Решение № 11355 от 10.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2834/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Разсуканова-Пейчева, депозирана чрез процесуалния представител адв. А. Асланян, срещу Решение 6862/01.12.2020 г., постановено по адм. дело 2950/2020 г. по описа на Административен съд София-град, с което жалбата на лицето против Акт за установяване на публично държавно вземане 1/6500/212 от 23.01.2020 г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, е отхвърлена. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът твърди, че законодателните изменения в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, по-конкретно в чл. 37и, ал. 1, не са могли да му бъдат известни към момента на поемане на 5-годишния стопански ангажимент, поради което е бил поставен в обективна невъзможност. Счита, че са налице предпоставки, които да обосноват освобождаване от задължението за възстановяване на изплатени суми. Сочи, че съдът не се е произнесъл по отношение на възражения за настъпила погасителна давност по смисъла на чл. 73, §1 от Регламент (ЕО) 796/2004 на Комисията от 21 април 2004 г. Моли да се отмени обжалваното решение и съответно да бъде уважена жалбата срещу процесния административен акт. Ответникът Заместник изпълнителен директор на ДФ Земеделие София, оспорва чрез юрк. Д. Петрова, подадената касационна жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд Хасково е Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 01/6500/212 от 23.01.2020 г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие на основание чл. 27, ал. 3 и ал. 5 от Закона за подпомагане на земеделските производители във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 3 и чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони и мярка 212 Плащания на земеделските стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. (нар. по-долу Наредба 11/03.04.2008 г. или Наредбата). Установено е, че лицето е получавало плащания по мярка 211 Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони, като са му изплатени следните суми: за 2013 г. 0,00 лв.; за 2014 г. 0,00 лв.; за 2015 г. 6 330,92 лева. За четвъртата година от поетия агроекологичен ангажимент 2016 г., лицето не е подало заявление за подпомагане, което е дало основание на органа да издаде процесния АУПДВ. По този начин лицето е изключено от подпомагане и му е установено задължение в размер на 3 165,46 лв., представляващо 50% от общия размер на изплатените по програмата суми. Съдът, за да отхвърли жалбата на лицето, е приел, че обжалваният акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение на неговата материална законосъобразност, решаващият съд, след като е извършил съвкупен анализ на събрания по делото доказателствен материал и е обсъдил възраженията на страните, е достигнал до извод, че АУПДВ е законосъобразен. Преценено е, че законосъобразно е приложен чл. 14 от Наредбата, тъй като лицето не е изпълнило регламентираното в чл. 4, ал. 1, т. 3 задължение за подаване на заявление за подпомагане. Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но следва да се изложат допълнителни мотиви. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. кандидатите за подпомагане по реда на тази наредба са длъжни да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. От съдържанието на разпоредбата следва еднозначен извод, че на бенефициентите, поели многогодишен ангажимент (в случая 5-годишен) императивно е вменено задължение за подаване на заявление за съответната кампания. В този смисъл е и чл. 14, ал. 1 от Наредбата, който предвижда, че земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по време на поетия петгодишен ангажимент, се изключва от подпомагане по тази наредба и се задължава да възстанови получените до момента компенсаторни плащания в съответния размер. Разпоредбата на чл. 14 от Наредбата не намира приложение, ако е налице някое от предвидените в чл. 15 от Наредбата форсмажорни или изключителни обстоятелства. Кои обстоятелства се приемат за форсмажорни или изключителни е посочено в § 1 от ДР на Наредба 11/03.04.2008 г., като такива са смърт на бенефициента; дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициента; експроприация на голяма част от стопанството, ако това не е могло да бъде предвидено в деня, в който е поет ангажиментът; сериозно природно бедствие, което силно засяга земята на стопанството. Следва да се посочи, че видно от използвания законодателен подход, хипотезите, при които се приема, че са налице форсмажорни или изключителни обстоятелства, са изчерпателно изброени. Сред тях не попада законодателно изменение, на каквото се позовава касаторът. Съгласно чл. 47, пар. 4 от Регламент 1305/2013 възстановяване на получената помощ не се изисква в случаите на форсмажорни и извънредни обстоятелства, както са определени в член 2 от Регламент (ЕС) 1306/2013. Нормата на член 2 предвижда, че за целите на финансирането, управлението и мониторинга на ОСП непреодолима сила и извънредни обстоятелства могат да бъдат признати по-специално в следните случаи: а) смърт на бенефициера; б) дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициера; в) тежко природно бедствие, което е засегнало сериозно стопанството; г) случайно унищожение на постройките за животни на стопанството; д) епизоотия или болест по растенията, която е засегнала съответно част или всички селскостопански животни или земеделски култури на бенефециера; е) отчуждаване на цялото стопанство или на голяма част от стопанството, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към деня на подаване на заявлението. Макар лицето да не е могло да предвиди законодателните промени към деня на поемане на агроекологичния ангажимент, то същото е разполагало със срок, в който да приведе дейността си в съответствие с нормативните изисквания. Съгласно пар. 15, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗСПЗЗ ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4 от ЗСПЗЗ. Доколкото условията за подпомагане не изискват бенефециентът да изпълнява ангажимента си по 211 със собствени или едни и същи земи, а единствено площите да са в съответния необлагодетелстван район, то лицето е имало възможност да съобрази дейността си с новите изисквания, но не го е сторило. В този смисъл възраженията на касатора са неоснователни. В заключение, съобразно цитираната правна уредба, обстоятелството, че договорът за наем на земеделски земи на лицето, сключен с Община Вършец и прекратен с оглед законовите изменения в ЗСПЗЗ, се явява ирелевантно по отношение на процесния АУПДВ. Както бе изложено вече, с неспазване на формалното задължение за подаване на заявление, правомерно на лицето е издаден АУПДВ, с който лицето дължи възстановяване на 50% от изплатената субсидия, равняваща се на 3 165,46 лева. Касационното оплакване, че съдебното решение е неправилно вследствие необсъждане възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, т.к. според чл. 73, § 4 от Регламент (ЕО) 796/2004 на Комисията от 21 април 2004 г. задължението за възстановяване, посочено в параграф 1, не се прилага, ако периодът, изтекъл от датата на плащане на помощта и тази на първото известяване на бенефициента от компетентния орган относно недължимото естество на въпросното плащане, е повече от 10 години. Въпреки това, периодът, посочен в първа алинея, може да бъде ограничен на четири години, ако бенефициентът е действал добросъвестно. В случая разпоредбата не намира приложение, доколкото не е изтекъл 10-годишният давностен период от датата на първото плащане. По отношение на 4-годишната давност, настоящият състав на ВАС, Осмо отделение счита предвид изложеното до момента, че лицето не може да бъде преценено като добросъвестно в горепосочения смисъл. Задължението не е погасено по давност и съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК, защото срокът за подаване на заявление за подпомагане според чл. 4, ал. 1 от Наредба 5 от 27.02.2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания (Загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2010 г., в сила от 19.02.2010 г.) е от 1 март до 15 май на годината, за която се кандидатства за подпомагане, тоест от 01.03.2016 г. до 15.05.2016 година. Лицето обаче не е подало заявление и според общото правило на чл. 171, ал. 1 от ДОПК погасителната давност е започнала да тече 01.01.2017 г., като процесният АУПДВ е издаден на 23.01.2020 г., което означава, че 5-годишната давност не е изтекла. С оглед неоснователността на касационната жалба и навременна претенция за разноски на ответника по касация Държавен фонд Земеделие, в негова полза следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, чл. 144 от АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,