Решение № 2577 от 25.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8964/2009 г.

Решение № 2577 от 25.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8964/2009 г., II о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Лидия Христова Бучкова от гр. София против Решение № 71 от 23.03.2009 г., постановено по административно дело № 343/2008 г. на Административен съд - Кюстендил, като са изложени доводи, че е необосновано, незаконосъобразно и постановено в разрез със събраните по делото доказателства, поради което се иска отмяната му. В пледоарията си процесуалният представител на касатора моли решението да бъде отменено като неправилно и претендира присъждане на деловодните разноски, а в писмено становище обосновава тезата, че касационната жалба не е просрочена. Ответникът Васил Димитров Николов от с. Овчарци в писмено възражение аргументира позиция за неоснователност на касационната жалба. Ответникът Кмета на Община Сапарева баня в писмено становище моли да се отхвърли касационната жалба като неоснователна и да се остави в сила обжалваното решение като законосъобразно, правилно и обосновано. Представителят на Върховната административна прокуратура сочи, че касационната жалба е просрочена, а ако се приеме, че това не е така, дава мотивирано заключение за нейната основателност. Върховният административен съд, второ отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Жалбата не е просрочена, понеже касаторът е получил обявление за изготвеното решение на 6.04.2009 г., а касационната жалба е подадена по пощата на 21.04.2009 г., т. е. на първия работен ден след великденските празници - дните 18, 19 и 20 април 2009 г. са били неработни (почивни), което кореспондира с правилото на чл. 60, ал. 6 от ГПК (приложим в настоящото производство по силата на чл. 144 от АПК), че когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът изтича в първия следващ присъствен ден. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението, настоящият съдебен състав установи следното: С обжалваното решение е отхвърлена като неоснователна жалбата на Лидия Христова Бучкова срещу Заповед № 133/7.05.2008 г. на Кмета на Община Сапарева баня, с която на основание чл. 195, ал. 5 и ал. 6 от ЗУТ е наредено премахване на едноетажна стопанска постройка, находяща се в УПИ ХI-418, кв. 20 по плана на с. Овчарци, собственост на Бучкова. За да постанови съдебния си акт, съдът е възприел наличието на изложените в заповедта фактически основания - износена и станала опасна за здравето и живота на хората сграда, застрашена от самосрутване, при липса на възможност да се поправи или заздрави, които обстоятелства са в съответствие с посоченото от административния орган правно основание. Обсъдено е и заключението на вещото лице по назначената в хода на съдебното производство съдебно-техническа експертиза, като съдът е приел, че то кореспондира на изложеното от административния орган фактическо и правно основание. Този извод на съда е необоснован и има за последица постановяването на неправилно решение по следните съображения: Оспорената заповед се предхожда от съставен констативен протокол от комисия на общината № 4/11.02.2008 г. (също обсъден от административния съд). В него се съдържат данни за състоянието на процесната едноетажна сграда, описана като опасна поради естественото си износване за здравето и живота на хората, негодна за ползване, застрашена от самосрутване, не може да се заздрави и хигиенизира. В констативният протокол липсват данни какво е състоянието на сградата в конструктивно отношение, тъй като изясняването на този въпрос е от съществено значение за това дали да е възможно нейното заздравяване или не, като последното е предпоставка за постановяване на административен акт за премахването й по чл. 196 от АПК. На този въпрос отговор е даден в заключението на вещото лице (изготвено след извършен оглед на място) което е описало състоянието на сградата, посочило е, че тя не може да бъде охарактеризирана като самосрутваща се и опасна за обитаване, и е дало окончателно становище, че съществуващата част от нея е масивна, стоманобетонова и годна за ползване без никакво конструктивно укрепване. Изяснено е, че по носещата й конструкция (колоните, гредите и плочата) няма видими недопустими деформации и пукнатини. Нещо повече, вещото лице изрично е посочило в заключението си, че комисията се е отнесла формално и не се е произнесла точно по въпросите коя част от постройката подлежи на премахване, коя част на заздравяване и коя остава. Това заключение на вещото лице не е оспорено от страните и с него за разлика от заповедта на административния орган е прието, че като незасегната в конструктивно отношение сградата не е самосрутваща се и опасна, но съдът не е отчел този факт и погрешно е възприел, че процесната заповед не противоречи на материалния закон, поради което е постановил необосновано решение - касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Съгласно чл. 195, ал. 6 от ЗУТ, основанието на което е издадена заповедта, кметът на общината издава заповед за премахване на строежи, които поради естествено износване или други обстоятелства са станали опасни за здравето и живота на гражданите, негодни са за използване, застрашени са от самосрутване, създават условия за възникване на пожар или са вредни в санитарно-хигиенно отношение и не могат да се поправят или заздравят. При издаването на заповедта на посоченото правно основание административният орган е изпълнил задължението си да назначи комисия по чл. 196 от ЗУТ, която на първо място следва да се произнесе относно състоянието на сградата, за възможността за поправянето и заздравяването й, което означава, че следва да се констатира състоянието й в конструктивно отношение, което не е направено в случая от назначената комисия. При положение, че заключението на вещото лице не е оспорено от страните, то направените в него констатации опровергават съдържанието на констативния протокол и фактическите основания, посочени в заповедта, поради което оспорената заповед е незаконосъобразна. След като съобразно това заключение постройката в този си вид не е застрашена от самосрутване и даже не е необходимо нейното конструктивно укрепване, относно този обект не са налице предпоставките на горепосочената разпоредба от закона за премахването й. От изложеното е видно, че административният съд, приемайки, че оспорената пред него заповед е законосъобразна, е постановил неправилен съдебен акт, което налага отмяната на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважи подадената първоначална жалба срещу процесната заповед. Предвид този изход на спора основателна се явява акцесорната претенция на повереника на касатора за присъждане в полза на доверителя му на сторените от последния деловодни разноски, общо в размер на 205 лв., от които 5 лв. заплатена държавна такса за касационното производство и 200 лв. заплатено адвокатско възнаграждение на упълномощения да го представлява пред тази инстанция адвокат. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в настоящия тричленен състав при второ отделение