Решение № 7783 от 20.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13162/2016 г.

Решение № 7783 от 20.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13162/2016 г., III о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационен протест, подаден от Прокурор от Окръжна прокуратура - Бургас (ОП Бургас) срещу Решение № 1517 от 26.09.2016 г., постановено по адм. дело № 1618/2015 г. на Административен съд - Бургас в ЧАСТТА, с която Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"- гр. София (ГДИН) e осъдена да заплати на Г. Д. О. обезщетение в размер от 3 600 лева за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие нарушаване на въведената с чл. 13, вр. чл. 3 от ЕКПЧОС обща забрана за нечовешко и унизително отношение по време на изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" в Затвора - гр. Бургас, за периода 20.08.2010 г. – 20.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2015 г. до окончателното им изплащане. Счита решението в обжалваната част за неправилно и необосновано. Иска отмяна на решението в осъдителната част, с която е присъдено обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и потвърждаване на съдебния акт в останалата част. Подадена е и касационната жалба от процесуалния представител на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) - юрк. Т. Ч., срещу решението на Административен съд - Бургас в ЧАСТТА, с която e осъдена да заплати на Г. Д. О. обезщетение в размер от 3 600 лева за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие нарушаване на въведената с чл. 13, вр. чл. 3 от ЕКПЧ обща забрана за нечовешко и унизително отношение по време на изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" в Затвора – гр. Бургас, за периода 20.08.2010 г. – 20.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2015 г. до окончателното им изплащане, както и в ЧАСТТА с която е осъдена да заплати на същия обезщетение в размер на 400 лева за претърпени неимуществени вреди вследствие противоправно бездействие на длъжностни лица на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", изразяващо се в неосигуряване на безплатно облекло и обувки в периода на изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода в Затвора в гр. Бургас от 20.08.2012 г. до 12.06.2013 г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2015 г. Поддържа се, че решението в така обжалваната част е неправилно и необосновано. Моли се за отмяна на решението в осъдителната част и се отправя искане да се потвърди същото в останалата част. Алтернативно се иска намаляване на присъденото обезщетение до неговия минимален размер. Претендира юрисконсултско възнаграждение. По отношение на касационната жалба подадена от Г. Д. О. с определение № 14067/20.12.2016 г. на основание чл. 158, ал. 3 от АПК вр. с чл. 216 от АПК същата е оставена без разглеждане, като недопустима и производството по делото е прекратено в тази му част. Процесуалният представител на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба на ГДИН и касационния протест на ОП - Бургас. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационният протест и касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежни страни, което ги прави процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни по следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, подадена от изтърпяващия наказание "лишаване от свобода" в Затвора гр. Бургас Г. Д. О. против ГДИН – София при Министерство на правосъдието, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, в която ищецът обективно е съединил четири претенции: 1. обезщетение за неимуществени вреди, изтърпени в периода от 20.08.2012 г. до 12.06.2013 г., вследствие нарушаване на въведената с чл. 13, вр. чл. 3 от ЕКПЧОС обща забрана за нечовешко и унизително отношение по време на изтърпяване на наказание "лишаване от свобода", като за лошите битови условия в Затвора – гр. Бургас ответникът бъде осъден да му заплати сумата от 12 000 лева, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане и 2. обезщетение за вреди, настъпили поради неосигуряване на медицинско обслужване от страна на ответника в същия период, изразяващо се в неосигуряване на необходимите му за лечение медикаменти, съобразно правилата на чл. 128, чл. 150, чл. 151 ЗИНЗС и Правилника за приложението му, в размер на 4 000 лева, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. 3. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на бездействие на ответника да осигури на ищеца безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав през периода 20.08.2010 г. – 20.08.2015 г. на изтърпяване на наказанието в затвора в гр. Бургас. 4. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на бездействие на ответника да осигури на ищеца безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон, през периода 20.08.2010 г. – 20.08.2015 г. на изтърпяване на наказанието в Затвора – гр. Бургас. Въз основа на представените доказателства, (становища с изх. № 260/97 от 20.10.2015 г. и 18.02.2016 г.) от фактическа страна е установено, че Г. Д. О. е постъпил в Затвора гр. Бургас на 26.06.1997 г. и понастоящем изтърпява наказание "доживотен затвор". При постъпването си е бил настанен в първа зона с повишена сигурност. На 11.06.2009 г. е разпределен в IV-та група, бригада "Пластмаси". На 27.12.2010 г. е разпределен в IV-та група, домакински щат "чистач" и към 27.12.2010 г., 27.02.2013 г. и 12.06.2013 г. е настанен в спално помещение № 301 с обща площ 25. 05. кв. м. и ориентировъчен брой на настанените в него лица – 8-10 лишени от свобода, с 2 броя отваряеми прозорци с размери: 1. 30 м. широчина о 0. 75 м. височина. На 23.10.2013 г. О. е разпределен в VI-та група, неработещ, на четвърти етаж в корпуса на Затвора – гр. Бургас и към 08.01.2014 г. е настанен в спално помещение № [номер] с обща площ 14. 76 кв. м. и ориентировъчен брой на настанените в него лица – 6-8 лишени от свобода, с два броя отваряеми прозорци с размери 1. 30 м. широчина о 0. 75 м. височина. На 19.02.2014 г. О. е разпределен в IX-та група, домакински щат "работник затворническа кухня" и от м. 02 – 2015 г. до изготвяне на представеното по делото становище е настанен в спално помещение № [номер] с обща площ 6. 14 кв. м. и брой на настанените в него лица – трима лишени от свобода, с 1 брой отваряем прозорец с размери 1. 30 м. широчина о 0. 75 м. височина. На 05.03.2015 г. О. е разпределен в [номер]-та група, неработещ. От посоченото становище се установява, че във всички спални помещения, обитавани от О. няма изградени санитарни възли и течаща вода, като достъп до такива лишените от свобода имат през деня, когато всички помещения на групите са отворени и лишените от свобода имат свободен достъп до течаща вода и санитарен възел. За тъмната част на деня – от 21. 00 ч. до 06. 00 ч. са осигурени кофи с капаци. Сочи се още, че санитарните възли на трети и четвърти етаж в корпуса на затвора разполагат с по два душа и две тоалетни. Проветрението и вентилацията в спалните помещения се осъществява по естествен начин, чрез отваряне на прозорци и врати, а през летния сезон и чрез използване на вентилатори. Хигиената в килиите и общите помещения се поддържа ежедневно от хигиенисти и дежурни по поддържане на хигиената. По делото пред решаващият съд са разпитани и свидетели – св. Д. и св. И.. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите, досежно недостатъчната площ в спалните помещения и лошите материални условия, като се е съобразил и с публикуваните на страницата на Министерство на правосъдието доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне и наказание (КПИ), съставени при посещението му в няколко затвора в България, сред които и затвора в гр. Бургас, през м. 05. 2012 г. и м. 03-м. 04. 2014 г., адресирани до българското правителство, въз основа на които е формиран извод, че в трите затвора, посетени през 2012 - 2014 г., материалните условия могат да се "разглеждат като равняващи се на нечовешко и унизително отнасяне". Решаващият съд е посочил в мотивите си, че държавата е отговорна за условията, при които лишените от свобода изтърпяват наказанието и е задължена да спазва чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека, (ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г.) като осигури на лишения от свобода условия за изтърпяване на наказанието, съответстващи на зачитането на човешкото достойнство. Посочил е, че Европейският съд по правата на човека по дела на лишени от свобода или задържани, заведени от български граждани срещу България, многократно определя условията, в които са поставени лицата, като нечовешки и унизителни в нарушение на чл. 3 от ЕКЗПЧ – пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и други срещу България, решение от 27.11.2008 г. на ЕСПЧ по делото Славчо Костов срещу България, решение от 28.06.2007 на ЕСПЧ по делото Малечков срещу България, решение от 24.05.2007 г. на ЕСПЧ по делото Навущаров срещу България, решение от 10.08.2006 г. по делото Йорданов срещу България. Въз основа на тази фактическа установеност съдът е приел претенцията за обезщетение за вреди, настъпили вследствие лошите материални условия в затворническото заведение, за доказана по основание. Според решаващия съд изисквания на чл. 2, т. 3, чл. 3, т. 2, т. 3, чл. 43, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС и чл. 20, ал. 2, ал. 3 от ППЗИНЗС не са изпълнени в конкретния случай и несъмнено ищецът е бил подложен на унизително и нечовешко отнасяне, в нарушение на чл. 3 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. С оглед характера на увреждането, степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, както и предвид липсата на данни за настъпили вредни последици за ищеца извън обичайните за лицата, поставени в такива условия и на осн. чл. 52 ЗЗД е приел, че сумата от 3 600 лева, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба, ще обезщети справедливо същия за претърпените неимуществени вреди. В останалата част, до претендираните 12 000 лева, съдът е отхвърлил претенцията за обезщетение като неоснователна. Втората искова претенция за обезщетение в размер на 4 000 лева за неимуществени вреди, вследствие неосигуряване на медицинско обслужване за периода от 20.08.2010 г. - 20.08.2015 г. съдът е приел за неоснователна, поради отсъствието на първата от комулативно изискуемите за уважаване на иска предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно незаконосъобразно бездействие на затворническата администрация в Затвора – гр. Бургас да осигури необходимите на О. медикаменти за лечение, поради което е отхвърлил тази искова претенция като неоснователна. Изводът на съда се обосновава с факта, че в Затвора Бургас е обособен медицински център, който се посещава от лишените от свобода по график, като при необходимост се осигурява на същите медицинско обслужване от назначения в затвора лекар или от външен специалист. От приложените доказателства е установено, че на О. многократно е получавал медицински грижи и помощ в медицинския център на място в затвора, вкл. и в лечебно заведение извън мястото за лишаване от свобода и няма никакви доказателства да му е отказано предписано лечение. Административният съд е установил, че на О. са извършени прегледи и консултации с външни специалисти: преглед на 31.05.2012 г. заради оплаквания от болки в кръста и левия крак, консултация на 07.06.2012 г. с д-р Т. – невролог, консултация на 12.09.2014 г. с д-р Т. – невролог, с диагноза "увреждане на междупрешленните дискове", преглед на 28.07.2014 г., консултации на 20.01.2015 г. и 15.09.2015 г. с д-р М. – психиатър, и др. Установено от съда е, че предписаните терапии и получените медикаменти от ищеца са отразени в здравния му картон срещу подпис, като в случая със заболяването на кръста О. се е подписал, че е получил медикаменти на 08.06.2012 г., на 06.03.2013 г., на 25.07.2014 г. и на 15.09.2014 г. Отразено е също, че е отказал инжекционно лечение и назначената му от психиатър терапия. Въз основа на така установеното съдът не е кредитирал в тази им част показанията на двамата свидетели по делто. Направил е извод, че не е налице твърдяното бездействие на административния орган, нито неизпълнение на негови законово регламентирани задължения по медицинското обслужване на лишените от свобода. Не са установени и конкретни вреди за ищеца, поради което e отхвърлил и тази претенция, като неоснователна. По отношение на третата искова претенция за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на бездействие на касатора да осигури на О. безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав през периода 20.08.2010 г. – 20.08.2015 г. на изтърпяване на наказанието в затвора в гр. Бургас, съдът е намерил същата за неоснователна. От представените по делото седмични менюта за непрекъснат период (от л. 89 до л. 99 от адм. дело 1618/2015 г.) съдът е установил, че на лишените от свобода в Затвора – гр. Бургас е осигурено трикратно дневно хранене, като предлаганата храна е пълноценна и разнообразна, съответстваща по химически и калориен състав на представената таблица № 1 за състава на дневната дажба и предполагаемите се хранителни продукти на един лишен от свобода, утвърдена от министъра на правосъдието и съгласувана с министъра на здравеопазването. Въз основа на така установеното съдът е направил извод за липса на първата от кумулативно изискуемите се предпоставки за уважаването на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно незаконосъобразно бездействие на администрацията в Затвора – гр. Бургас да предостави на О. безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав, така както е разписано в нормата на чл. 84, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС, поради което е отхвърлил исковата претенция. Първоинстанционният съд е намерил за частично основателна четвъртата искова претенция на О. за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на бездействие на касационния жалбоподател да осигури на ищеца безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон, през периода 20.08.2010 г. – 20.08.2015 г. на изтърпяване на наказанието в Затвора – гр. София. Приел е, че претенцията на О. е свързана с нарушаване на правото по чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС. От представеното по делото становище на началника на затвора от 19.05.2016 г. съдът е установил, че няма издадена веществена ведомост към вещевия склад за предоставянето на О. на облекло, като такава не е била представена и по делото. С оглед на установеното съдът е приел, че са налице всички елементи от състава на обективната и безвиновна отговорност по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, но само за част от исковия период – от 20.08.2010 г. – 31.12.2012 г., като е присъдил обезщетение по справедливост в размер на 400 лева. За останалия период от 01.01.2013 г. до 20.08.2015 г. съдът е приел, че искът е неоснователен. Посочил е, че съгласно действащата за този период и към момента правна уредба правото на ищеца, респективно задължението на затворническата администрация за предоставяне на безплатно облекло и обувки не е безусловно, а само в случай, че лишеният от свобода не разполага със собствени такива. Посочил е в мотивите си, че по делото не са ангажирани доказателства, нито има твърдения за това, че О. не е разполагал със собствени дрехи и обувки, че е заявил този факт пред администрацията на затвора и е поискал предоставяне на такива, за да се приеме, че е възникнало такова задължение на ответника. Поради това е заключил, че в останалата част до размера на претендираното от ищеца обезщетение за сумата от 2000 лева, искът е неоснователен. В заключение съдът е приел, че съобразно уважената част от иска на ищеца, същият следва да заплати на ответника по делото пред първоинстанциония съд разноските по производството за изцяло отхвърлените искове - юрисконсултско възнаграждение в размер на 630 лева, изчислено съгласно чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правните изводи на съда са в съответствие с приложимия материален закон и изцяло се споделят от настоящата инстанция и не се нуждаят от допълване. Не са допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото, въз основа на този анализ, фактически и правно се е обосновал. Мотивираният извод за частична основателност на иска е в съответствие както с фактически установеното, така и с нормите на материалния закон. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, а в тежест на ищеца, който следва да докаже наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. В случая е предявен иск по чл. 204, ал. 4 от АПК за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразни бездействия на служители от администрацията на Затвора Бургас. Неоснователни са протестът на Окръжна прокуратура Бургас и касационната жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", подадени срещу решението на Административен съд - Бургас в неговата осъдителна част. Първоинстанционният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти, обсъдил е доказателствата в тяхната взаимна връзка и във връзка със становищата на страните, след което правилно е приложил материалния закон. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 43, ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. С оглед на тези правни норми и наличието на отлагателен срок за влизането им в сила, следва да се приеме, че те не са били част от действащото законодателство към периода на исковата претенция. Ето защо не е налице нормативно регламентирано по националното право задължение за администрацията на ГДИН да осигури минимална жилищна площ от 4 кв. м, санитарен възел и постоянно течаща вода в спалните помещения, неизпълнението на което задължение да се квалифицира като незаконосъобразно бездействие. По силата на общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКПЧОС обаче администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата, където се изтърпяват наказания, наложени с влезли в сила присъди. ЕКПЧ е ратифицирана от Рeпублика България, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право. Тоест спазването на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от нормативен акт. Изложените от ищеца факти не се нуждаят от нарочни доказателства. Ноторно е, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото осветление, недостатъчния приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода, липсата на дезинфекция кореспондират на понятието "нечовешко" и "унизително" отношение като превишават целите на изтърпяване на наказанието. Поради това изводите за основателност на претенцията в частта за нарушение по смисъла на чл. 13 вр. чл. 3 от ЕКПЧОС са обосновани и се споделят от настоящия съдебен състав. Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. В пилотното решение по делото "Нешков срещу България", постановено във връзка с оплаквания за нарушения на забраната за нечовешко и унизително отношение по чл. 3 от Конвенцията, ЕСПЧ прие, че е налице нарушение на чл. 13, вр. чл. 3 от Конвенцията - право на ефективно средство за защита, защото не е убеден, че съществуващите средства за защита в българската правна система могат да доведат до ефективна защита при оплаквания по чл. 3 от Конвенцията. Прието е, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Настоящият състав на Върховния административен съд следва да отбележи, че неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд е конкретния случай е направил. Затова съдът правилно е приел, че в случая са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за частично уважаване на исковата претенция. Правилни и обосновани в съответствие с доказателствата са изводите на първоинстанционния съд, че в настоящия случай са налице незаконосъобразно бездействие на администрацията на Затвора Бургас, при осъществяване на административна дейност, налице са настъпили вреди за ищеца, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразното бездействие при или по повод изпълнение на административна дейност. Настоящият състав намира, че в конкретния случай решаващият съд, изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства, правилно е изтълкувал както разпоредбите на закона, така и практиката на ЕС, отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за характера на увреждането, степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, както и предвид липсата на данни за настъпили вредни последици за него извън обичайните за лицата, поставени в такива условия, въз основа на което и след приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД е определил размер на обезщетението по справедливост. Мотивираният извод на съда за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона. Възраженията на процесуалният представител на ГДИН, че съдът е постановил своя съдебен акт в противоречие с отлагателните условия на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС вр. § 11 от ПЗР на ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС вр. § 6 ПЗР на ППЗИНЗС и § 11 от ПЗР на ЗИНЗС, което с други думи означава, че съдът се е позовал на норми, които не са действащо законодателство нито към исковия период, нито към настоящия момент са неоснователни. Това, че е налице отлагателна клауза в нормите на вътрешното право не означава, че нормите на ЕКЗПЧОС не намират пряко приложение. Неоснователни са касационния протест и касационните жалби в частта, оспорваща правилното определяне на размера на обезщетението. При определянето му съдът е отчел периода, през който е търпяна вредата; временните прекъсвания на наказанието, характера на породените страдания и негативни преживявания, отражението им върху конкретната личност, както и техния кумулативен ефект. Настоящата инстанция не намира основания за неговото увеличаване или намаляване, тъй като споделя доводите на Административен съд - Бургас и намира присъждането на обезщетение в размер от 3 600 лева за правилно. В случая обезщетението е справедливо определено, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответен на негативните преживявания и психическото им отражение върху увреденото лице, като е отчетен техния интензитет и времева продължителност. Предвид изложеното решението в обжалваната част, с която е приет за основателен и уважен искът до размера на сумата от 3 600 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие нарушаване на въведената с чл. 13, вр. чл. 3 от ЕКПЧ обща забрана за нечовешко и унизително отношение по време на изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" в Затвора – гр. Бургас, за периода 20.08.2010 г. – 20.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2015 г. до окончателното им изплащане, а в останалата му част до предявения размер от 12 000 лева предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. В настоящият случай не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което процесното решение следва да бъде оставено в сила. Неоснователна е касационната жалба на ГД "Изпълнение на наказанията" в частта, в която е осъдена да заплати на Г. О. обезщетение в размер на 400 лева за претърпени неимуществени вреди в резултат на бездействие на администрацията на Затвора – гр. Бургас да осигури на ответника по касация безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон през периода на изтърпяване на наказанието в затвора в гр. Бургас - от 20.08.2010 г. до 20.08.2015 г. Правото на безплатно облекло и обувки на лишените от свобода е изрично регламентирано с чл. 31, ал. 1, б. "в" и чл. 84, ал. 2, т. 3 от ЗИНЗС. Законосъобразно съдът е направил извод, че с изменението на § 24 на ЗИД на ЗИНЗС, ДВ, бр. 103/28.12.2012 г. правото на безплатно облекло и обувки за лишените от свобода е било безусловно гарантирано до 01.01.2013 г., а след посочената дата такива им се полагат само ако нямат собствени. В тази връзка правилно съдът е присъдил обезщетение до от 20.08.2010 г. до 31.12.2012 г., като след тази дата законосъобразно е отхвърлил иска като неоснователен. Изложените в тази връзка съображения от първоинстанционния съд се споделят от настоящата касационна инстанция, поради което не е необходимо да се преповтарят. Обосновано съдът е приел за неоснователни исковите претенции на О. по отношение на присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на бездействие на администрацията на Затвора – гр. Бургас да осигури адекватно медицинско обслужване и безплатна храна, достатъчна по химически и калориен състав през периода от 20.08.2010 г. до 20.08.2015 г. на изтърпяване на наказанието в Затвора в гр. Бургас При този изход на спора не следва да се уважи претенцията на процесуалния представител на ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение