занапред, обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ - чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета "а" от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.). В останалите случаи - когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г. лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета "а" от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок на основание чл. 49 ЗЗД. В този смисъл и решение № 579 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г. IV г. о. и решение № 362 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на IV г. о. на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В случая, съдът е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и оттам е направил и своите изводи за недопустимост на предявения иск. Константна е съдебната практика, че съдът не е обвързан от правната квалификация, дадена от ищеца с исковата молба, а въз основа на фактите по исковата молба, в обстоятелствената й част, следва да определи сам правната квалификация на предявените искове, като не винаги правната квалификация, дадена от ищеца, е тази, която следва да определи съда. В случая, съдът, въпреки изложените факти по исковата молба, свързани с твърденията на ищеца, че наказателното производство е приключило преди повече от шест месеца преди влизане на изменението на ЗОДОВ в сила, съдът е приел, че предявения иск е с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и като такъв е приел, че е недопустимо, предвид изложените мотиви, като е обезсилил постановеното първоинстанционно решение, постановено по съществото на спора, но отново по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Предявените от ищеца обективно съединени искове са с правно основание чл. 49 ЗЗД, като постановеното въззивно решение следва да се обезсили, както и първоинстанционното решение, като на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК, делото се изпрати на Районен съд - Бургас, за разглеждане на предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, от фаза проверка редовността на исковата молба. Разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, като същите следва да се определят при новото разглеждане на спора, предвид изхода му по същество. Водим от горното, състава на ВКС, IV гр. отд.,