Решение № 225 от 19.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 1330/2011 г.

Решение № 225 от 19.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 1330/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Пламен С. Д. против въззивно решение № 17/14.02.2011 г., постановено по ВНОХД № 329/2010 г. от Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд - Ловеч. В жалбата се излагат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правото на защита на подсъдимия Д., както и довели до незаконосъобразното заключение за виновността на същия. Сочи се още, че наказанието е явно несправедливо, липса на мотиви във въззивния съдебен акт относно неприложението на чл. 66 от НК. Правят се алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия Д. по обвинението или намаляване на наказанието при условията на чл. 55 от НК и приложението на чл. 66 от НК. В съдебното заседание подсъдимият Пламен Д. не се явява, редовно призован, а жалбата се поддържа от процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: I. С първоинстанционната присъда № 22/10.09.2010 г. по НОХД № 176/2010 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч подсъдимият Д. е бил признат за виновен в това, че на 3.08.2008 г. в периода от около 00,00 ч. - 07,07 ч. в манастира "Св. Вм. П." - [населено място], при условията на продължавано престъпление е запалил сградата на манастира на обща стойност 300 500 лева и движими вещи, находящи се в същата сграда на стойност 87 315, 92 лева или общо 387 815,92, което имущество е със значителна стойност и има историческа, научна и художествена стойност - престъпление по чл. 330, ал. 3 във вр. с ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е три години лишаване от свобода. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е потвърдена изцяло. II. По доводите за съществени нарушения на процесуалните правила. В обхвата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се твърди, че са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия Д., а именно: не е обвинен по надлежния ред за конкретните деяния, предмет на продължаваното престъпление, поради което и обвинителният акт е несъответен на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, респективно такъв порок е допуснат и в присъдата; ограничаване правото на защита на подсъдимия, тъй като в хода на досъдебното производство, подадената жалба срещу постановлението на прокурора не е разгледана по реда на чл. 200 от НПК; първоинстанционният съд в нарушение на чл. 34 от НПК немотивирано е отхвърлил искания на защитата за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в досъдебната фаза. Твърди се още, че съдебните актове са постановени при превратно тълкуване на доказателствената съвкупност, като са нарушени чл. 12, чл. 13, чл. 15, чл. 16, чл. 18, чл. 107, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Възраженията са неоснователни. Обвинителният акт и първоинстанционната присъда съдържат необходимите реквизити съгласно изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и чл. 305 от НПК. Налице е индивидуализация на мястото и времето на деянията, обхванати от продължаваното престъпление, което е позволило на подсъдимия Д. в достатъчна степен да узнае конкретните факти по обвинението и да организира защитата си. Твърдението, поддържано в жалбата, че в обстоятелствената част на обвинителния акт ".. се сочели повече пожари от диспозитива на акта.. " и по този начин е осуетено ефективното упражняване на правото на защита, е неоснователно. Безспорно вярно е, че в обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържа фактология, която описва тлеене и леко горене в лявата стая, възникнало около 04,20 ч. Това обстоятелство не е прието нито от прокурора, нито от съдебните инстанции като самостоятелно деяние, включено в продължаваното престъпление, предвид заключението по пожаро-техническата експертиза (както и разясненията, дадени от вещото лице), че описаното тлеене и горене е вследствие от неугасяване на първия пожар. Що се отнася до възражението, че не е описана щетата отделно за двете деяния, включени в продължаваното престъпление, то въззивният съд аргументирано е дал отговор на идентично възражение, позовавайки се и на чл. 26, ал. 2 от НК, както и на разбирането на доктрината и съдебната практика за продължаваната престъпна дейност. Неоснователни са доводите за ограничаване правото на защита, поради неразглеждането на жалбата на подсъдимия, подадена срещу отказа на наблюдаващия прокурор да уважи доказателствени искания, направени при предявяване на разследването. Въззивният съд е отхвърлил възражението, като съображенията за това са в съответствие с указанията на ВКС, дадени с ТР № 2/2002 г. н ОСНК, т. 1. Може само да се допълни, че в жалбата е съобразена настъпилата промяна в НПК (виж чл. 229, ал. 3 от НПК), но не се държи сметка, че нарушението, ако се приеме за допуснато (виж, пак цитираното ТР № 2/2002 г.), то е неотстранимо, а доказателствени искания могат да се направят и в хода на съдебното производство. Ограничаване правото на защита на подсъдимия е видяно в жалбата и с оглед липсата на мотиви в определението, постановено на 26.04.2010 г. от първата инстанция, с което е отхвърлено искане за прекратяване на съдебното производство и връщане на дело на прокурора. Няма съмнение, че съдебните актове, в това число и определенията, следва да са съответни на изискванията за формата и съдържанието им. Вярно е също, че определенията от посочения вид не подлежат на проверка отделно от присъдата. Безспорно е обаче и друго, че последиците от немотивирането на отделните видове актове на съда са различни по своя характер. Липсата на съображения в съдебен акт (присъда или решение), с които се решават въпросите по съществото на делото, винаги съставлява абсолютно процесуално нарушение и обуславя отмяна - чл. 335, ал. 2 и чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Когато става дума за определения, отхвърлящи искания за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото в предходна фаза, липсата на мотиви не е порок от категорията на съществените нарушения на процесуалните правила. Разбира се, ако контролната инстанция установи, че в хода на досъдебното производство е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиненото лице и неговия защитник, постановената присъда подлежи на отмяна, а делото на връщане на прокурора - виж чл. 335, ал. 1, т. 1 от НПК. По конкретното дело въззивната инстанция, проверявайки изцяло правилността на постановената присъда, се е занимавала и с възраженията на защитата за допуснати процесуални нарушения в хода на досъдебното производство, които са идентични с тези, послужили за обосноваване на исканията, направени пред първата инстанция за връщане на делото, като тези възражения са отчетени като неоснователни. Всъщност, възраженията са същите, за които стана дума и по-горе в настоящето решение. Останалите доводи, изводими от изложеното в касационната жалба, са за допуснати нарушения на правилата, регулиращи доказателствената дейност на инстанциите по установяване на фактите и също са неоснователни. Въпросите, свързани с авторството на подсъдимия Д. при извършване на инкриминираното престъпление са ясно и подробно обсъдени и разрешени. Лансираната версия за недоказаност на участието на подсъдимия е изследвана от първата инстанция, която аргументирано я е отхвърлила като компрометирана, а въззивният съд, след самостоятелен анализ, не е намерил основание да се разграничи от тази оценка. Основните моменти на възраженията за недоказаност на обвинението се свеждат до обсъждане на показанията на свидетелите Г. Г. и Х. Г. (в жалбата има неточности в посочването на имената им) в най-големи детайли, за да се разкрие тяхната "недостоверност", без да се отчете, че по този начин достоверността им не може да бъде разколебана. Първата инстанция, последвана и от въззивният съд, съобразявайки изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, са констатирали наличните противоречия в тези показания, които правилно са оценени като несъществени. Решаващото съображение е, че относно хронологията на събитията и възприятията на свидетелите за присъствието на подсъдимия в манастира преди и след двете деяния показанията са безпротиворечиви и съответни на останалите гласни доказателствени източници - виж, показанията на свидетелите Иванова и Г. Г. На следващо място, съдът е дал отговор на въпроса защо приема, че информацията, изнесена от свидетеля Забрански за определени факти (че и други лица са имали ключ от помещението, където е възникнал пожара) е недостоверна. В мотивите на проверявания съдебен акт (л. 52 и сл.) са изложени подробни и логични съображения, доколко са обективни показанията на този свидетел, с оглед установените близки отношения с подсъдимия и произтичащата от това насоченост на изнесените данни. Обсъждането им (на показанията) не е единствено в аспекта на посочения мотив, а и във връзка с констатираните противоречия между заявеното от този свидетел и останалите доказателствени материали. Неоснователно се оспорва в жалбата и кредитирането на показанията, депозирани от Ловешкия митрополит Г. (свидетеля Цв. Д.), пред когото подсъдимият е заявил своята причастност към възникналия пожар в манастира и опожарения автомобил. Преди всичко следва да се отбележи, че извън процесуалните изявления на лица, включително и на тези, които в по-късен момент придобиват качеството на обвиняем (подсъдим), са доказателство, стига да са свързани с обстоятелствата по делото. Установяването им може да стане и чрез свидетелски показания. Безспорно е, че с оглед източника, тъй като свидетелят не възпроизвежда непосредствено възприет от него факт, става дума за производни доказателства, но за включването им в процеса няма процесуална пречка. Известно е значението на производните доказателства и с кредитирането на показанията на посочения свидетел предходната инстанция не се е отклонила от същото. По-нататък в жалбата неточно се сочи, че фактите, изнесени от този свидетел са му станали известни по повод църковното дело, което не е приложено по наказателното дело. Пропуска се същественото, че съдът е отдал доказателствено значение на казаното от подсъдимия на митрополит Г. (св. Д.) не в хода на църковното дело, а на онези негови изявления, направени непосредствено след задържането му. Относно другите факти за предходни конфликти, възникнали между подсъдимия и свидетеля Н. П., ефимерий на Г. манастир, има и други доказателствени източници, установяващи същите, а по отношение на позитивните данни за личността на подсъдимия, свидетелят Д. възпроизвежда лични възприятия. Ето защо и в този аспект не може да се открие порок в процесуалната дейност на съда. Обсъжданият в жалбата протокол за разпит на обвиняем се оспорва както поради факта, че не е приобщен по надлежния ред, така и че в същия се съдържат изявления не на подсъдимия, а на неговия защитник. Необходимо е да се посочи, че цитираният протокол е прочетен в хода на съдебното следствие пред първата инстанция по реда на чл. 279, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от НПК, за което защитата на подсъдимия не се е противопоставила, напротив, изразила е изрично съгласие за това (виж, протокол за съдебно заседание от 10.09.2010 г., л. 348 от делото). Отделен е въпросът, доколко съдържимата в този протокол информация може еднозначно да се приеме като изявление на защитата, при заявеното от подсъдимия Д., че той е подписал протокола за разпит. По важното е, че данните, съдържащи се в протокола, изобщо не са в основата на решаващите изводи за осъждането на подсъдимия по повдигнатото обвинение. С оглед на казаното до тук настоящият състав намира, че въззивната инстанция не е допуснала нарушения от процесуален характер, които да поставят под съмнение оценката за доказателствената подкрепа относно авторството на деянието, признато в лицето на подсъдимия Д.. В мотивите на решението се съдържат убедителни съображения въз основа на какви конкретни доказателства, изводими от кои доказателствени средства, е установено участието на подсъдимия в инкриминираното престъпление. Вярно е, че тези доказателства са имали преимуществено косвен характер, но разгледани в съвкупност, в система помежду си и с данните, изводими от експертните заключения по пожаро-техническите експертизи, ясно са очертали изводите за приетото авторство. Обобщено казано, при извършената проверка на процеса по събиране и анализ на доказателствата с оглед разпоредбите на чл. 14 и чл. 339, ал. 2 от НПК, ВКС не намери данни за наличието на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. III. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Претенцията се свързва, от една страна с отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК, а от друга се оспорва и неприлагането на условното осъждане. За последното се претендира и още, че въззивният съд не е изложил мотиви в тази насока. Излагат се и съждения по приложението на чл. 59 от НК. Възраженията са неоснователни. Обстоятелствата, на които жалбоподателят акцентира, за да обоснове приложимостта на чл. 55 от НК (чисто съдебно минало, добри характеристични данни, отдаденост на църквата), не са пренебрегнати от въззивния съд и правилно е прието, че те не могат да бъдат квалифицирани като изключителни и/или многобройни по смисъла на чл. 55 от НК. Към посочените обстоятелства жалбоподателят включва и "продължителността на наказателното производство", водено срещу него, като такова, имащо отношение за степента на отговорността. Върховният касационен съд е имал повод да посочи (виж, Р № 190/2010 г. на ВКС по н. д. № 59/2010 г., II н. о.), че преценката за разумния срок по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС, в който следва да приключи едно наказателно обвинение, се повлиява от няколко съществени фактори, първият от които е безусловно общата продължителност на цялото наказателно производство от неговото начало с повдигане на обвинението до окончателното му завършване. Останалите фактори, сложност на делото, поведение на обвиненото лице или на съответните органи, имат отношение към изясняване на въпроса доколко те могат да оправдаят такава продължителност. В конкретния случай, данните по делото сочат, че за деянието, извършено на 3.08.2008 г., обвинението срещу подсъдимия Д. е повдигнато през месец август 2008 г., което обстоятелство е достатъчно, за да се приеме, че продължителността на наказателната процедура - малко повече от две години, не компрометира разумния срок за разглеждане на делото по чл. 22 от НПК и не може да бъде основание за по-снизходително санкциониране, чрез използване на техниката, предвидена в чл. 55 от НК. Доводите на жалбоподателя, че въззивният съд не е изложил мотиви относно неприлагането на чл. 66 от НК неправилно са отнесени към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, а и не се оправдават от съдържанието на съдебния акт. Така поддържаната претенция очевидно се дължи на идентичността между въззивната жалба и тази, инициирала касационното производство. В решението си въззивният съд е констатирал, че първата инстанция не е изложила съображения защо не прилага института на условното осъждане. Това нарушение е отстранимо и въззивният съд, упражнявайки правомощията си, позовавайки се на данните по делото е отхвърлил възможността да приложи чл. 66 от НК. Правилно въззивният съд е приел, че целите на наказателната репресия и преди всичко за поправянето на подсъдимият не могат да се постигнат реално с отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода. Без да се пренебрегва значението на деятелността на подсъдимия по възстановяването на манастира, последното обсъдено в контекста на отношението му към значението на манастира, като духовно и културно средище, изразило се и в изявленията "аз съм го създал манастира и утре няма да го има", както и останалите данни, установени по делото - за поведението преди инцидента спрямо присъстващите там (най-вече към Доков), не дотам безукорното му поведение, проявило се и в други конфликтни ситуации, съвсем не го характеризират в положителен аспект, което да определя и претендираната от защитата ниска степен на обществена опасност на личността му. Условното осъждане би влезнало в конфликт и с общата превенция, като цел на наказанието по чл. 36 от НК. Накрая, разпоредбата на чл. 59 от НК е приложима и в хипотезата на чл. 417 от НПК, към която разпоредба е насочил и въззивният съд, а ВКС добавя, че следва да се съобрази и ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2010 г., ОСНК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,