Решение № 10636 от 29.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6512/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Х. С., подадена чрез пълномощник адвокат С. Али от Адвокатска колегия-Търговище. Жалбата е срещу решение 734 от 30.04.2025 г., постановено по адм. дело 44/2025 г. от Административен съд Търговище. С него е отхвърлена жалбата на Х. С. против заповед 363з-2787/19.12.2024 г., издадена от директора на Областна дирекция (ОД) на МВР - Търговище, за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България". В касационната жалба се съдържат твърдения за неправилност на обжалваното съдебно решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение. Ответникът временно изпълняващ длъжността директор на ОД на МВР- Търговище, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Търговище е образувано по жалба на Х. С. срещу заповед 363з-2787/19.12.2024 г. на временно изпълняващ длъжността директор на ОД на МВР- Търговище. С нея на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) на жалбоподателя е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България. Административен съд Търговище след изясняване на фактическата обстановка е обсъдил, че за да постанови административния си акт временно изпълняващ длъжността директор на ОД на МВР- Търговище е възприел констатациите в направеното предложение, като въз основа на справката от АИС на МВР е приел за установено, че лицето не е пребивавало на територията на Република България за период, по-голям от 12 последователни месеца, за времето от 26.04.2023г. до 02.08.2024г., което се явява последователно отсъствие за периода от 15 месеца и 6 дни. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона форма с изложени фактически и правни основания, и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че действително жалбоподателя е отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период, надвишаващ 12 последователни месеца. По тези съображения съдът е достигнал до извод, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, споделя изцяло фактическите и правни изводи на административния съд, поради което и препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обжалваното съдебно решение е постановено при точно приложение и тълкуване на материалноправните норми, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, актът е обоснован с релевантните за спора доказателства, а фактическите установявания са правилно подведени под относимите разпоредби на закона. Настоящата инстанция намира, че решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен анализ на приобщените по делото доказателства, поради което направените възражения в тази връзка са неоснователни. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, към датата на издаване на оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 и чл.25г от ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Такива изключения не са налице по отношение на Х. С.. По делото няма спор, че на Х. С. е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Цитираната норма предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. От доказателствата по делото (справка от АИС за пътуване на лице чужд гражданин) се установява, че за времето от 26.04.2023г. до 02.08.2024г. лицето не е пребивавало на територията на държава-членка на ЕС. От цитирания период се установява, че се надвишават 12-те последователни месеца. На 03.10.2024г. пред административният орган, чужденецът е дал писмено обяснение, в което заявява, че отсъствието му от страната е свързано с дългото му неразположение, поради здравословни причини, като с оглед напредналата му възраст не са му препоръчвани дълги пътувания. С молба от 16.12.2024г. Х. С., чрез своя процесуален представител е заявил, че във връзка с административно производство за принудителна административна мярка на основание чл.39а, ал.1, т.1 и чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, е в невъзможност да се яви лично в звено Миграция поради сериозни здравословни проблеми на неговата съпруга, за което представил доказателства. След анализ на същите от страна на административният орган, правилно са отчетени, че документите са издадени на 19.04.2023г. и са по отношение на него - л. 59 от делото, с който на чужденеца, в следствие на преглед по вътрешни болести и кардиология на 19.04.2023г. е преценено за уместно до 31.07.2024г. да не предприема пътувания на дълги разстояния. Видно от справката за пътувания на лице-чужд гражданин, Х. С. е осъществил такова пътуване регистрирано на 26.04.2023г. и последващо излизане на 26.04.2023г. през ГКПП Малко Търново, което налага извода, че чужденецът е бил в обективна възможност да се завърне в България. Представените документи не доказват по безспорен начин наличие на извънредно обстоятелство за запазване на статута на чужденеца на територията на Република България, тъй като липсват данни за назначено конкретно лечение. Правилно е преценено, че по делото, няма и данни да е налице някое от предвидените в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ изключения, при които правото на пребиваване на чужденец в Република България не се отнема, а именно случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение. Не се твърди и не се установява и Х. С. да е пребивавала в друга държава-членка на ЕС. Съобразно чл. 59 от ППЗЧРБ в тежест на лицето, спрямо което са налице основания за отнемане правото му на пребиване по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, е да представи годни доказателства, че е пребивавал в друга държава-членка на ЕС. Такива доказателства не са представени, а напротив - установено е, че семейството му е в Република Турция. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, както и принадлежността му към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. В тази връзка обоснован е изводът на съда, че при издаване на процесната заповед са отчетени предпоставките на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,