Решение № 7940 от 28.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 14900/2018 г.

община В. Т. е уведомена за постановеното от УО решение, с което са одобрени разходи в размер на 962 475. 69 лв. и е отказано плащането на такива в размер на 6 928. 15 лв. Решението е мотивирано със започналата процедура по чл. 73 ЗУСЕСИФ и остойностеното евентуално финансово влияние на съмнението за нередност. Междувременно, с писмо изх. № 99-00-6-1472(9)/21.05.2018 г. жалбоподателят е информиран за приключването на производството по чл. 73 ЗУСЕСИФ и за постановеното решение № РД-02-36-507/21.05.2018 г. С него УО е потвърдил наличието на посочените в сигнала нарушения и ги е квалифицирал като нередности по т. 9 и т. 10 от Приложение № 1 към чл. 2, ал. 1 от за посочване на нередности, представляващи основания за извършване на финансови корекции, и процентните показатели за определяне размера на финансовите корекции по реда на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове. Със същото решение е определена финансова корекция в размер на 5 % от допустимите разходи по горепосочения договор № BG16 RFOP001-1. 009-0004. C01-U-01. Съдът е констатирал, че поради допусната техническа грешка УО е постановил две решения с идентично съдържание, от една и съща дата, но с различен номер - № РД-02-36-312 и № РД-02-36-311. По тази причина решение № РД-02-36-311 е оттеглено от органа, при което съдът счел, че предмет на съдебен контрол за законосъобразност е решение № РД-02-36-312. При така установената по делото фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че процесният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. За да постанови този резултат АС - Р. е анализирал уредбата на производството по верификация, съдържаща се в Раздел II "Плащания, верифициране и сертифициране на разходи", чл. 60 – чл. 68 ЗУСЕСИФ. Съобразил е изменението на разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ (ДВ, бр. 85 от 24.10.2017 г., в сила от 28.10.2017 г.) и алтернативно посочените в нормата хипотези, при наличието на които органът е длъжен да откаже верификация на съответния разход. Отчел е, че в случая УО се е позовал на втората от тях, въведена с допълнението на разпоредбата, предвиждаща неверифициране на средства при регистриран сигнал за нередност и започнала процедура по администриране на сигнал за нередност. Счел е, че доказателствата по делото установяват наличието на условието по чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ, вследствие на което е обосновал извод за законосъобразност на атакувания административен акт. В съдебното решение са обсъдени наведените от жалбоподателя отменителни основания, обосновани от постановеното решение за определяне на финансова корекция с № РД-02-36-507/21.05.2018 г. Съдът е посочил, че законосъобразността на отказа на органа за верификация в хипотезата на чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ не е обусловена от издадения акт, с който финансовата корекция е определена по основание и размер. Достатъчно е наличието на стартирало производство, като в случай на липса на нередност или определена финансова корекция в по-нисък процент от процента на неверифицираните разходи, разпоредбата предвижда възможност разходът да бъде включен в следващо искане за плащане. Като неоснователни са преценени изложените в жалбата доводи за допуснато съществено процесуално нарушение. Съдът е посочил е, че предоставената с писмо изх. № 99-00-6-1472/28.03.2018 г. възможност за ангажиране на становище не е по реда на чл. 63, ал. 1 ЗУСЕСИФ, а по чл. 73, ал. 2 ЗУСЕСИФ и касае производството по определяне на финансова корекция, така че необсъждането на депозираните възражения от жалбоподателя преди издаване на процесния индивидуален административен акт не е нарушение на процесуалните правила, което да има последица неговата незаконосъобразност. АС не е възприел и възражението на оспорващия за липса на мотиви. Счел е, че административният орган се е позовал на приложимото правно основание – чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ и е обосновал приложението му от фактическа страна със започнатата процедура по администриране на сигнал за нередност. Съдът е посочил, че в тази хипотеза не би могло да се посочва допустим или недопустим е съответния разход, чието възстановяване се иска чрез преценка по реда на чл. 57, ал. 1 ЗУСЕСИФ. С тези мотиви АС – Р. е извел краен извод за законосъобразност на оспорения индивидуален административен, респ. неоснователност на инициираното от община В. Т. оспорване. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд точно е издирил приложимите материалноправни норми и е преценил законосъобразността на обжалвания отказ с оглед тяхната регламентация. Правилно е направеното от съда разграничение на процедурата по верификация по глава пета, раздел II ЗУСЕСИФ, от тази по администриране на сигнала за нередност и определяне на финансова корекция, уредена в раздел III от закона. Касае се за две самостоятелни, в някои случаи успоредно развиващи се административни производства – едното с цел да установи неправомерният разход, а другото с цел да възстанови този разход в Общия бюджет на Европейския съюз. Правилно е съобразена настъпилата законодателна промяна на чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ , според който в случай че бенефициер не представи в срок документ или разяснения по чл. 63 или е започната процедура по администриране на нередност, съответният разход не се верифицира, като може да бъде включен в следващо искане за плащане. Видно от мотивите на проекта за изменение на ЗУСЕСИФ (№ 754-01-53 от 08.09.2017 г., 44-то НС), с допълнението на чл. 64, ал. 1 с. з. се цели постигане на по-добра финансова дисциплина и максимална защита на публичния принос, чрез