Решение № 304 от 9.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 15485/2018 г.

Решение № 304 от 9.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 15485/2018 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на "Сюприйм логистик" ЕООД, седалище и адрес на управление гр. Кубрат, ул. "Стефан Караджа" № 3, вх. "Б", ет. 4, ап. 12 срещу Решение № 5096 от 01.08.2018 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 4672/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на "Сюприйм логистик" ЕООД срещу Заповед № РД-14-962 от 10.04.2018 г. на началника на Областен отдел "Автомобилна администрация – София", с която на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1 от Закона за автомобилните превози му е приложена принудителна административна мярка "спиране от движение" за срок от шест месеца на влекач – марка "Мерцедес", регистрационен № [рег. номер МПС] с прикачено ремарке, марка "Krone", регистрационен № [рег. номер МПС].

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – "Сюприйм логистик" ЕООД, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно е приел, че оспореният акт е издаден в исканата от закона форма и че не е налице нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 3 и 4 АПК. Неправилен счита и извода на съда за съответствие на акта с материалния закон. Съдът не е отчел несъответствието на правното основание на фактите по делото, тъй като органът твърди международен превоз на стоки, за което съществува нарочна разпоредба – чл. 106а, ал. 1, т. 3, б. "б" от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП). Необоснован счита извода на съда за доказана възмездност на превоза с оглед на "логиката на пазарната икономика", при липсата на доказателства за платена цена. Неправилен счита и извода на съда досежно липсата на адресат на акта.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорения акт. Претендира направените за двете инстанции разноски. Касаторът се представлява от адв. Т. Лютфиева, Софийска адвокатска колегия.

2. Ответникът по касационната жалба – началникът на Областния отдел "Автомобилна администрация – София", не взема становище.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Неправилно съдът е приел за доказано по делото извършването на превоз срещу заплащане, а възмездността е задължителен елемент на тези превози.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. На 06.04.2018 г. при проверка контролните органи установили, че Т. Тодоров управлява моторно превозно средство – влекач, марка "Мерцедес", регистрационен № [рег. номер МПС], с прикачено ремарке, марка "Krone", регистрационен № [рег. номер МПС], собственост на "Сюприйм логистик" ЕООД, с което е извършвал международен превоз на товари – лук от Кралство Нидерландия до България за получател "Свида" ЕООД, като към момента на проверката е без заверено копие на лиценз на Общността. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение № 251089 връчен на водача.

2. На 10.04.2018 г., със Заповед № РД-14-962, на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 и 4 ЗАвтП, началникът на Областен отдел "Автомобилна администрация – София", прилага на "Сюприйм логистик" принудителна административна мярка "спиране от движение" за срок от шест месеца на влекач, марка "Мерцедес", регистрационен № [рег. номер МПС], с прикачено ремарке, марка "Krone", регистрационен № [рег. номер МПС], чрез сваляне на предната регистрационна табела и отнемане на свидетелството за регистрация на превозното средство и определя място за домуване.

3. В хода на съдебното производство органът представя: 1.) Заповед № РД-01-212 от 15.05.2015 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация", с която на основание чл. 107, ал 1 ЗАвтП е оправомощил длъжностни лица да прилагат принудителните мерки по чл. 106 и 106а ЗАвтП като под т. 4 е началникът на областен отдел "Автомобилна администрация"; 2.) товарителница от 30.03.2018 г.; 3.) разрешение за пътуване до 10.04.2018 г. за процесното превозно средство.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и е в съответствие с материалноправните разпоредби. Съдът се позовава на чл. 6, ал. 1 и § 1, т. 1 ЗАвтП и прави извод, че доказателствата по делото установяват – независимо от непосочването на превозната цена в товарителницата, че процесният превоз отговаря на дефиницията на § 1, т. 2 ЗАвтП и на предпоставките на чл. 106 а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП.

За неоснователни съдът приема доводите за липса на адресат на мярката, тъй като тя се прилага по отношение на превозното средство, без значение чия собственост е.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно и допустимо, но неправилно.

Касаторът счита за неправилен извода на съда за спазване от органа на изискуемата форма поради неправилна преценка за спазване на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 3 и 4 АПК. Преди всичко следва да се посочи, че изискуемата от закона форма на акта по чл. 106а, ал. 1 ЗАвтП е писмената форма – по аргумент на чл. 59, ал. 1 и 2 АПК и по аргумент на противното от чл. 59, ал. 3 АПК. В случая е безспорно, че това изискване на закона е спазено – оспореният акт е в исканата от закона писмена форма, която е условие за неговата валидност.

Що се отнася до изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 3 и 4 АПК, т. е. изисквания към съдържанието на акта, който е в писмена форма, следва да се посочи, че по отношение на изискването по т. 4, макар и съдът да не е изложил изрично мотиви, от оспорения акт е безспорно, че той съдържа фактически и правни основания. С това от формална страна изискването на закона е спазено. Дали сочените от органа правни основания се доказват от твърдяните от органа факти е въпрос на материална законосъобразност на акта.

По отношение на изискването на т. 3 на чл. 59, ал. 2 АПК правилно съдът е приел, че то е спазено, тъй като целта на принудителната мярка е да се преустанови правонарушението, а то в хипотезата на чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП е извършването на превоз на товари без заверено копие на лиценз на Общността. Следователно, както обосновано приема и първоинстанционният съд, кому е собствеността на превозното средство и кой извършва нарушението в хипотезата на чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП е ирелевантно, тъй като целта на принудителната мярка е да се преустанови използването на конкретното превозно средство, за което няма издаден лиценз. Дали това използване е било от собственика, от наемателя, от лизингополучателя, дали е било пряко от тези субекти или от лице, което се намира в някакъв вид правоотношение с тях е ирелевантно. За целите на принудителната мярка е релевантно да е установено административното нарушение – управляването на моторно превозно средство, чрез което се извършва обществен превоз на товари, без заверено копие на лиценза. Водачът на превозното средство е адресат на административно-наказателната отговорност по чл. 93, ал. 2 ЗАвтП, а кой има правен интерес от оспорване на принудителната мярка е въпрос на допустимост на оспорването.

Видно от горното доводите на касатора за неправилност на обжалваното решение поради неправилна преценка на съда за липсата на нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 3 и 4 АПК са неоснователни.

Касаторът твърди, че решението е постановено и в нарушение на материалния закон, тъй като преценката на съда за приложимост на чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП е неправилна и в противоречие с доказателствата по делото. В случая е осъществен международен превоз и за него законодателят е предвидил изрична разпоредба – чл. 106а, ал. 1, т. 3, б. "б" ЗАвтП. Този довод на касатора е неоснователен.

За да е налице хипотезата на чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП е необходимо кумулативно да са налице две предпоставки: извършване на обществен превоз на товари и за моторното превозно средство, чрез което се извършва този превоз, да не е издадено заверено копие от лиценза на Общността. Видно обаче от мотивите на оспорената заповед, а и от акта за установяване на административно нарушение, органът не твърди, че за процесното превозно средство няма издадено заверено копие от лиценза, а че в момента на проверката водачът е без заверено копие. Следователно, в оспорената заповед се твърди фактическа обстановка, която е различна от визираните в чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП релевантни юридически факти, като органът не твърди релевантния факт – липсата въобще на заверено копие за процесното превозно средство.

Безспорно е, че с оглед на чл. 93, ал. 2 ЗАвтП, водачът на моторно превозно средство, чрез което се осъществява обществен превоз на товари, е длъжен да представи при поискване за проверка заверено копие на лиценза. Чрез завереното копие на лиценза се доказва, че осъществяващото превоза превозно средство е вписано в лиценза. Неизпълнението на това задължение на водача е основание за налагане на административно наказание, но то не е основание за прилагане на принудителната мярка по чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП. За прилагане на принудителната мярка е необходимо въобще да не е издадено заверено копие на лиценза за моторното превозно средство.

Следва ясно да се разграничат фактическите състави на административното нарушение по чл. 93, ал. 2 ЗАвтП – липсата на заверено копие от лиценза у водача на превозното средство, с което се осъществява превоз на товари, и на принудителната мярка по чл. 106а, ал. 1, т. 1 ЗАвтП – липса въобще на издадено копие от лиценза на превозното средство, чрез което се извършва превоз на товари.

В случая релевантният за принудителната мярка факт органът нито твърди, нито е доказал по делото, а доказването му е въпрос на представяне на извлечение от регистъра по чл. 6, ал. 1 ЗАвтП, тъй като от публично достъпната на електронната страница на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" информация може да се установи има ли съответното лице издаден лиценз и за колко превозни средства, но не и да се провери включено ли е конкретното превозно средство в лиценз, както и може да се установи има ли право съответното лице да извършва превоз на товари с издадения му лиценз, но към датата на проверката - https: //rta. government. bg/index. php?page=scategories&scategory=registri, а не към датата на издаване на акта. Тези факти, които са публично достъпни, в случая са ирелевантни, тъй като органът не е приел в оспорения акт, че за процесния автомобил изобщо не е издадено заверено копие, както и че касаторът няма право да извършва превоз на товари с издадения му лиценз.

Липсата на един от двата кумулативни елемента на фактическия състав на правонарушението, заради което е приложена процесната принудителна мярка, прави оспорения акт незаконосъобразен – издаден в противоречие с материалния закон. Първоинстанционният съд е приел, че непредставянето от водача и по делото на заверено копие от лиценза за процесното превозно средство обосновава извода, че касаторът изобщо няма такова копие. Този факт е напълно възможно да е верен, но той не е твърдян от органа, а съдът не може вместо органа да изменя фактическото основание на което е издаден оспорения пред него акт. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест за фактическите основания, посочени в акта, е на органа. Съдът е длъжен да укаже на страните, че за обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства, но не може да подменя фактическото основание на оспорения акт.

При така установената незаконосъобразност на оспорения акт без правно значение са мотивите на първоинстанционния съд за осъществен от касатора обществен превоз на товари по смисъла на § 1, т. 2 ЗАвтП в частта за осъществяването му срещу заплащане. Без правно значение са и доводите на касатора за неправилност на съдебното решение за приложимост в случая на чл. 106а, ал. 1, т. 3, б. "а" ЗАвтП. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че хипотезата на т. 3 регламентира друг, съвсем различен фактически състав и различен срок на принудителната мярка. За мярката по т. 3 е релевантно извършването на международен превоз на товари, без разрешително, което се изисква по силата на двустранен международен договор, по който България е страна. В случая не става въпрос за превоз въз основа на двустранен международен договор, а за превоз осъществяван в рамките на Европейския съюз.

Видно от изложеното първоинстанционният съд като не е установил материалната незаконосъобразност на оспорения акт – поради приемането на фактически основания, които не съответстват на визираните в сочената правна норма релевантни юридически факти, е постановил неправилно съдебно решение, в нарушение на материалния закон. Същото следва да бъде отменено. Делото е изяснено от правна страна, поради което съдът следва да постанови решение, с което да отмени оспорената Заповед № РД-14-962.

С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник с оглед на § 1, т. 6 АПК, да заплати на "Сюприйм логистик" ЕООД направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са в размер на 50, 00 лв. и 25, 00 лв. държавна такса и 3 000, 00 лв. адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие № 746914 от 11.04.2018 г.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд