Решение № 11465 от 22.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4826/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), подадена чрез процесуален представител против решение 1127/22.02.2023г., постановено по адм. дело 8114/2021г. на Административен съд София - град, поправено с решение 1660/15.03.2023г., постановено по същото дело, с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) с изх. 01-6500/6991#4 от 05.07.2021г., издаден от заместник изпълнителен директор на ДФЗ, с който на П. Пейчев е установено публично държавно вземане в размер на 11 510.72лв. на основание чл. 18, ал. 3, т. 1 и ал. 4, б. "б" от Наредба 11/06.04.2009г., представляващи 40% от изплатена субсидия по мярка 214 "АЕП" от ПРСР 2007-2013г. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че АССГ превратно е разтълкувал нормата на § 1, т. 4, бук. в от ДР на Наредба 11/06.04.2009г. относно наличие на форсмажорни обстоятелства, препятстващи връщане на субсидията. Според касатора бенефициера не е претърпял отчуждаване на имота принудителни действия, извършени въз основа на закона за задоволяване на държавни или общински нужди или като резултат на принудително изпълнение насочено към дадено имущество. Освен това не е изпълнено и изискването при настъпване на някое от лимитативно изброените форсмажорни обстоятелства в § 1, т. 4 от ДР на Наредбата в 10-дневен срок от настъпването на това обстоятелство бенефициера да уведоми ДФЗ за това. Предвид на горното се счита, че по отношение на П. Пейчев не са налице предпоставките на чл. 18, ал. 7 от Наредбата. По подробно изложени в жалбата съображения моли ВАС да отмени обжалваното решение и да реши спора по същество, като отхвърли жалбата на лицето срещу процесния АУПДВ. Претендира и разноски за двете инстанции. Ответникът по касационната жалба П. Пейчев чрез процесуалния си представител я е оспорил с доводи, развити в писмения отговор. Счита последната за неоснователна и моли съда да потвърди решението на АССГ. Претендира разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, заявените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК и съобрази становищата на страните, намира жалбата процесуално допустима като подадена от легитимирана страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. По същество жалбата е основателна, предвид следното: С оспореното решение Административен съд София - град е отменил АУПДВ изх. 01-6500/6991#4 от 05.07.2021г., издаден от заместник изпълнителен директор на ДФЗ, с който на П. Пейчев е определено публично държавно вземане, представляващо изплатена субсидия по мярка 214 "Агроекологични плащания" от Програмата за развитие на селските райони 2007 2013 г., направление "Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност" за кампании 2013г., 2014г. и 2015г. в размер на 11 510лв. За да постанови този резултат, административният съд е установил, че жалбоподателят е регистриран с Уникален регистрационен номер /УРН/ [номер] в ИСАК и е одобрен за участие по мярка 214 АЕП от ПРСР 2007-2013г., в направление Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност /ВПС-1/ през 2013г. С УП за прекратяване на агроекологичен ангажимент по мярка 214 "АЕП" от ПРСР 2007-2013 г., с изх. 01-6500/6991 от 10.09.2019г. е прекратен агроекологичния ангажимент на бенефициера, като липсват данни този акт да е бил оспорен по съответния ред. След прекратяване на многогодишния агроекологичен ангажимент, административният орган е предприел действия по провеждане на производство по събиране на суми, чието възстановяване бенифициента в този случай дължи. С писмо от 03.07.2020г. бенефициера е бил уведомен за започване на административно производство за издаване на АУПДВ. След подадено от негова страна възражение и след като административния орган се е запознал с него е издаден и оспорения пред съда АУПДВ 01-6500/6991#4 от 05.07.2021г. Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия и в предвидената по чл. 59, ал. 2 АПК законова форма, но при нарушение на материалноправните разпоредби. Приел е, че бенефициера не е подал заявление за плащане за 2016г. по поетия петгодишен ангажимент за процесната мярка, поради липса на наета земя, с която да кандидатства. Приел е, че договорът за аренда на лицето е прекратен поради изменение в законодателството. Съгласно изричната разпоредба на § 15, ал. 6 ЗИД на ЗСПЗЗ и чл. 37и, ал. 5 ЗСПЗЗ, договорите за наем или аренда по ал. 3 не се смятат за правно основание съгласно чл. 41, ал. 1 ЗПЗП когато при извършване на проверките се установи, че са налице основания за прекратяването им. Цитираната норма е мотивирала съдебният състав да приеме, че настъпилите нормативни промени са поставили земеделския стопанин в ново фактическо и правно положение, поради което неправилно и необосновано административният орган е приел, че земеделският стопанин е разполагал с правната възможност да продължи да изпълнява поетия агроекологичен ангажимент по отношение на земеделските имоти, за които е приложен фактическият състав на § 15 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ. След като земеделският стопанин вече не е бил в състояние да изпълнява агроекологичния ангажимент поради отчуждаване на стопанството му в резултат на изменение на нормативната уредба, е налице форсмажор по смисъла на § 1, т. 4, б. "в" от ДР на Наредба 11 от 06.04.2009г. При тези изводи АССГ е отменил оспорения АУПДВ. Решението е неправилно. Основателно в касационната жалба се сочи, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на обжалваното решение. За да отмени оспорения акт АССГ е преценил, че са налице предпоставките на чл. 18, ал. 6 от Наредба 11/06.04.2009г., за условията и реда за прилагане на мярка 214 Агроекологични плащания от ПРСР 2007-2013г., издадена от министъра на земеделието и храните, обн ДВ бр. 29/17.04.2009г. Посочената норма е особена и предвижда, че в случаите на форсмажорни или изключителни обстоятелства агроекологичният ангажимент се прекратява и не се изисква частично или пълно възстановяване на получената от земеделския стопанин финансова помощ. Кои случаи са форсмажорни е уредено в § 1, т. 4 от ДР на Наредбата - а) смърт на подпомаганото лице; б) дългосрочна професионална нетрудоспособност на подпомаганото лице; в) отчуждаване на голяма част от стопанството, ако това не е могло да бъде предвидено в деня, в който е поет ангажиментът; г) сериозно природно бедствие, което силно засяга земята на стопанството; д) разрушаване на оборите в стопанството в резултат на инцидент; е) епизоотична болест, засягаща всички или част от животните в стопанството. От мотивите изложени в съдебния акт могат да се изведат изводи, че АССГ е приел като форсмажорно обстоятелство наличието на отчуждаване на голяма част от стопанството, с оглед настъпилата законодателна промяна в ЗИД на ЗСПЗЗ и по конкретно на §15 от ПЗР на посочения по-горе закон. АССГ е извел тези изводи въз основа на обстоятелството, че ЗП не е подал заявление за плащане за 2016г. по поетия ангажимент поради липса на наета земя, предвид прекратяване на договор 48/15.05.2013г. сключен между жалбоподателят и община Вършец. Това посочено от съда доказателства обаче не се намира в кориците на делото, нито е изисквано за представяне, въпреки, че касае установяване на факти и обстоятелства от решаващо значение за решаване на правния спор. Наличието на сключен между ЗП и съответната община договор за наем на земеделска земя с която жалбоподателят е кандидатствал по мярката е и бил одобрен и впоследствие този договор е бил прекратен имат значение за установяване наличието на форсмажорни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на Наредбата за да е приложима нормата на чл. 18, ал. 6 от същия подзаконов акт. Тези доказателства са били необходими за да може първоинстанционния съд да ги анализира подробно и да прецени дали са налице предпоставките посочени в чл. 18, ал. 6 от Наредбата. Липсата им и преценката им с останалия доказателствен материал водят до необоснованост на изводите на решаващия съд за наличие в конкретния случай на форсмажорни обстоятелства, водещи до неизискване за възстановяване на даденото финансиране от ДФЗ. Изрично т. 45 от Решение на СЕС от 16 февруари 2023г., постановено по дело С-343/21 е прието, че не се изисква възстановяване на получена помощ ако земеделския производител се намира в невъзможност да продължи да спазва поетите ангажименти през последната година от изпълнението им, дължаща се именно на преразпределяне на стопанството или на предприета мярка за комасация на земята, но горното е неприложимо в случаите, в които посочената невъзможност се дължи на липсата на сключени споразумения за ползване на съответните земи между земеделския производител и други собственици или ползватели на земеделски земи. В т. 59 от своя страна е прието, че невъзможността на бенефициера да продължи да спазва дадено агроекологично задължение заради липса на сключени споразумения за ползване на съответни земи с други собственици или ползватели по принцип представлява непреодолима сила, но само при условие, че тази невъзможност се дължи на извънредни и непредвидими външни за бенефициера обстоятелства, чиито последици не е можело да бъдат избегнати въпреки положената от последния грижа. Тези постановки на решението на СЕС водят до извод, че следва бенефициера да представи такива доказателства които да могат да обосноват наличието на форсмажорни и/или изключителни обстоятелства изключващи частично или пълно възстановяване на полученото от бенефициера по посочената по-горя мярка финансиране. Именно в тази връзка е следвало решаващия съд да изиска и да приложи както сключения между ЗП и община Вършец договор за наем на земеделска земя, така и споразуменията касаещи прекратяване на договора за да се установят наличието или не на предпоставките визирани в чл. 18, ал. 6 от Наредбата. Този пропуск е съществен и е довел до излагане на правни изводи от съда без установяване по безспорен начин на относимите към тях факти. Липсата на установени от решаващия съд в горната насока обстоятелства предвид чл. 220 от АПК е пречка настоящата съдебна инстанция да установи дали съдът е приложил правилно материалния закон. Предвид горното оспореното съдебно решение като неправилно следва да се отмени, а на основание чл. 222, ал. 2 от АПК делото да се върне за ново разглеждане на друг съдебен състав. При новото разглеждане следва съдът да изиска и да приложи по делото договор за наем на земеделска земя 48/15.05.2013г. сключен с община Вършец; допълнително споразумение 1/10.03.2016г., и допълнително споразумение 2/01.07.2016г., като анализира тези доказателства и изложи установените с тях факти и обстоятелства и ги обвърже със събрания останал по делото доказателствен материал и едва тогава да пристъпи към излагане на правни мотиви касаещи спорния въпрос относно наличието на допуснато нарушение на посочената норма на чл. 67 от Наредбата и наличието на предпоставки за прилагане на специалната хипотеза на чл. 18, ал. 6 от същия подзаконов акт, като съобрази и решение Решение на СЕС от 16 февруари 2023г., постановено по дело С-343/21. С оглед изхода на спора разноски не следва да се присъждат, а направените такива трябва да се вземат предвид при условията на чл. 226, ал. 3 от АПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховния административен съд, в състав на Осмо отделение,