Решение № 109 от 25.09.2020 г. на ВКС по н. д. № 366/2020 г.

Решение № 109 от 25.09.2020 г. на ВКС по н. д. № 366/2020 г., I н. о., НК, докладчик съдията Спас Иванчев Производството по реда на чл. 346, т. 1 от НПК е образувано по подадена жалба от подс. Б. Р. Ч. срещу решение № 25/20.02.2020 г. по ВНОХД № 617/2019 г. на Пловдивския апелативен съд, н. о. Касаторът поддържа касационното основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание, като оспорва увеличаването на наложеното наказание от въззивната инстанция. Моли наказанието да бъде намалено, като се позовава на ниската стойност на предмета на престъплението и на влошило се здравословно състояние. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция намира касационната жалба за неоснователна, като посочва, че производството пред съда от първата инстанция е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Оплакването на явна несправедливост на наложеното наказание не било подкрепено с нови доводи и обстоятелства, като въззивната инстанция се е ръководела от данните по делото, за да измени първоинстанционната присъди и да увеличи наложеното наказание. Твърди, че по- голяма снизходителност не може да бъде проявена, тъй като подсъдимата била осъждана многократно за престъпления от общ характер, което сочело на престъпна упоритост и липса на ефект от изтърпените наказание до момента. Прокурорът от ВКП се позовава на висока степен на обществена опасност на деянието, значителен брой деяния в рамките на продължавано престъпление по чл. 249 от НК за кратък период от време, за престъплението по чл. 194 от НК отбелязва възрастта на пострадалия, лишаването му от доходи, злоупотреба с проявеното от него доверие. Частният обвинител и граждански ищец А. А. Н., редовно призован, не се явява и не представя становище. Подсъдимата, редовно призована, се явява лично и се представлява от служебен защитник. Последният поддържа подадената от подсъдимата жалба, като допълнително посочва пропуски в процесуалната дейност на съда при оценката на доказателствата още от досъдебното производство, свързани с показанията на пострадалия и тегленето на пари от банкомат с използване на пин-код. Относно възведеното от подсъдимата конкретно касационно основание, свързано с явна несправедливост на наложеното наказание защитникът сочи, че подсъдимата е получила инсулт, с което била и наказана. Моли за потвърждаване на първоинстанционната присъда или за намаляване на увеличеното наказание. Подсъдимата Ч. подържа жалбата си, както и заявеното от защитника и, моли за условна присъда или пробация. Счита, че не е справедливо за нея наказанието. При последната си дума подсъдимата иска справедливост. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъда № 102/11.11.2019 г. по НОХД № 1934/2019 г. на Пловдивски окръжен съд подс. Ч. е била призната за виновна в изв. 26, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК и е осъдена на две години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 843.79 лв. Призната за виновна и е осъдена за деяние по чл. 194, ал. 1 от НК и по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК и е наложено наказание от една година лишаване от свобода. С присъдата е приложен чл. 23 от НК, като е определено най-общо наказание от 2 години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 843.79 лв. Постановено е наказанието да се изтърпява при първоначален строг режим. Предявените граждански искове за сумите от 843.79 лв. и от 240 лв., предмет на деянията съответно по чл. 249 и чл. 194 от НК са уважени с произтичащите законни лихви от датата на деянието до окончателното им изплащане. Направените по делото разноски са съответно присъдени. С атакуваното въззивно решение по жалба на частния обвинител и по жалба (визиращи явна несправедливост на наложените наказания, разбира се, с противоположен смисъл) наложеното наказание лишаване от свобода за деяние по чл. 249 от НК е увеличено на 3 години, за деянието по чл. 194, ал. 1 от НК е увеличено на 2 години лишаване от свобода, приложен е чл. 23, ал. 1 от НК, като е определено за изтърпяване наказание от 3 години лишаване от свобода, както и глоба в размер на 843.79 лв. В останалата част присъдата е изцяло потвърдена. Настоящето касационно производство е първо поред. Касационната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице-лично от подсъдимата, но разгледана по същество, тя се явява неоснователна. Касационният състав счита, че фактите по делото са правилно установени и проведеното въззивно производство е протекло при спазване на процесуалните правила. По начало и пред съда от първата инстанция производството е било при условията на съкратено съдебно следствие по смисъла на чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимата се е съгласила да признае изцяло фактите, изложени в обвинителния акт, като за това не се събират доказателства. Съдът е установил, че направеното самопризнание отговаря на събраните по делото доказателства, които е ползвал, за да възприеме фактите по обвинителния акт, като изрично го е прогласил. При така установената и възприета фактическа обстановка направените правни изводи от двете инстанции по същество са правилни и в съответствие със закона, като приложението на материалния закон отговаря напълно на изложените в обвинителния акт обстоятелства. Деянията са правилно квалифицирани и оценени, като възраженията на служебния защитник относно естеството на доказателствата, събрани по време на досъдебното производство са закъснели и процесуално недопустими при направеното самопризнание. Това правно положение е достатъчно добре изяснено в задължителната съдебна практика – ТР № 1/06.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г., ОСНК на ВКС, т. 8. 1 и т. 8. 2 Нещо повече, те не попадат в обхвата на касирането и на посоченото касационно основание. Касаторът не оспорва приложението на закона, а явната несправедливост на наложеното наказание. Върховният касационен съд не намери основание да уважи касирането, като напълно възприема изложените съображения в този процесуален аспект от контролираната инстанция. Последната не е възприела за основателни възраженията в идентичен смисъл на подсъдимата, а е приела за основателен въззивния протест на прокурора от първоинстанционната прокуратура. Подсъдимата и защитата и изтъкват ниския стойностен размер на причинените вреди, това е обаче аргумент с твърде относителна стойност. Сумата е твърде значителна, сравнимо с доходите на един 105- годишен, тоест престарял, човек. Отнетата сума е изключително важна за него, за да може да изживява по един достоен начин своите старини. Злоупотребата с проявеното доверие от един такъв възрастен човек рефлектира пряко върху степента на обществена опасност на подсъдимата, като я увеличава неимоверно, прави действията й изключително укорими. Напълно се споделят доводите на съда от контролираната въззивна инстанция, че определянето на наказания, ориентирани към минимума на предвидената от закона санкция, по отношение на лице с многобройни осъждания, проявило значителна престъпна упоритост, е по –скоро израз на необоснована снизходителност. Съвършено правилно въззивната инстанция е отчела, че наказанията следва да бъдат определени при незначителен, а не при значителен, превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Вярно е, че се изтъкват обстоятелства, свързани със здравословното състояние на подсъдимата, които следват, а не предхождат деянието, но те не могат да доведат до съществена промяна на изведената санкционна теза от второинстанционния съд – за наличието само на незначителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Увеличаването на наказанията по чл. 249 и чл. 194 от НК са в съответствие с установената висока обществена опасност на подсъдимата, липсата на въздействие на досегашните й осъждания върху нейната престъпна активност, като е очевидно, че само увеличен пенитенциарен натиск може да се опита да поправи, коригира съществуващата нагласа на подсъдимата. Касационният съд по тези причини счита, че наказанието е отмерено в точния размер, който би могъл да постигне целите по чл. 36 от НК и няма никакво място за реставрация на наказанието от първоинстанционната присъда, а още повече нямат място и исканията за допълнително намаляване на наказанието и по тази присъда. Възприетите от въззивната инстанция обстоятелства, които отегчават наказателната отговорност на подс. Ч., са в достатъчен обем, за да обосноват правилния и законосъобразен извод на въззивната инстанция, като неговата ревизионна дейност напълно съответства на изискванията и на духа на закона. Доводите относно начина на определяне на наказанието с индивидуална преценка на относителната тежест и място на всяко едно отегчаващо или смекчаващо вината и отговорността обстоятелство са напълно споделими, поради което не е необходимо да се изтъкват допълнителни съображения. По тези причина касационният състав напълно се съгласява с изложените доводи относно наложеното наказание на дееца и не намери основание за допълнително снизхождение. При липсата на основание за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода, касационният състав прие, че решението следва да се потвърди изцяло. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение