Решение № 649 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1530/2009 г.

Решение № 649 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1530/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова Производството е по чл. 290- чл. 293 ГПК. С определение № 32 от 12.01.2010 г. е допуснато обжалване на решение № 1207 от 1.07.2009 г. по гр. д. № 890 от 2009 г. на Пловдивския окръжен съд, 10 състав, с което е оставено в сила решение № 88 от 8.06.2007 г. на Пловдивския районен съд, 16 състав. Обжалването е допуснато по касационната жалба на С. Х. Д. срещу съдебният акт, с който е уважен предявеният от [фирма]- в ликвидация срещу касатора ревандикационен иск за апартамент № 10/26 ет. 4, вх. "А", бл. 1589, [улица], кв. "В.", [населено място]. Касационното разглеждане се е спряло на процесуалните въпроси касаещи разпределението на тежестта на доказване при иска по чл. 108 ЗС, свързани с приложението на чл. 109, ал. 4 ГПК (отм.), чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.), чл. 128, ал. 1 ГПК (отм.) чл. 143, ал. 1 ГПК (отм.) чл. 188 ГПК (отм.), чл. 189 ГПК (отм.) както и по въпроса за цялостно обсъждане поотделно и в съвкупност на приобщения доказателствен материал. Предмет на разглеждане са и по релевантните материално правни въпроси, свързани с приложението на чл. 68 ЗС, чл. 69 ЗС, чл. 79 ЗС, т. е. въпроса за придобиване по давност на обект, който първоначално е бил държавна собственост. В жалбата се прави основно оплакване за необоснованост на съдебният акт и неправилно приложение на процесуалния и материален закон. Ответника [фирма] - в ликвидация чрез ликвидатор А. В. Н. не е депозирала отговор, но допълнително е представила подробна писмена защита, в която излага становището си по двата спорни юридически факта - своето право на собственост и липсата на вещни права на ответника- касатор. Върховният касационен съд, състав на Първо г. о. като прецени доводите на страните и данните по делото приема следното: Касационната жалба е допустима, защото е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение, което е неблагоприятно за нея, в едномесечния законен срок. Решението е постановено след отменително решение № 123 от 26.03.2009 г. по гр. д. № 1098 от 2008 г. на Върховния касационен съд, Второ отделение, с което са дадени указания за извършване на допълнителни процесуални действия и по приложението на закона. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. При повторното разглеждане на делото Пловдивския окръжен съд е уважил предявеният от [фирма] - в ликвидация чрез ликвидатор А. В. Н. срещу С. Х. Д. ревандикационен иск за апартамент № 10/26 ет. 4, вх. "А", бл. 1589, [улица], кв. "В. ", [населено място] защото е намерил, че ищеца е установил правото си на собственост въз основа на отстъпено право на строеж по чл. 130, ал. 1, т. 2 З.(отм.) със заповед № СД-Б-121 от 4.08.1989 г. на Председателя на ОбНС, [населено място]. Това право на строеж е било реализирано, включително и с участието на [фирма] като строител. За изградените апартаменти в блока е съставен акт за държавна собственост № 167 от 10.11.1997 г. В това се състои и легитимацията на ищеца като собственик на спорната вещ. Направените изводи от въззивният съд са в противоречие с трайната съдебна практика, предвиждаща цялостно обсъждане на доказателственият материал - т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС и формиране на фактическите изводи от инстанцията по същество въз основа на установеното от доказателствата, преценени по вътрешното убеждение и при прилагане на правилата от неюридически характер на формалната логика. Този анализ на доказателствения материал е следвало да обоснове в кумулативно единство наличието на три юридически факта: правото на собственост на ищеца, осъществяваната фактическа власт от ответника и правното основание на което последният се намира в имота. В конкретиката вторият юридически факт е безспорен, макар, че получава различно правно тълкуване. По делото е постигнато съгласие, че касатора С. Х. Д. осъществява фактическа власт върху имота, считано от 1992 г. /определение по чл. 109, ал. 4 ГПК (отм.) в съдебно заседание от 16.04.2007 г./. Въззивният съд е възприел тезата на ищеца и е заключил, че се касае до фактическа власт, която осъществява държателя, а ответника подържа, че се касае до владение като елемент от правото на собственост. Основно съдът се е занимал и отхвърлил правоизключващото възражение на Д., че е придобил имота по давност, която е осъществявал от 1992 г. и понастоящем. Намерил, че фактическата господство на Д. върху имота представлява "държане", а не "владение" предвид издадената заповед № 8 от 23.01.1995 г. от управителя на [фирма] за настаняване му в спорния имот. Настоящият състав намира, че извода за наличието на право на собственост в [фирма] не е подкрепено с доказателства поради следното: въз основа на отстъпено право на строеж по чл. 130, ал. 1, т. 2 З.(отм.), норма допускаща учредяване на суперфиция върху държавна земя в полза на самоуправляваща се стопанска организация със заповед на съответния председател на ИК на ОбНС по местонахождението на имота, в случая със заповед № СД-Б-121 от 4.08.1989 г. на Председателя на ОбНС, [населено място], праводателя на ищеца е придобил право да изгради и получи в собственост 51 апартамента в парцел IV, кв. 41 по плана на[населено място], местността "В.-юг". Изграждането на апартамените се осъществява от Д. комбинат, а впоследствие и от [фирма], с който дружеството сключва договор за строителство от 29.12.1991 г. На 27.10.1993 г. сградата е въведена в експлоатация с "акт образец 16". Между временно е извършено преобразуване на ДФ "Е. ", [населено място] и дъщерната му фирма "Завод за силова електроника" -П. в еднолично търговско дружество с държавно участие, наречено [фирма] по баланса на "Завод за силова електроника" П. към 31.03.1991 г. В баланса са включени и изградените апартаменти в бл. 1589, ул. "Пере Т.", [населено място]. На 10.11.1997 г. е съставен е акт за държавна собственост № 567. Ищеца подържа, че по силата на чл. 17а ЗППДОБ (отм.) е станал собственик на изграденият обект и така очертава своята активна легитимация по воденето на иска за ревандикация. Това твърдение обаче не е съобразено с другите безспорно доказани факти по делото. Договора за строителство и продажба е сключен между БСФ "Р." О., в което съдружник е праводателя на ищеца с [фирма] М. Д., [населено място]. В т. 1 от него е посочено, че Едноличния търговец чрез търг купува тринадесет апартамента, един от които е процесния. С анекс към този договор, сключен вече от [фирма] и ЕТ "Д. - 31" М. Д. се потвърждава задължението за продажба на тези апартаменти, като се посочва, че продавача ще съдейства за извършване на прехвърлянето. При предаването на апартаментите с протокол от 18.07.1995 г. ищеца изрично отбелязва, че не претендира вещни права върху имотите, които са предоставени на Едноличния търговец. Договора с анексите към него следва да се приеме за договор, сключен при условията на чл. 19, ал. 3 ЗЗД . С решение № 402 от 23.12.2005 г. по гр. д. № 183 от 2005 г. на ВКС, Търговска колегия, 2 отделение обаче е отхвърлен иска за обявяване на този предварителния договор за окончателен. Д. е оспорил правото на собственост на ищеца и е въвел правопогасителното възражение за собственост, сочейки че е придобил абсолютното вещно право върху имота на основание чл. 79, ал. 1 от Закона за собствеността. Правото си на собственост обосновава на обстоятелството, че след сключването на предварителния договор от 19.06.1992 г. с [фирма]- М. Д. той придобива владението върху имота и впоследствие е променя анимуса си, приемайки, че осъществява владелчески действия като собственик. Настанителната заповед № 8 от 23.01.1995 г. издадена от [фирма] за настаняването му като наемател в жилището не е връчена, поради което ищците не могат да обосноват тезата си, че Д. е осъществявал държане на апартамента по силата на наемно правоотношение, тъй като такова не е възникнало. Тази заповед обаче доказва, че към датата на издаването й, Д. е осъществявал фактическа власт върху имота. Ищеца не е оборил презумпцията на чл. 69 от Закона за собствеността и не е установил твърдението си, че ответника е държател, а не владелец, поради което прилагайки правилото на доказателствената тежест следва да се приеме, че Д. е осъществявал фактическата власт върху имота за себе си. Съгласно чл. 7, ал. 3 от Закона за държавната собственост /в сила от 1.06.1996 г./ имотите- частна държавна собственост, могат да се отчуждават и да се обременяват с вещни права. За тях се прилагат общите разпоредби за собствеността, доколкото в този закон не се предвижда друго. Следователно те могат да се придобиват и по давност. Исковата молба е подадена на 28.11.2006 г., т. е. след изтичането на законният десет годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. В този десет годишен период ответника е осъществявал действия, с които е демонстрирал, че владее имота за себе си. Декларирал го е и е плащал данъци и е заявил правото си на собственост, снабдявайки се с н. а. № 19, т. 01, рег. № 373, н. д. № 18 от 2004 г. въз основа на давностно владение. Предявеният иск е неоснователен тъй като не са установени два от юридическите факта на иска по чл. 108 от Закона за собствеността. В. изложено налага извода, че решението на Пловдивския окръжен съд е неправилно и следва да се отмени като се отхвърли предявеният осъдителен иск. Ищеца дължи направените по делото разноски в размер на 743 лева. По тези съображения, ВКС, състав на Първо г. о.