Решение № 1597 от 8.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15287/2009 г.

Решение № 1597 от 8.02.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15287/2009 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Татяна Хинова Производството е по чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба, подадена от Огнян Иванов Батев срещу решение № 12792 от 29.10.2009 г. постановено от тричленен състав на Върховния административен съд - трето отделение по адм. д. № 8299/2009 г. С касационната жалба са мотивирани доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон - чл. 168 от ЗМВР. С оглед посоченото касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК, касационният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното решение . Ответникът - министъра на вътрешните работи с представена по делото писмена защита, мотивира доводи за неоснователност на касационната жалба, поради което прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Подадена е частна жалба от министъра на вътрешните работи срещу определение № 14140 от 24.11.2009 г., постановено по същото дело. С частната жалба са мотивирани доводи за неправилност на определението, с което е отказано присъждане на разноски по делото, изразяващи се юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство. Частният жалбоподател прави искане за отмяна на определението и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде уважено искането за допълване на съдебното решение. Ответникът по тази частна жалба - Огнян Иванов Батев, с писмено възражение е мотивирал доводи за неоснователност, поради което прави искане за потвърждаване на обжалваното определение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага обжалваното решение да бъде оставено в сила. По отношение на частната жалба дава заключение за основателност и предлага обжалваното определение да бъде отменено. По касационната жалба на Огнян Иванов Батев. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което разглеждането й е процесуално допустимо. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред тричленният състав е образувано по оспорване на заповед № К-1893 от 1.04.2009 г. на министъра на вътрешните работи. С оспорения административен акт е прекратено служебното правоотношение на Огнян Иванов Батев като държавен служител от МВР на основание чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, поради придобиване на право на пенсия при условията на чл. 69 от КСО. Съдът е потвърдил като законосъобразен оспорения административен акт. За да стигне до този правени извод, решаващият съд е приел, че заповедта е издадена в съответствие с приложимата материално-правна разпоредба на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. Съдът е изложил мотиви, че с цитираната като правно основание норма, законодателят изрично е регламентирал правото на административния орган по своя инициатива да освободи от служители, които имат изискуемия по чл. 69 от КСО трудов стаж, без оглед на възрастта, каквато е хипотезата на т. 2 на ал. 1 на чл. 245 от ЗМВР. Единствената предпоставка е служителят да има 25 години осигурителен стаж, от които 2/3 действително изслужени като държавен служител в системата на МВР или във ведомствата по чл. 69 КСО. Безспорно е установено по делото, че жалбоподателят е придобил право на пенсия при условията чл. 69 от КСО, а след като има изискващия се стаж по чл. 69 КСО - 2/3 от 25 години общ осигурителен стаж, е налице предвидената в чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР предпоставка за освобождаването му от служба на посоченото в заповедта основание, независимо от професионалните качества на служителя и годността му да продължи ефективно да изпълнява служебните си задължения, което е преценка по целесъобразност изключително в правомощията на административния орган и не подлежи на съдебен контрол. По тези доводи, съдът е потвърдил като законосъобразен оспорения административен акт. Обжалваното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да съставляват касационни отменителни основания. Обоснован и законосъобразен е извода на съда, че оспорената заповед е постановена в съответствие с приложимата материално-правна разпоредба на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. Според разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от КСО държавните служители в МВР, придобиват право на пенсия, независимо от възрастта, при 25 години осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители от МВР. Фактическият състав на нормата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР включва единствено наличието на условията по чл. 69, ал. 2 от КСО и издаването на заповед от органа по назначаването, със съдържание, предписано в нормата на чл. 269 от ППЗМВР. В разглеждания случай, видно от приложената справка за осигурителен стаж от 12.03.2009 г. към същата дата жалбоподателя е имал общ осигурителен стаж от 30 години, 6 месеца и 2 дни, от които служебен стаж във ведомства по чл. 69 от КСО 20 години и 2 дни и действително прослужени в системата на МВР 8 години и 6 месеца. Предвид на това директора на Главна дирекция "Гранична полиция" - МВР е изготвил предложение рег. № 8171 от 23.03.2009 г. г. до министъра на вътрешните работи за прекратяване на служебното правоотношение по инициатива на органа по назначаване в съответствие със закона. Разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР овластява органа по назначаване едностранно да прекрати служебното правоотношение само при наличието на осигурителен стаж, какъвто е конкретния случай. Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена от органа по чл. 246 от ЗМВР - министър на вътрешните работи и има съдържанието, предписано от чл. 269 от ППЗМВР. Обстоятелството, че посочения в справката и възприет от органа по назначаването осигурителен стаж, не е оспорен от жалбоподателя, налага извод за наличие на предпоставки по чл. 69, ал. 2 от КСО и за наличие на основание за приложение на чл. 245, ал. 1, т. 13 от ЗМВР за прекратяване на служебното правоотношение. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че първоинстанционният съд е следвало да се произнесе не по законосъобразността, а по целесъобразността на оспорената заповед. Съобразно разпоредбата на чл. 145, ал. 1 от АПК съдът се произнася единствено по законосъобразността на оспорен пред него индивидуален административен акт. Съобразявайки обхвата на съдебния контрол, решаващият съд е приел, че оспорената заповед е постановена в съответствие с приложимия материален закон, от компетентен орган, в предписаната от закона форма и съобразно предоставената възможност на административния орган сам да прецени дали да прекрати служебното правоотношение на посоченото основание. С оглед на тези доводи, настоящият състав счете, че обжалваното решение не страда от пороците релевирани с касационната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила. По частната жалба на министъра на вътрешните работи. Частната жалба е подадена в преклузивния срок, указан от първоинстанционния съд и от надлежна страна, поради което разглеждането й е процесуално допустимо. Разгледана по същество жалбата е основателна. Обжалваното определение е постановено по молба на министъра на вътрешните работи на основание чл. 248 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, съдът да допълни постановеното решение, като се произнесе искане за присъждане на разноски по делото - юрисконсултско възнаграждение за процесуалното представителство на юрк. Петкова. Съдът е приел, че не се дължат разноски от вида, претендиран с искането за допълване на съдебното решение. За да стигне до този извод, съдът е приел, че Административнопроцесуалния кодекс съдържа изчерпателна уредба по отношение на отговорността за разноски и тази уредба не предвижда присъждане на възнаграждение за юрисконсулт при осъществено процесуално представителство. Съдът е приел, че в случая не се прилагат правилата на Гражданския процесуален кодекс, уреждащи тази отговорност, тъй като разпоредбата на чл. 144 от АПК препраща към тези правила само за неуредени случаи. Съдът е приел, че дори да се допусне субсидиарно приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, то в тази процесуална норма не е предвидена възможност за присъждане на разноски за юрисконсулт, представлявал едноличен административен орган, какъвто е издателя на оспорения акт. По тези доводи съдът е отхвърлил молбата. Обжалваното определение е неправилно. Необоснован и незаконосъобразен е правния извод на решаващият съд относно приложението на чл. 143, ал. 4 от АПК. Неправилно съдът е приел, че тази разпоредба урежда изчерпателно хипотезата при която се дължат разноски от подателя на жалба при отхвърляне и при тази уредба не се допуска субсидиарно приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от АПК дължимостта на разноски в административното производство е обусловена от резултата от оспорването. В текста на чл. 143, ал. 3 и ал. 4 от АПК се съдържат правилата относно задълженията за разноски в тежест на оспорващия в хипотезата на отхвърляне на жалбата или оттеглянето й, спрямо лицата, за които актът е благоприятен, както и спрямо другата страна. Макар и да не е споменато изрично, право на разноски има и административният орган като ответник по оспорването, което е отхвърлено като неоснователно. Липсата на изрична регламентация в АПК в тази хипотеза обосновава извод за субсидиарно приложение на ГПК за неуредените случаи, на основание чл. 144 от АПК. Следователно, правото на съдебни разноски - присъждане на юрисконсултско възнаграждение при отхвърляне на оспорването възниква по силата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Съобразно този текст в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Това субсидиарно приложение не е обусловено от факта дали издателят на акта е едноличен административен орган, както неправилно приема тричленния състав. Съгласно чл. 17, ал. 3 от АПК пред съда административният орган може да се представлява по пълномощие по реда на ГПК. Посочената разпоредба не прави разлика дали административният орган е едноличен или има качеството на юридическо лице, а същественото е той да е страна в административния процес, съгласно чл. 153, ал. 1, предл. второ от АПК. Съдът присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на юрисконсулта, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган. Поради това без значение е дали възнаграждението на процесуалния представител се следва по силата на договор за правна помощ или по силата на служебно правоотношение със средства на бюджета. Правният разум за присъждането на разноски на страната, в чиято полза е постановен даден съдебен акт се състои в това, че по този начин се репарират изцяло или отчасти разноските, свързани с процеса, породен от поведението на страната, която неоснователно го е провокирала. Аргумент за това се извежда и от разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, в която е предвидено, че в случаите, когато бъде отменен обжалваният административен акт, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Правната норма отново не прави разлика дали административният орган - издател е едноличен или юридическо лице. Определящото е, че издаването на незаконосъобразен акт води като правна последица, която ангажира бюджета на органа. С оглед на тези доводи настоящият състав счете, че обжалваното определение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и вместо него по същество на искането следва да се постанови определение, с което оспорващият да бъде осъден за заплати разноски по делото - юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 и чл. 221, ал. 1, пр. 2 във връзка с чл. 236 от АПК Върховният административен съд - петчленен състав на първа колегия