прецизиране на правилата за финансово управление и контрол при изплащане на БФП в случаите, когато е налице съмнение за нередност и тогава, когато се извършва финансова корекция при вече установена нередност. Анализът на коментираната разпоредба, послужила като правно основание на обжалвания акт сочи, че с нея са регламентирани две алтернативни хипотези, при осъществяването на които административният орган следва при условията на обвързана компетентност да откаже верификация на поискания разход. Първата касае документалната обосновка на искането за плащане, а втората е обусловена от стартиралото производство по глава пета, раздел III ЗУСЕСИФ. Именно в последната хипотеза е издадено процесното решение, при която в рамките на периода за произнасяне по искане за междинно плащане - № 3 от 31.01.2018 г., е регистриран сигнал за нередност № 283 и е започнала процедура по неговото администриране. Страните не спорят за съществуването на последното обстоятелство към момента на издаване на обжалвания акт, поради което фактическото основание по чл. 64, ал. 1, предл. второ ЗУСЕСИФ е налице и отказът на това основание е законосъобразен. Обратен извод не следва от постановеното впоследствие решение № РД-02-36-507 от 21.05.2018 г. и определената с него финансова корекция в размер на 5 % от допустимите разходи по засегнатия от нарушенията договор. Неправилно се твърди от касатора, че посоченото решение представлява нов факт по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК. Изложените доводите противоречат на цялостната регламентация на чл. 142 АПК, според която съответствието на административния акт с материалния закон се преценява според фактите към момента на издаването му, а последващи факти се вземат предвид само, ако променят съществувалото към този момент правно положение, т. е. ако действат с обратна сила. Под нови факти от значение за делото по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК следва да се разбират факти от действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически или доказателствени факти, т. е същите да са от значение за решаване на делото по същество. Решението за определяне на финансова корекция не съставлява правопогасяващ юридически факт, чието действие може да опорочи вече упражненото правомощие по чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ, още повече че по делото няма данни това решение да е влязло в сила. Поради това същото е ирелевантно за законосъобразността на обжалвания отказ за верификация на разходи. Правно значение за делото имат само нови факти, които може да променят съществувалото към момента на издаване на атакуваното решение правно положение и на които по силата на нормативен акт е придадено обратно действие. В този аспект определената финансова корекция няма правопогасяващо значение досежно осъщественият правопораждащ юридически факт. Не съставлява ново обстоятелство по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК и определеният с решение № РД-02-36-507 процентен показател на корекцията, който в сравнение с първоначално предложения в сигнал № 283 е намален от 10 % на 5 %. Релевантен факт за законосъобразността на отказа за верификация е регистрираният сигнал за нередност, а не окончателният размер на определената финансова корекция. Освен това, както правилно е посочил и първоинстанционният съд, след влизане в сила на акта за определяне на финансова корекция, бенефициерът може да включи съотносимите разходи за оставащият размер от 5 % в следващо искане за плащане (Арг.: чл. 64, ал. 1, подусловие второ ЗУСЕСИФ). Неотносима в случая е цитираната от касатора съдебна практика на ВАС, т. к. е формирана по казуси, в които обжалваният административен акт е издаден преди изменението на чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ. Несподелима е и защитната теза, че решение № РД-02-36-312 е издадено в нарушение на административнопроизводствените правила, т. к. органът не бил обсъдил представеното от бенефициера становище по регистрирания сигнал за нередност. Доводите в жалбата са идентични с тези, поддържани пред първоинстанционния съд. На тях АС - Р. е отговорил подробно и аргументирано. Въпросното становище е визираното в чл. 73, ал. 2 ЗУСЕСИФ и касае производството за определяне на финансова корекция, в което липсата на възможност за предоставянето му е съществено процедурно нарушение и е самостоятелно основание за отмяна на акта, съгласно чл. 146 АПК. В тази насока указаният с писмо изх. № 99-00-6-1472/28.03.2018 г. двуседмичен срок за депозиране на бележки, възражения и писмени доказателства, касае констатациите в сигнала за нередност и предстоящото определяне на финансова корекция, а не заявените суми за верификация. Не се установява и соченото от касатора нарушение на чл. 35 АПК. В случая дори да е било изискано становище от община В. Т. преди постановяване на решението за верификация, това не променя безспорното към този момент обстоятелство, че е започвала процедура по администриране на нередност, което е основание по искането за плащане да бъде постановен отказ. Що се отнася до твърдението, че актът не е съобщен на жалбоподателя на датата, на която съдът е установил в решението си, това възражение е без правно значение, доколкото община В. Т. е упражнила правото си на съдебна защита и жалбата й е разгледана по същество. Предвид изложените съображения, оспореният индивидуален административният акт е законосъобразно постановен. Като е достигнал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и своевременно направеното искане, в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя на 100 (сто) лева, на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. чл. 78, ал. 8 от Гражданско-процесуалния кодекс Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение