Решение № 40 от 17.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4191/2015 г.

Решение № 40 от 17.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4191/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по касационната жалба на С. г. п. срещу въззивното решение на СГС от 28.05.2015 г. по гр. д. № 4896/2015 г., касационно обжалване на което е допуснато с определение № 1364/30.11.2015 г. по въпроса по приложението на чл. 52 ЗЗД в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. 11 от ППВС № 4/1968 г., тъй като в мотивите не са посочени конкретните установени по делото обстоятелства, взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Ответницата по касационната жалба В. М. Т. от С. е заела становище за нейната неоснователност. Не претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С обжалваното въззивно решение СГС е потвърдил решението на СРС от 17.02.2015 г. по гр. д № 30629/2014 г., с което П. на РБ е осъдена да заплати на В. М. Т. 13000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено срещу нея наказателно производство по НОХД № 9678/2000 г. на СРС, ведно със законната лихва, считано от 06.06.2011 г. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл. 2, ал. 1, т. 3 пр. 2 ЗОДОВ предпоставки за търсената отговорност на държавата за неимуществени вреди – с присъда от 16.04.2007 г., влязла в сила на 09.06.2009 г., ищцата е призната за невинна за това на 23.12.1994 г. с цел да набави за другиго имотна облага да е възбудила у трето лице заблуждение и с това да му е причинена имотна вреда в размер над 66000 лв. и е оправдана за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК; вследствие воденото наказателно производство ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес, сътресения в семейството, влошено здравословно състояние, свързани с нейното емоционално и психическо равновесие, което се установява от събраните гласни доказателства. Прието е, че с оглед характерът на вредите, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, доказването им може да се извърши с косвени доказателства, чийто вид не е ограничен от закона, и е допустимо това да са свидетелски показания. Прието е, че съгласно трайно установената практика понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива правнорелевантни са обстоятелствата относно: продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му – колкото по-продължително е наказателното производство, какъвто е разглеждания случай, толкова по-значителни са неимуществените вреди, има ли влошаване на здравословното състояние – вид и степен, конкретни преживявания на ищеца и въобще цялостното отражение върху живота му от наказателното преследване – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.; неимуществените вреди са конкретно определими и паричното обезщетение за тях следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно то не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените вреди, които поначало са различни във всеки отделен случай. Прието е, че с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД присъдената сума обезщетява претърпените от ищцата вреди. Констатирано е, че действително първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането на двете страни за прилагане на НОХД № 9678/2000 г., но в с. з. на 03.02.2015 г. и двете страни са заявили, че нямат други доказателствени искания и е даден ход по същество. Д., че П. е била лишена от възможността да се запознае със съдържащите се в преписката по това наказателно дело материали, вкл. и да направи и други възражения и по прилагане на чл. 5 ЗОДОВ, като въведен за първи път с въззивната жалба, е оценен като преклудиран. Като неоснователно е оценено и възражението за недобросъвестност на ищцата предвид завеждането на делото два дни преди изтичането на петгодишната давност. Така постановеното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, опредметена с посоченото ППВС № 4/1968 г., тъй като въззивният съд не е посочил кои конкретно установени по делото обстоятелства обосновават определеният размер на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди. Тази практика се споделя напълно от настоящия състав и не намира никакво основание за изоставянето й. С оглед този отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, е основателно първото заявено в касационната жалба оплакване за необоснованост на атакуваното решение. В мотивите на същото са изложени единствено съображения по приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, имащи теоретичен характер. Основателно е и второто релевирано от касатора оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в оценяване като преклудирано искането на П. за изискване и прилагане към материалите по делото на преписката по НОХД № 9678/2000 г. с оглед заявеното възражение по приложението в случая на чл. 5 ЗОДОВ. Такова възражение и съответно искане за приобщаване към доказателствения материал П. е заявила в отговора си на исковата молба, подаден в срока по чл. 131 ГПК. Тъй като в проекта за доклад по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд не се е произнесъл по доказателственото искане на ответника, с писмено становище от 18.12.2014 г. той отново го е заявил. В о. с. з. на 03.02.2015 г. представителят на П. е оспорил иска по съображенията в отговора, като е заявил, че е възприел проектодоклада без възражения по него. Първоинстанционният съд е счел, че липсват искания за изменение и допълнение на доклада, и е приел същия, без да се произнесе по двукратно направеното искане на ответника за събиране на доказателства и без заявено от него оттегляне на искането, като след изявления на страните, че нямат други доказателствени искания, е дал ход на съдебните прения. Във въззивната си жалба П. е релевирала оплакване за лишаването й по посочения начин от възможността да се запознае със съдържащите се в наказателното дело материали и евентуално да направи възражения, в т. ч. и по чл. 5 ЗОДОВ, във връзка с което е приетото преклудиране на искането като направено за първи път с въззивната жалба. При тези обстоятелства се налага извод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК - изявленията на представителя на ответника в съдебното заседание пред първоинстанционния съд се отнасят само за проектодоклада и за липсата на други доказателствени искания, но не и за вече направеното, при което то не може да се счете за оттеглено, нито за преклудирано съобразно посочената разпоредба. С оглед на това въззивният съд е дължал произнасяне по основателността на искането за прилагане към делото на преписката по наказателното дело. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав с произнасяне по искането за приобщаване към доказателствения материал и на НОХД № 9678/2000 г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,